Другияя бряяяг на рюкътъъъъ или първи стъпки в Хърватска

А, всичко беше планирано и прошнуровано. Поставено в библиотеката, камината е запалена и спокойното пътуване е история, към която да се връщам с умиление, кротък екстаз и личен пример в студените ноемврийски дни...

Понеделник седем и тридесет, Ади звъни и казва, че нещо зелено и необходимо за пътуването го няма. Сублимирало по странен и свръхестествен начин. Кантората издаваща такива документи започва да работи от Девет, което бави Пътуването до Брюксел с почти час. Нищо лошо. Ще видя нови страни, пренебрегвам лекото неудобство от ходенето до „Позитано”, с интерес гледам централата на БСП и се надявам да видя някой известен, за да го нахраня поне с баничка, когато се случва някакво безумно задръстване, причинено от служителите на Заведението за Зелените неща.

Ади е взела зеленото картонче и се връщаме в зоната на здрача, нарече още Зона Б5, там е тръгвателния пункт.

Две коли сами по магистралата...

Нищо подобно.

Леля си е забравила включени фаровете на Мерцедеса, той е важен в историята, не защото е такава марка, а просто е важен като обект. Даже субект. Ток няма.

Каляската, на която ние се возим слиза до подземния гараж и изпълнява своя дълг като Гръмотвержец т.е. дава ток.

Мерцедеса, пак повтарям той е обект, да не кажа основен субект на разказа ми, пали и тръгва.

Наместваме кроткия пъзел на задната седалка на колата, с която ще пътуваме, марката не е важна, четирикръглие някакво и поемаме на път.

Люлин е толкова дълъг, колкото пътя до границата със Сърбия.

Граница.

Ако някой каже, че няма граничен контрол се е объркал, викаха ни поименно, дори се загледаха в моята лична картал. Сори пичове, ама е осемгодишна и се разпада...

Сърбия. Ниш.

Вече сме на магистралата, караме като пилоти от F1, които са от един отбор и не се изпреварват. Спираме в един Питстоп за зареждане и летим към хърватската граница.

Забравих да спомена четиридесетте сандвича. Като на магия изчезваше по един на всеки десет километра.

Наближаваме границата и ме обзема леко нетърпение...Никога не съм бил в Хърватска. Обаче....

Нашто четириовалие, което води колоната се оказва само на пътя, без съотборник.

Спираме ние да изчакаме Мерцедеса, той пристига припушвайки и се оказва, че в Пита зареждането с гориво не е осъществено пълноценно.

И Той спря.

На Границата.

Само да поясня, че междуграничното пространство е километър.

Сърбите ни пуснаха, кикотейки се.

Бутахме с Горо Мерцедеса.

Дъжд и хърватската граница. Ние бутаме колата, а шофьора на овалите и неговите спътници коментират стила ни.

На Пункта дори не ни поискаха документи.

Граничния хърватски полицай през сълзи, от смех разбира се, изрева:

„Аре, пали и бегай”

Ето такава беше първата ми крачка в Хърватска.

А, ние с Горо си пеехме заглавието на моя разказ.