петък, 31 декември 2010 г.

Блог – панаирът ми за една година назад / чете се без да се спира на точките, не че има такива /

Новогодишна тишина

Снежна рапсодия / как да спрем цигарите безболезнено /

La leçon particulière* по богословие

Печени кюфтета с топено сирене

Аз съм малка икебана, кой ще каже, че съм не

За кожата на един снегорин

ГМОмутацията на гладните врабчета

Париж, щата Симеоновград

Кичур коса за Стела

Мразя стълбите и Гоце

Приказка за тримата строители, мастиката и 140 лева на квадрат

Великденските страсти на чалга поколението

СЕМки, папийонки и бонбонки

Пенсиите на Бойко, Андреа и Галена

Англия на Капело: Подлучено пиле с доматен сос по черноосъмски и прокиснал „ Гинес”

Правителството: „Аз съм пътя, Левитрата, Виаграта и Веселин Маринов...

Това е елитарна статия, не са желани шибани неподготвени лица

Буболечо – Мечова реалност

Бъгария – страната на буболечките

Всеки си носи кръста...и задника под него

Другияя бряяяг на рюкътъъъъ или първи стъпки в Хърватия

Последният ми разговор с Бог

Историята на Тримата влъхви, които се сблъскали с една учителка по рисуване

Бибилотеката на дядо, малко пчеларство, малко битие, и малко мед

Вярвайте в Коледа и Весела Коледа

Mein Kampf*

Пописах, помечтах, поправих се на интересен, на моменти дори се попиках, но пък излъсках някои идеали, направих ги почти нови и може би станах малко по – извисен отколкото ми се иска.

Весела Нова Година!

четвъртък, 23 декември 2010 г.

Вярвайте в Коледа и Весела Коледа


През декември 1897 година в редакцията на вестник „Ню Йорк поуст“ се получава писмо от едно осемгодишно момиченце, което по съвет на баща си моли авторитетния вестник да й отговори на въпроса има ли наистина дядо Коледа. Дават писмото на един от най-опитните журналисти Франсис П. Чърч. И той сяда и пише отговора. Неговото неподписано есе днес има славата на най-известната вестникарска публикация на всички времена. Вестник „Ню Йорк поуст“ го публикува в навечерието на всяка Коледа до 1949 година, когато спира да излиза.

Ето оригиналният текст на писмото на Вирджиния О Ханлън:

„Драги редакторе! Някои от моите малки приятели казват, че дядо Коледа не съществува. Моля ви, кажете ми истината! Има ли дядо Коледа?”

Вирджиния О Ханлън.

Отговорът на Франсис П. Чърч е:

„Да, Вирджиния, има Дядо Коледа!

Вирджиния, твоите малки приятели не са прави. Те са повлияни от скептицизма на една скептична възраст. Те не вярват, ако не видят. Те мислят, че нещо не съществува, ако не го възприемат техните малки умове. Всеки ум, Вирджиния, и на големите хора, и на децата, е малък. В огромната ни вселена човекът е същинско насекомо, мравка, по своя интелект в сравнение с безкрайния свят над него, ако се мери възможността му да овладее цялата истина и всички знания.

Да, Вирджиния, има Дядо Коледа.

Че той съществува, е толкова сигурно, колкото е сигурно, че съществуват любовта, благородството, предаността. А ти знаеш, че ги има навсякъде и те носят красота и радост в живота. Уви! Колко тъжен би бил светът, ако го нямаше Дядо Коледа! Той би бил толкова тъжен, колкото ако нямаше Вирджинии. Тогава нямаше да има детската вяра, поезия, романтика, които правят поносимо нашето съществувание. Нямаше да получаваме никакви удоволствия, освен усетеното и видяното. Светлината, с която детството озарява света, ще угасне.Да не вярваш в Дядо Коледа! Ти би могла да не вярваш и във феите. Можеш да накараш някого да наблюдава всички комини в коледната вечер, за да хване Дядо Коледа. Но дори да не го видиш как влиза в комина, какво доказва това? Никой не вижда Дядо Коледа, но това не е знак, че няма Дядо Коледа.

Най-истинските неща на този свят са тези, които нито децата, нито възрастните могат да видят. Някога виждала ли си феи да танцуват на поляната? Разбира се, че не, но това не значи, че те не съществуват. Никой не може да възприеме или да си представи всички чудеса на света, които са невидени и невидими. Ти можеш да счупиш бебешката дрънкалка и да видиш какво издава шума вътре в нея, но има един воал, който покрива невидимия свят, и него не може да разкъса нито най-силният човек, нито обединената сила на най-силните хора, живели някога на този свят. Само вярата, поезията, любовта, романтиката, могат да дръпнат завесата и да съзрат и обрисуват върховната красота и великолепието зад нея. Реално ли е всичко това? Ех, Вирджиния, в целия наш свят няма нищо по-реално и трайно.

Нямало Дядо Коледа? Благодарим ти, Господи, той е жив и ще живее винаги. След хиляди години, Вирджиния, нещо повече, след 10 пъти по 10 години, той ще продължи да носи радост на детското сърце. Честита Коледа и весела Нова година!”

Вирджиния завършва хуманитарни науки и през 1912 г. започва работа като учителка в Ню Йорк. Пенсионира се след 47 години работа в образователната система. През целия си живот тя получава хиляди писма, в които деца и възрастни се интересуват от историята на публикацията в „Ню Йорк поуст“. Към всеки свой отговор Вирджиния О’Ханлън прилага красиво отпечатано копие от есето на Франк П.Чърч. Тя умира на 81 година в старчески дом.

Това е копирано от Блога на Бела Чолакова и поради невъзможност да ми извади линк го пускам аз

сряда, 22 декември 2010 г.

Mein Kampf*

Заглавието е стряскащо нали?

Особено по Коледа не се пишат такива неща, но някакви си хора успяха да се намесят и да ме провокират да напиша това.

Мили мои деца това е послание към вас.

Не е Коледно и вие ще го прочетете, когато сте пораснали, но...

С майка ви направихме всичко възможно за вашия списък с подаръци.

Вие си имате Собствена Библиотека, нещото за което мечтаех, като дете.

С майка ви се борим с вълните, които ни заливат и се справяме почти добре.

Вярно е, понякога сме строги без да има повод...

Това е , защото толкова много искаме да станете като нас.

Опитваме се да ви споделим нашия свят, защото го заслужавате.

И защото, мили мои деца, химикалката, не е важна, важно е какво ще напишеш с нея.

Книгата, която четете не е важна, важно е отношението ви към нея, защото книгите са...

Омръзна ми да ви го повтарям. Книгите са най – важното нещо на света.

Книгите, не тази конкретната.

И знаете ли, колко се чувствам изгубен по Коледа?

Толкова колкото...ми се полага.

По Коледа стават чудеса.

Вие мили мои, сте едно от тях.

И вярвам във вас.

Моята борба е за това.

*Моята борба

четвъртък, 16 декември 2010 г.

Алек, мойто дете, има Коледа и мога да те запозная с тях

Моето писмо до Дядо коледа е по – различно от всички останали.

Провокирано е от случка, на която бях неволен свидетел.

Нещо не ми беше коледно и сутрината на отиване на работа споделихме с една колега, че, абе не ни е празнично като друг път.

В болницата е онова безвремие на подранили с празниците колеги и пациенти, че на човек да му се отще да работи. Всички говорят за Коледа, за Нова Година, болните са излекувани...

Непразнична скука. С малки изключения.

Имах среща в кафето до болницата.

Нищо важно, можеше да почака до след празниците, но взех едно от малкото такива решения, да не отлагам имам предвид и не съжалявам за нито една микросекунда от срещата.

Подраних, седнах на бара и се зазяпах във валящия сняг.

Почти не обърнах внимание на девойките седнали до камината.

Мернах само, на една от масите небрежно захвърленото оранжево чудовище наречено „Хирургия”.

„Студенти” мина през главата ми мимолетно, докато се настройвах на работна вълна за срещата.

Обаче...

- Какво искат тия, ако трябва ще се гримирам като клоун и ще отида в дома в „Надежда”...

Едната от студентките беше повишила тон. Мразя да ми нарушават пространството и точно да се обърна и да им кажа не крещят, когато тя продължи и ме гръмна право в десетката.

С две думи, няма да са две, ама така се казва, тези деца в свободното си от следване, работа (защото работят, докато учат) време, посещават домовете за деца и им правят партита със собствените си средства и талант на Коледа, Нова Година, 1 – ви юни, Великден и каквито се сетите празници.

Сами. С помощ от приятели, които могат да направят...куклен театър например. Или могат да пеят. Или разказват приказки. Или жонглират с ябълки. Или се гримират като клоуни.

„Та, Коледа, мили ми

Имаш конкуренция, да знаеш.

Нямам желание. Не ща подарък. Получих си го днес.

Моето Коледно настроение.

Тези две деца са Коледата, такава каквато трябва да бъде.”

Моята среща не се състоя, поне в работния и вариант.

Много важно...

Аз слушах двете Коледа.

събота, 11 декември 2010 г.

Кой измисли снежинките / писмо до Бойко /

Да вали сняг по наште ширини е нормално.

В Алпите валеше преди месец и половина, магистралата беше чиста, нямаше истерични снегочистачни ескадрили, чакащи онова природно явление да се случи, защото там по това време има сняг.

Тук валенеснягането е случка.

Медийна при това.

Мили ми Бойко,

Не си измислил снега, нито той е измислил теб, защото си под структурата му на чувствителност.

Има хора, които биха могли да го направят, имената им не ти говорят нищо – Кобейн, Морисън, Ленън / след Бийтълс /, Дали, Пикасо, Моне, но ти не си от тях.

Замръзналата вода падаща от небето, защото е гениална по структурата си е знаела кои са. И те са знаели..

Вервай ми, той, снега, дори и не подозира, че те има.

В неговата водност, ти си на предпоследно място.

Има и последно, но дори и там няма да си първи.

Аре, със здраве.

петък, 10 декември 2010 г.

Бибилотеката на дядо, малко пчеларство, малко битие, и малко мед

Понякога, когато съм въдворен в събитията, ми се случва да се сетя за един Дядо. Не е оня от Лапландия.

Амиии... ще започна отначало.

Аз съм обикновен софийски дришльо. Нямам никакво понятие, какво се твори в другите краища. Обаче някакси се сдобих с него. Повелителя на пчелите.

Отивам аз при Скалите на ”запознай се с наште” и той се появява.

Сух, белокос, наресан назад, пронизителен син поглед.

Дядо на жената, която в последствие стана майка на децата ми.

Моментално оцених шансовете си. Близо до нулата.

Да получа одобрение.

Не се шегувам. Има хора, които не са подвластни на времето, обществото, правителствата, съседите, планетата, щото те са я измислили, и които са достатъчни за Баланса.

Аз така го чувствам този.

Имах опит с един подобен, който ми беше баща.

За тяхната среща и разговори те им, ще е нужен роман.

Това лято, защото неочаквано за всички, най – вече за мен, получих одобрението му, той ми показа неговата библиотека за пчели.

Дори и мисълта за такава ме вдъхновява да напиша приказка.

Там имаше всичко за пчеларството.

И тъй като книгите са една хартия с някакви знаци по нея, разказите му за пчелите, по време на ваденето на мед, бяха за мен откровение.

Не се бях чувствал така от дете, а съм на четирсет.

По този начин баща ми говореше за баскетбола и ме учеше.

Кротко, без излишни нерви, без натрапване, бях зарибен да стана пчелар.

Вервайте ми, станах, поне духом.

Обаче, когато някой ми заговори за мед, знаете ли колко съм отворен.

Центрофуги – видове, как се маха восъка от питата, ще напиша книга – 101 начина да мехнеш восъка от една пита, докато жена ти го яде...

И мирис на мед.

Аз мразя мед от дете.

Повелителя на пчелите ме накара да го харесам.

Не на вкус, а на възприятие.

Няма да ям мед.

Но ще имам усещането за него.

сряда, 8 декември 2010 г.

Историята на Тримата влъхви, които се сблъскали с една учителка по рисуване

Нещо тия дни съм се емнал на тема образование.

Всяка прилика с действителни лица и деца е случайна и непредумишнена.

Имало в наше време едно училище с разширено изучаване на изобразително изкуство.

Та, нашия герой, шестокласник, трябвало да нарисува картина на тема Коледа.

Детето, доколкото тези от шести клас са още деца, защото на нас ни се иска да вярваме, работило върху картината си няколко дни.

Занесло я с гордост в училище и получило за нея:

ЧЕТВОРКА...

Била незавършена.

На Коледните картини на тема Коледа, трябвало да има семейство, Коледна елха и подаръци.

Така споделила неговата учителка по изобразително изкуство.

На неговата картина нямало нито едно от изброените.

Репликата на учителката „ пиша ти ЧЕТИРИ по милост...” , не се коментирала в скромния събор от хора, на които то със срам показало рисунката си.

Питате се какво имало на нея?

Детето било гледало по някоя от образователните програми / Дискавъри, Хистъри и тем подобни / за пътешествието на Тримата Влъхви.

И нарисувало на картината си, Тях на камили, прекосяващи пустинята.

Не забравило и Витлеемската звезда в небето.

За жалост не разполагам със снимков материал за рисунката.

Видях я с очите си и вярвайте ми, няма по – добра Коледна картина от тази.

А, учителката...

Да си стои под елхата без да е подарък.

Там и е мястото.

вторник, 7 декември 2010 г.

Образование ли? Моля Ви... Книги ли? Айде да сме сериозни...

41% / ЧЕТИРСЕТ И ЕДИН / ПРОЦЕНТА ОТ УЧЕНИЦИТЕ НЕ РАЗБИРАТ ПИСАН ТЕКСТ.

PISA 2009.

Глупецо, нисш,

Кому говориш там,

Според това проучване 21% смятат четенето за загуба на време.

В домовете на 26% от учениците има между 26 и 100 книги, при 20% книгите са между 0 и 10, при 18% книгите в семейството са между 11 и 25. В домовете на 15% от децата има между 100 и 200 книги и 17% са с между 200 и над 500 книги.

Аз никога не съм си задавал въпроса, колко книги има вкъщи, но днес се потрудих и започнах да броя. Само книгите на децата влизат в 17 – те процента.

И спрях.

Като дете четях всичко, което ми попадне.

Като юноша с месеци чаках поредната книга от „Галактика” и спях пред книжарниците, за да си я купя.

И разбирах писан текст.

Изправен, край брега

Разказвам своята тъга,

Като студент не можех да смогна на наводнения от книги пазар... И така до ден днешен. Почти всяка неделя ходим със семейството ми на лов за книги на „ Славейков”.

И все още разбирам писан текст.

Третокласника ми, личния, чете „Алиса в страната на чудесата” и е очарован.

И той разбира писан текст.

Бях писал преди време за приливната вълна от неграмотност тук.

Ами, продължава и става още по – страшно.

И това не е новина.

Много по – важно е правителството да си пази рейтинга.

И да си следи СРС – тата.

И наистина защо да взима отношение, тия нечетящите пак ще гласуват за него.

И защо да четат, когато от всяка медия ТО, да ме прощава Стивън Кинг, им говори да се реят, тук са цветя и магистрали. И срязани ленти.

В скоро време и забранени книги.

На повей глух на камък ням.

О, нека не говори друг

Вълните шепнещи ми стигат тук.

събота, 4 декември 2010 г.

Световно по футбол в Русия? Разбира се, колко давате?

Роман Абрамович си купил „Челси”. В „Газпром” помислили разсмяли се и си купили ФИФА. Виц, виц ама станА истина.

Според Путин, Световното ще струва на Русия 50 / петдесет / милиарда евро.

Дали пък Блатер няма скромната идея да фалира Русия.

Никъв шанс.

За жалост играта се превърна в политическа.

За жалост тя вече не е онова, за което висях пред „Софията” / за по младите Софията не е Софията, а е вид телевизор, черно – бял и видял какво ли не, включително 5 световни първенства, като се започне от 1966 –та /.

Ами да ви кажа, искам да гледам чернобелия футбол от онова време.

Не искам да гледам цифровото Световно от Сибир или пустинята и толкоз.

Не ме кефи.

Защото, как може губернатора на Чукотка да си има клуб?

Безобразия товарищи, безобразия!

У нас ФИФА есть!

петък, 3 декември 2010 г.

….


Мътните листа паднали от осиротяло дърво

Жалбата за шоколад

Се извива над некупените бои

Събота

петък, 26 ноември 2010 г.

Приказка за баскетбола и форумните герои*

Както съм споделял и преди съботата е много странен ден. Като изключим безсънието, което ме спохожда точно в дните, когато почивам и мога да спя на воля, една „новина” прочетена в онлайн изданието на един вестник ме провокира да словоблудствам по времето, когато нормалните хора спят.

Не точно новината, а коментарите във форума под нея...

Виждате ли, Барак Обама играл баскетбол. Сцепили му устата и се сдобил с дванадесет шева.

Малко жълтичко ми се стори на първо четене.

Обаче няколкото ми останали сиви клетки в мозъка започнаха да работят с бясна скорост, не за друго, а просто защото са малко и трябва да компенсират останалата неработеща част.

Играл съм баскет и съм имал всякакви контузии от този спорт.

Баскетбола е един от най – травматичните спортове, ако се не лъжа на второ място.

Това, че са му сцепили устата на Обама говори, че играта е била истинска. Някой не се е посвенил да вкара лакът в устата на президента си в борба за висока топка.

Само си помислете дали на Гоце или на Бойко е възможно да се случи такова нещо...Всяка игра с тях би била свързана с поклончета, реверанси и победа за властимащия.

Но както каза моя ментор по повода, баскета е мъжка игра, тия са други хора, и какво толкова, че са му разбили устата, та той играеше баскет и преди да стане президент, дори така е впечатлил брата на Мишел с непримиримата си игра под коша на някакво бетонно игрище.

Но стига с Обама той е ясен. Пич та дрънка.

Провокацията дойде от поне стоте Анонимни / за мен те са анонимни независимо от това, че имат никнейм, който не се представя с името си е анонимен / коментари по темата.

„Мили мои Анонимни Герои,

Всеки от Вас е достигнал проникновението на вселенската същност, спирализирала плавно в отразеното пространство на Вашето съзнание.

На споходената Ви мъдрост, която Вие смятате за последната такава преди потопа, биха завидели няколкото останали монаси в Тибет, воглaве с Далай Лама.

Озарен съм в тясното пространство на моя мозък, от бързината и свежестта на мисълта Ви.

Вие открихте пред мен новите хоризонти на вплътняване на Времето.

Накарахте нищожното ми съществуване да придобие лек лилав оттенък.

И накрая,

Благодаря Ви, че Ви има, без Вас, мястото обитавано от тленното ми тяло нямаше да е същото.”

И като се замисли човек, кво толкова.

На един от малкото пичове в политиката му разбили устата.

Много важно.

Само не можах да разбера, защо Бен Ладен е виновен.

Снимка: Ройтерс и Дневник

*Повода да напиша това са коментарите във форума на „Дневник” под статията за нараняването на Обама.

петък, 19 ноември 2010 г.

Водата като съвкупност от клетки


Писна ми да се занимавам с образованието на децата ни, но днес изтрещЕх. Синът ми кротко си научи урока за кръговрат на водата. Разказва го с разбиране и желае да го изпитваме още и още...

Майка му взима учебника, за да види какво пише там и попада на следната задачка – закачка:

„ Представете си, че сте малка дъждовна капка. Разкажете за своите пътешествия и приключения.”

Ами на мен малко ми е трудно да си представя, момче, което има Батълстрайкър и Бакоган да си се представи, като малката капка в големия лош свят.

Та, вдъхновен от моя приятел Александър Радев, реших да напиша съчинение по темата и добре, че не съм трети клас.

Начало:

Представям си, че съм дъждовна капка...

Представям си, че съм дъждовна капка...

Представям си, че съм дъждовна капка...

Не мога. Май нямам въображение.

Ако бях дъждовна капка, момче ли щях да бъда или момиче?

Аз какво съм?

Капка или момче / в моя случай /?

И как така да си представя, че се изпарявам?

Ами, ако съм момиче и се превърна в лед, дали съм „Ледено момиче”?

Като се изпаря и съм в облаците, дали съм ял гъби от ония?

А, като падна от облаците, дали хората ще ме смятат за „паднал от облаците”?

Попаднах в планинска река. Леле как ме заблъска живота.

Тя се изля в море.

Имам морска болест - помощ.

Мразя студено. Ама всички до мен се структурираха и застанаха мирно...Студеноооо...

Я, взех да си представям, че съм дъждовна капка.

Верно съм изтрещЕл.

Край

Както казва Ади, крайно време е да започнете да запечатвате страниците И на този учебник.

До там ли се стигна.

Да четем учебниците на децата си, за да запечатваме страниците с глупости написани на тях.

Бегооом марш от държавата на Камъка върху киселото зеле.

събота, 13 ноември 2010 г.

Последният ми разговор с Бог

Пак не ме разбра, не чу това, което Ти казвам, не пожела да вникнеш в думите ми. Съгласен съм, че общуването ни е трудно, поради естеството на Работата Ти и все пак...

Не са ми останали емоционални, психически, интелектуални сили да търпя ежендневието. Моето и на хората, които обичам. Поставен съм на колене и се крепя на слабите водородни връзки. Да са благословени. Иначе ще се разпадна.

Не ме разбирай погрешно.

Физически съм добре. С ръст и килограми отговарящи на възрастта ми.

Аз не Ти се моля, както правят другите, говоря с Теб. Едностранно разбира се.

Не мога повече да слушам за вселенския оргазъм на Цецка.

Не мога повече да търпя Бойко да се прави на Теб.

Не мога повече да гледам, как по улиците хиените, наречени бездомни кучета, нападат майки с деца.

Не мога повече да се съобразявам с мутресата спряла на пешеходната пътека.

Не мога повече да се примирявам с мощите на Йоан, който дори и не предполага как се скверни името му. Обърни се надясно и ако не Ти представлява трудност го осведоми.

Не мога повече да гледам, как децата излизат от училище еднакво неграмотни, но знаещи последния хит на Аксиния, Петрана, Анреа и още плеяда от елитни проститутки.

Не мога повече да гледам как се унищожава малкото останала култура тук. Ако не Си разбрал за Музикалния театър...Не че съм се залетел, ама има хора, които си го харесват.

Не мога повече да гледам как държавата ни се превръща в полицейска.

Не мога повече...

Отчаян съм.

И за това Ти пиша писмо.

Ясно е, че с разговори не става.

P.S. Не очаквам да ми отговориш още поне 40 години. Ще го сториш лично. Някъде там. Знам си, ама все пак може и да пробия по – рано.

петък, 12 ноември 2010 г.

Предпоследната приказка за Демина

Преди много време, в една далечна галактика...

В устрема на едно далечно лято и разказвайки си истории, с един мой приятел написахме книга. И тъй като ти се беше родила току – що решихме да ти разкажем приказките, които би желала да прочетеш, когато навършиш 18, или поне 21.

Книгата е издадена, библиотекарска рядкост е, защото изгубихме около 1500 екземпляра от нея, и нямам нито един в себе си, който да ти покажа.

„Приказки за Демина” се казваше тя.

И днес по неведоми пътища, някой ми напомни за нея, та реших да ти напиша това:

Имало..тъпо

Прасковения цвят на залеза...тъпо

Тя харесваше музиката като математиката...ммм – ОК.

Странното дете се роди във върла зима. Не беше нито голямо, нито, малко.

/ В момента слушам Кобейн и си мисля, какъв ли точно е урока ти по музика /

То израстнало в среда на учени хора, един брадат шаман, Белобрадия и Художничката.

/ Не знам за теб, но послушай малко Дорс и Джим, пък да си поговорим /

Обградено странни и посвоему, по някаъв начин, свой си, само за тях си, добри хора, стигнало до висините на писането, четенето, смятането и куп други такива полезни неща.

/ За мен Кобейн и Джим са еднакво обикновени /

Слушало мъдростта на Белобрадия, учило се от Художничката, но нещо го притеснявало.

/ Едни момчета, които казват на света, че пеперудата е най – важното, като Джим, или, че са продали Света като Кобейн, какво да ги правиш обикновени хора /

Дори отишло да учи за шаман. Един ден обаче то попаднало в каменна гора. Изгубило се и за да намери помощ, започнало да удря по камъните. И открило, че всеки удар отеква в нея / детето е Тя / и това е...

/ Морисън е казал, че хората са странни, Кобейн поднася целите си извинения /

И станало чудо: каменната гора се отворила пред нея.

Тя излязла, поклонила се на камените дървета, които, дали е илюзия или не, това преценете сами също и се поклонили.

Създала музика от камък.

Най – трудното нещо на този свят.

Тя продължила да учи за шаман.

Всеки ден, отивайки на училище, подритвайки камъните, чува как те и говорят.

Телешкото варено не и говори.

Нито пък модата на намазаните с кал коси боядисани в жълто.

В момента тя е в каменната гора и кара камъните да говорят.

Искам и аз.

вторник, 9 ноември 2010 г.

Вярвате в ангели? Аз вярвам в таксиметровите шофьори...

Те са бъдещето на България. Не ангелите разбира се. Те са необходимото допълнение към Бог.

Днес, поредната случка с таксиметров шофьор ме убеди в тяхната неизменност на битието и съзнанието, което определя кроткия животец на Андрешко в държавата на тази територия. Само да поясня, че за мен Андрешко е символ на професията, упражнявана в жълти коли.

Какво се случи.

Без да ви отегчавам, поръчах си такси от работата.

До нея се намира един хотел, по разбираеми причини няма да спомена името му. Ще бъде реклама, а аз не правя такава.

Поръчвам си аз колата оттам, защото го знаят всички таксита в София, просто ми е по – удобно. И какво се случва...

Звъни ми оператора за таксито, аз излизам на улицата и виждам как две руси, много приятни дами се качват в него. Продължавам да чакам, докато операторът на жълта кола не ми извика:

- Тия са за Мола, ше ги оставиме и ше те врътна до вас, познавам те, возИл съм те и друг път, взех двата курса...

Казвам му, че дамите ще се возят сами все пак...

Той обаче е настоятелен и ми казва:

- Обясни им, знам те аз, говориш английски, че сте в една посок, друго такси няма да дойде скоро, кво толкова...

Вината е моя, но се съгласих. Бях уморен от работа, деня ми беше отвратителен плюс това и нещо се опитвам да се разболея.

Обясних на дамите ситуацията.

Стигнахме до тяхната дестинация и аз...

Постъпих като кавалер, който се е натрапил и казах, че аз ще платя таксито.

Тръгнахме и той се обърна към мен:

- Е ся, ква беше тая работа, тия шеха да дадат 5 лева и ти пет...

Спрях го на средата на пътя, изнесох му лекция, как не се прави така, Ралица е виновна за това, че си говоря с тия, а вече не влизам в битки с тях, дадох му десетте лева и се прибрах пеша.

В къщи бях посрещнат с „песента” на Дидо Икебаната „Дъртака”. Ралица е виновна, но не много, щото щях да разбера някак си за нея.

И след кратко семейно съвещание решихме да помолим Онзи, които праща изпитания само на любимците си, поне една седмица да не бъдем такива.

Ти, който си на Небето...


неделя, 7 ноември 2010 г.

Как така стана, че Пейо Крачолов от Чирпан е Поетът

Ами първо той не е от тук.

Имам предвид малката планета на Запад от Малкото жълто джудже, което наричаме Слънце.

Цялата ми седмица беше белязана.

От грозни неща.

А, Поетът предавайки се на Грозотата е сътворил НАЙ – КРАСИВАТА ПОЕЗИЯ НА СВЕТА.

Не ми се ще да пиша повече, ще го цитирам и се надявам да се съхраня:

„Те шепнат може би, но може би и викат,
но може би крещят; - те няма да се чуят,
две сенки на нощта, през толкоз светлина. . .”

Извинявайте за това, че ви натоварих с лошото ми настроение.

Снимката е от Уикипедия.

Винаги съм вярвал, Грегор прости ми, че Поетът е обичал повече нея.

И вярвам в Ангели.

четвъртък, 4 ноември 2010 г.

Другияя бряяяг на рюкътъъъъ или първи стъпки в Хърватска

А, всичко беше планирано и прошнуровано. Поставено в библиотеката, камината е запалена и спокойното пътуване е история, към която да се връщам с умиление, кротък екстаз и личен пример в студените ноемврийски дни...

Понеделник седем и тридесет, Ади звъни и казва, че нещо зелено и необходимо за пътуването го няма. Сублимирало по странен и свръхестествен начин. Кантората издаваща такива документи започва да работи от Девет, което бави Пътуването до Брюксел с почти час. Нищо лошо. Ще видя нови страни, пренебрегвам лекото неудобство от ходенето до „Позитано”, с интерес гледам централата на БСП и се надявам да видя някой известен, за да го нахраня поне с баничка, когато се случва някакво безумно задръстване, причинено от служителите на Заведението за Зелените неща.

Ади е взела зеленото картонче и се връщаме в зоната на здрача, нарече още Зона Б5, там е тръгвателния пункт.

Две коли сами по магистралата...

Нищо подобно.

Леля си е забравила включени фаровете на Мерцедеса, той е важен в историята, не защото е такава марка, а просто е важен като обект. Даже субект. Ток няма.

Каляската, на която ние се возим слиза до подземния гараж и изпълнява своя дълг като Гръмотвержец т.е. дава ток.

Мерцедеса, пак повтарям той е обект, да не кажа основен субект на разказа ми, пали и тръгва.

Наместваме кроткия пъзел на задната седалка на колата, с която ще пътуваме, марката не е важна, четирикръглие някакво и поемаме на път.

Люлин е толкова дълъг, колкото пътя до границата със Сърбия.

Граница.

Ако някой каже, че няма граничен контрол се е объркал, викаха ни поименно, дори се загледаха в моята лична картал. Сори пичове, ама е осемгодишна и се разпада...

Сърбия. Ниш.

Вече сме на магистралата, караме като пилоти от F1, които са от един отбор и не се изпреварват. Спираме в един Питстоп за зареждане и летим към хърватската граница.

Забравих да спомена четиридесетте сандвича. Като на магия изчезваше по един на всеки десет километра.

Наближаваме границата и ме обзема леко нетърпение...Никога не съм бил в Хърватска. Обаче....

Нашто четириовалие, което води колоната се оказва само на пътя, без съотборник.

Спираме ние да изчакаме Мерцедеса, той пристига припушвайки и се оказва, че в Пита зареждането с гориво не е осъществено пълноценно.

И Той спря.

На Границата.

Само да поясня, че междуграничното пространство е километър.

Сърбите ни пуснаха, кикотейки се.

Бутахме с Горо Мерцедеса.

Дъжд и хърватската граница. Ние бутаме колата, а шофьора на овалите и неговите спътници коментират стила ни.

На Пункта дори не ни поискаха документи.

Граничния хърватски полицай през сълзи, от смех разбира се, изрева:

„Аре, пали и бегай”

Ето такава беше първата ми крачка в Хърватска.

А, ние с Горо си пеехме заглавието на моя разказ.

събота, 23 октомври 2010 г.

Реклама за пица

Меся тестото, разточвам го, да е тънко поне три четвърти сантиметър, с какво да е...? О, да с миди и пресен лук.

Мидите ги намирам сурови и замразени, за предпочитане са замразените, защото когато ги сложиш върху тестото и мушнеш пицата в пещта, те се разтопяват пускат си, имамме мидено тесто, средно опечени миди, зехтин и пресен лук.

Става въпрос за пица, както заглавието ви е подсказало.

Това е любимата ми пица.

Никога не съм я опитвал. Не съм я и правил.

Но пък бях много убедителен, нали?

Колко ми се иска да имам ресторант за пици не можете и да предположите.

Колко е хубаво да си го представям.

И раната на вуйчовото ме връща в реалния свят.

Карала била кънки.

Взела си под наем и се пуснала по пързалката.

Има и уловка, кънките били с един номер по – големи, така и казала приятелка.

Резултатът е рана на левия крак.

Рана от прежулване.

Дълбока.

От цялото ми прежулено ежедневие, раната, която се задълбочава и боли, ми остава да си мечтая.

За моя ресторант.

Който иска да заповяда, стига да има рана и да го боли.

И да мечтае.

Това ни остана.

Да споделяме фантазиите си.

събота, 16 октомври 2010 г.

"the man who sold the world"

Палачинки, бира, кафе, мед, сирене, скандал...събота. Чудя се дали вече да намразя този ден от седмицата или да се влюбя още повече в него. Няколко истории се преплитат и саморазказват без моето участие, поучителни посвоему, тежки и безапелационни, като Камаз набрал скорост.

И няма да ви ги споделя.

Пиша това, като послание към един човек. Много близък до мен човек. Дете, което не успя да порасне.

Ти знаеш, мойто дете, колко ме боли за теб и това, което ти се случва, но няма да получиш моето съчувствие, защото вече не си дете...

Не желаеш да говориш с мен и това е разбираемо, аз винаги съм ти казвал истината, поне такава каквато я виждам.

Мислих си, че осъзнаването ти като голям човек, ще стане по трудния начин, но не, то ще стане по невъзможния начин.

Пътуването, което трябваше да те накара да си вече Голяма, не се състоя или поне беше кратко.

Сега е невъзможно. Да, правила си невъзможни неща...Някога...

Не знам дали си способна да го направиш сега.

Най – важното нещо в живота ти.

Да пораснеш и да заслужиш една хилядна от сълзите в очите на един брадат чичка с колело.

Няма да ти кажа, колко ме боли за теб.

Няма да ти помогна.

Ти трябва да си помогнеш.

Слушам си парчето за събота сутрин и си мисля за Кобейн и странните хора, колко ли е странно да си обикновен в свят пълен със странни хора...

И се чудя дали да мразя съботата или да се влюбя в нея.

събота, 9 октомври 2010 г.

Общество на мъртвите....

Събота е много странен ден, обигран в благополучието на еснафа, сготвен по китайски от група хора, слънчев посвоему, обикновен ден.

Едно време с човека, който все още смятам за най – добър приятел се поздравявахме със следното:

„ Здравей, още ли получаваш утрешния вестник?” , като шегата за днешното рицарство....

Задавали ли сте си въпроса, колко хора са го получили....

Не разбира се, не сте защото не сте:

Джон Ленън, Кърт Кобейн, Джим Морисън...

Няма да получите утрешния вестник, не ви е съдено.

Тези тримата го четат всеки ден и му се радват.

И днес не го получих.

Мамка му...

вторник, 5 октомври 2010 г.

Всеки си носи кръста...и задника под него

Това е.

Мисъл пробила си път в съзнанието ми след безсънна нощ, прекарана в спорове за демокрацията и нейното приложение в безпътните общества.

Случайно или не, моето злорадство към постарадалите от дискусията се трансформира в мисъл.

Интересното е, че тя протече на фона на глобалното ми настроение, обощено казано : „ Всички, около мен са живи и относително здрави.”

Здравата, занитено - тинолова ситуация се допълни, по подходящ начин от няколко скромни персони, имащи неблагоприличието да споделят факти и цифри, касаещи моето образование.

Опааа, май трябваше да кажа бившето ми обазование. Щото съм го завършил.

Чудя се дали да изпадна сам със себе в диалогичен спор или да го пропусна.

Пропуснах го, не ми се пише толкова.

Човеците пробили самотното ми самосъжаление и ходещата краткотрайна дрямка ми споделиха, че бюджета на МУ / това не е муууу, а е Медицински Университет / е намален с 8% / осем процента / от държавата.

За сметка на това „Полицейската Академия” и „Технoмаркета на ония дето си пишат инж. Като първо име” са със същия процент увеличени.

Репликата, която убива е: „ Медицината не е приоритет на правителството”.

Ами, мили ми съграждани, колкото и малко да сте останали, само това мога да ви кажа:

Всеки си носи кръста...и задника под него.

Ще имате инж. И ченгета.

Дупе да ви е яко, ако се разболеете.

И не смейте да го правите, не е приоритет.

петък, 1 октомври 2010 г.

Непопулярната медицина, акт на призвание или просто глупост.

Всяка прилика с действителни лица е случайна.

Радостен съм от факта, че хората практикуващи медицина, а те са рядкост, не се вълнуват от това, кой е министър на здравеопазването. За тях са важни пациентите, казусите и се подсмихват с леко недоумение на подмятанията на премиера Борисов за съсловието ни, което според него е корумпирано и не мисли за хората, които лекува.

Моята история е отдавнашна и винаги съм искал да я разкажа, защото е тъжна и същевременно достатъчно подтискаща, дълга, без добър край, но за това пък поучителна.

Имах един състудент, който беше изцяло отдаден на каузата да бъде лекар. За него медицината беше всичко, ама буквално всичко. По зло или добро, вие уважаеми читатели ще установите за себе си, стечение на обстоятелствата двамата с него се отзовахме на една къртовска поправка за мен, за него пропуснат зачот. Физиотерапия. Бях скъсан безапелационно на редовната сесия, все пак ние гъзарите не учим такива неща, като душове на Шарко, каквото и да значи това. Той си беше отложил този изпит, защото не се е подготвил за него.

Отивам аз на еди – кой си септември на поправка с надеждата да има още някой и заварвам цяла група от съмишленици, които кротко като мен са пропуснали и този път да си научат. Викат ни по азбучен ред и аз се отзовавам до единствения нескъсан на изпита индивид. Той прошепна: „ Отложих го, не можах да се подготвя...”. Отвърнах, че и сега съм си забравил урока и се моля за късмет, той ме погледна над очилата си и пак прошепна: ” Имаме едни и същи въпроси, аз ще стана първи, ти слушай...” . Така и станало. Благодарение на него имам ДА на зачота.

Без никаква подготовка се сдобих с един...приятел.

Ама много странен. Един такъв дръпнат, непопулярен, некомпетентен за друго освен за медицина и пределно ориентиран към анестезиология и реанимация.

Три курса по – късно и последвалото дипломиране с всичките аплодисменти, той взе, че стана Златен Хипократ.

Само да поясня тази титла се дава на завършилия с Пълно Отличие Медицина и дава право на носителя Му да специализира, каквото си иска без изпитите и цялата бюрокрация.

Изправяш се и казваш: „ Искам...”

И той си пожела анестезиологията и реанимацията, които бълнуваше, като студент. Въпреки всичките ми съвети да си избере, нещо по - сладко като кожни например.

И започна най – медицинската и тежка специализация. За несведующите ще кажа, че Златния Хипократ по време на специализацията си взимаше една минимална работна заплата на месец. Завърши я, как само той си знае. Защо го направи? Само Бог е свидетел на неговата битка, лишенията, болната майка, денонощния труд и самотата.

Взе специалност и ми звъна по телефона да се почерпим. Беше взел назаем петдесет лева от съсед. На купона бяхме аз, той и майка му, страхотна жена, но хронично болна.

Той ми следи блога и ще ми се сърди за това, че пиша за него...

Мрази да е популярен.

Не ти се извинявам пич, възхищавам ти се...

Минаха години и един ден той ненадейно, без да се обади по телефона, мрази такива неща, ме навести в лабораторията.

Тихите думи „ Саше, майка ми почина и нямам пари за погребението и, можеш ли да ми помогнеш, ще ти ги върна? „ са издрани върху мозъкът ми.

Моите пари са и твои, колко...

И още малко от тихата мъка:” Ние си бяхме сами, нямам с кого да я изпратя, ще дойдеш ли с мен на погребението?” . Обещах му.

Не отидох. Не можах.

И го предадох.

Все още работим на едно и също място, говорим си, но в очите му има едно обвинение и той е в правото си да го има.

Сори пич, но аз така мисля.

Въпреки твоите уверения в противното.

За мен всяко едно медицинско заведение по света би се гордяло да има такъв лекар, като героя на моята история.

Изключителен професионалист.

Принуден от естеството на своята професия да иска пари на заем за да погребе майка си.

И да продължава да вярва в нея / професията / до ден днешен.

И да чете по минимум три статии дневно.

И да не му пука, кой е министър.

Защото е Лекар и другото му е под прага на чувствителност на рецепторите.

Ако щеш ми говори...

петък, 24 септември 2010 г.

Буболечо – Мечова реалност

Някога в едно добро време с моя син си нарисувахме игра. Той я нарисува всъщност. Аз бях този, който направи кръгчетата на героите. Тези, по които те да се движат. След едно хвърляне на две зарчета.

Самата игра е проста – има вулкани, блата, мостове пазени от тролове, гори с дружелюбни елфи и ... всичко, което може да си представи един приказен мозък на седем и един също толкова на тридесет и осем.

Днес, той случайно попадна на старата ни игра, която придоби нова скорост...

Мооомент, нашта, неговата нарисувана игра е един картон, скаран съм с форматите, ама е голям, случайно се появи от препълнения с книги бивш дрешник, организиран като хранилище за книги, с рафтове, енциклопедии и творения, толкова големи и несъбиращи се в нормална стая и изискващи към себе си навиване на руло.

Там открил той отново това онова съкровище, заровено преди години и неизползвано до този ден.

Играта прилича на стар пергамент, това я прави „...още по – ценна...”, и има допълнителни условия, които ще се обсъждат утре, когато я изправим, все пак след две години в дрешник – библиотеката навита на руло...трябва и поне една нощ да се изправи.

Принцесата на хаоса иска да играе и тя...

Майка и също.

Оказа се, че малката ни рисувана от него игра е много „ яка „ ...

Дали ние големите бягаме от реалността по този начин.

И колкото можем, поне благодарение на децата си.

Аз чакам утре и нарисуваната игра.

Вие?

петък, 3 септември 2010 г.

Бъгария – страната на буболечките

Колко му е?

Строим завод, писта за F1 и малко магистрали.

Откриваме детски градини и правим първи копки.

Работим като Белчо, смеем се като Шкумбата, реликвите на Индиана Джоунс са ни под носа, даваме пенсии за носители на „Златния Орфей”, имаме си новото икономическо чудо...

Приказката, която ще ви разкажа днес няма нищо общо с гореизброените неща.

Тя е позитивна, насочена към душата и тялото на хората.

Не се измерва със сантиметри, защото ако се измерваше щеше да е четири метра висока.

Колкото Веждите на Мултак номер едно.

Тя не е за Пепеляшката от разклона.

Не е дори и за усмивката и.

Това не е приказка за закрити автобусни линии от малките градове до големите.

Тя е насочена към хората.

Които искат да чуят.

И я чуват ежедневно.

Живеят в нея.

Имало едно време...

Едно царство – господарство, царството на буболечките. За по младите на Бъговете, да не сме назад от младото поколение.

Всички знаете за кое царство става въпос.

Царството на F1.

И една писта за състезание на коли.

И една ондулирана кметица.

И едни Бъгари.

С мощите на един светец.

И завистливите Вежди на Българския Лувър.

Хубавото Руме не го харесали на гурбета.

Злите завистници го орисали лошо.

Шейховете не били шейхове, а бизнесмени.

А те вярвали...

И те живели щастливо като мат’рял.

Които останали.

Другите се отправили към залеза между папурите.

И не съжалявали.

вторник, 24 август 2010 г.

Името на скалата

Естествено става въпрос за скали. И единственото същество, което ме е карало да се чувствам пълноценен, като изключиме децата и. Моите деца.

В един шеметен месец се отзовах на много нешеметни места, проходих проходите, покорих дори и реката течаща наобратно, във фантазиите на местните разбира се, бях в „А Група”, търсих си квартира с нея и не предполагах за нейната тайна.

Разходка по „Славейков” с нужните ни книги, лека вечеря, колкото с мен може една вечеря да е лека, безметежен месец гарниран с тирамису.

И тайна.

Неосъзната, но все пак тайна...

Завои, лек сняг, отиваме да вземем детето, рейс, нямам кола по разбираеми причини, беден дофтор съм....

Автобусът пакрира, още не съм си и помислил да повърна след завоите, когато се случи това:

Няколко трола ми помахаха отсреща.

Една фея кротко изяви претенции за територия.

Няколко кръжащи души ме помолиха да им помогна.

Две джуджета минаха и ме подритнаха.

Два петела ме наплюха.

Два козела се разминаха на косъм, току пред мен.

Четири прилепа прелетяха. Толкова близо до главата ми, че се наведох.

И нищо няма да разкажа за Белокосия. Той е обект на друг разказ. Повелителя на пчелите.

И той се появи, но за кратко.

Плъзвам се по историята и разказвам само нейната душа.

Кратка неспокойна нощ и ведро утро със събуждане от петел. Там „Първи петли” са в 3 / три / през нощта. Игнорирайки този, ме събуди онзи в 7, като ме клъвна по крака и ме погледна зло. Познах го веднага, той / в 5 / и брат му / в 3 / ме наплюха заплашително на спирката на рейса.

Ставане, душ, измити от дъджда улици, кафене, дето мирише на кафе, аз си поръчвам бира и приятен разговор. Всичко е удовлетворено.

Обаче има и уловка, тя ми казва няколко кротки слова и аз подчинен на магията отивам там.

Да обясня Скалите е непостижимо занимание за мен.

Нейната тайна.

Влюбих се в тях.

Това е място, което усещаш, като прилепите, феите, троловете, магията, която никога няма да я има и въпреки това вярваш в нея.

Бях влюбен и се влюбих два пъти.

Сложно занимание е любовта. Предпочитам да се боря с тролове.

Малката светлина между Скалите, която виждах всяка нощ и която...

В една хубава книга главния герой не знае името на своята роза.

Аз за разлика от него, знам името на моята скала.

Това не е обяснение в любов, все пак сме женени от години.

И все пак... още съм влюбен...

В една Скала.

Моята.

събота, 7 август 2010 г.

Една дама ми каза: Ти си единствения човек, който може да разкаже музиката

На фона на операция „ Шибаните „ съм се бях смахнал на тема думата. И колкото сме тленни , толкова аз не мога да разкажа музиката.

Нооо хората вярват в мен, поне някои, група ентусиасти, които все още разчитат на мен, че мога да пиша.

Та започнах, писането винаги ми е доставяло огромно удоволствие, открих го на късна възраст, говоря за двадесет и пет, получих неговата подкрепа в труден момент и го забравих...

Прописах по неведоми причини, след 15 години пауза и не съжалявам.

Днес е странен ден.

Майка ми прави 77 години днес, на 7 – ми август. Беше ми последния работен ден преди отпуската.

Бях на Рожден Ден.

И едно мило дете ми каза,че мога да разкажа музиката с думи.

Бях готов да се пробвам, ама веднага.

Аз ли не мога?

Седнах си на компютъра и започнах да пиша за лицата Плант и Пейдж, когато...

Се обади другото дете...

И по Скайп изсвири на Бабка нещо от Бетовен. „На Елoиза”. На пиано.

И сбърка края.

И се разплака.

Докато аз и ръкоплясках.

Тя е на 15.

Свири на пиано и китара.

Иска да стане дофтор.

Колко деца в тази възраст, в тази шибана държава са способни на това.

Аз познавам ДВЕ.

Едното запозна гаджето си с родителите си, другото свири.

И как да обясня нейната сестра, че не мога да опиша музиката й.

Моля за помощ...

Как се описва онова, което извън всякакъв превод.

И как се прави подарък за Рожден Ден, без да имаш стотинка.

Да опиша музиката се оказа най – непосилната задача на света.

И шибаната музика може да разплаче две разперени ръце с изкривени пръсти.

И може да е...

Такова, което изпарява летния дъжд.

И моето дете...

Ти свириш на пиано.

Опушен бар.

Аксел пее соло, Слаш се мръщи, но свири, Кърт е някъде там и ти намига.

Свири си шибания рок и не се отказвай.

Имаш поне нас.

Твоите фенове.

петък, 6 август 2010 г.

Това е елитарна статия, не са желани шибани неподготвени лица

Заглавието подвежда. Но не съвсем, ще си позволя един малък цитат от теолога на теолозитеее, чудовищнияяяя, аре стига толкова.

В моята любима книга „ Името на розата ”, Умберто Еко казва следното нещо относно Йоан Кръстител:

„ – Така е Адсон. Има още по – богати съкровища. Преди годинив Кьолнската катедрала видях черепа на Йоан Кръстител от времето, когато е бил дванайсегодишен.

- Наистина ли? – възкликнах с възхита. Но после ме обзе съмнение. – Но той е убит много по – късно.

- Другия череп сигурно се съхранява другаде – отвърна сериозно Уилям.”

Не е натрапчиво нали?

Просто разговор между послушник и неговия ментор в един католически манастир.

Пардон, шибан манастир.

Да сме в крак с времето както се казва.

Днес с моя ментор, човека, с когото мога да се правя на интелектуалец имахме поредния спор за любимото ми течение в изобразителното изкуство - Импресионизмът.

Тя може да ви навре в третото ви око, ако не харесвате фотографската живопис, спори, рисува, такива неща с молив, дето ще ви се прииска да си хвърлите мобилния и неговата 2 мегапикселова камера, щото не докарва изображението такова, както го прави моята дама с два щриха на молива.

Опитвам се да се включа с моето разбиране за рисуването, но сън заринат от скици, енциклопедии, повикани интернетски картини и две разперени ръце с вече деформирани пръсти.

През сълзи си казвам, че това не е важно, важен е онзи дух от онова време, което тя носи в себе си, и в което никога не е била.

И ме застрелва с въпроса за БоЖидар Димитров и мощите.

Въпросът и: Аз, шибан народ ли съм?

Добре, аз как да и отговоря?

Съжалявам за мястото, на което сме подложени....

Ти не си от шибания свят, който ни заобикаля.

Тъпо.

Кестени, цъфнали.

Едно кафе с много захар и сладкиш.

Сена е от лявата ти страна.

Дега се прави на много важен, на Моне не му е ок светлината.

Винсент рисува гарвани в една гара.

И ти си там.

Честит Рожден Ден Мадре Мио.

петък, 30 юли 2010 г.

С пълното съзнание, че пиша нещо непопулярно... Така ми каза една сълза

Днес ми се случи едно от ония неща...

Нали ги знаете, да не ви обяснявам, тези магичните, дето те карат да се чувстваш извън времето, да вярваш във феи, тролове, джуджета и...толкоз. Такова ми дойде до главата, заета със Златки, силикони, ботокс, каруци, запорожци и мерцедеси.

Строгата тайна на професията ми ме задължава да кажа, че всички хора и събития в моята история са измислени.

Хипотетично, вие сте в сериал, медицински и той започва така...

Два дни преди случката.

Пристига съпруг на пациентка, който носи материал за изследване от друга болница. Моли да се прояви разбиране към казуса му.

Ние проявяваме необходимото съчувствие. Той няма направление по здравна каса, нито белия чаршаф за междуболнична помощ. Ще донесе документ при получаване на резултата.

Днес.

Мокрия от сълзи фиш за междуболнична помощ ми разказа една история.

Случайна среща на пътеката към Алеко, по – скоро падане на млада туристка върху „ ветеран „ , дава началото на една обикновена любовна история.

Всичко върви по план, сватба, скромна, деца, две, почти пораснали, до първия тумор в нейната обикновено красива глава.

Терапия, операция.

Болката от химиотерапията е привилегия само на тези, които са я изпитали. Това е един вид мазохистично пристрастяване към живота. И искаш да я изпиташ още веднъж, но само ако се налага.

Размазаното 3 в горния ъгъл на документа не се спря. Винаги искаше да разкаже всичко на две, на три. Подписът обаче се беше заинатил и бавно ми говореше. Нищо, че и той беше размазан.

Годините на борба са седем. Колкото и махнатите рецидиви. Колкото и мазохистичните, животоспасяващи процедури.

Днес една сълза от тези, полуизсъхналите на листа ми прошепна:

„ Тя си отива...”

Подписът я контрира:

„ Ние не се предаваме.”

Тя не спори с него. Изпари се.

Магията е сложно занимание. Отдава се рядко. Не се култивира. Кой знае може би един ден тези, които виждаме магията в сълзите на едни съпруг, ще станем поне десет процента.

За себе си мога да кажа, че се срамувам от предишната си статия и огромния и брой посещения.

Един лист ме върна към това, което съм.

И една сълза ми прошепна...