сряда, 23 февруари 2011 г.

За технологиите и водата

Снежната покривка на милата София рано сутрин е приятна. Снежинките напомнящи зимата и поръсени без да се натрапват върху якето ми също.

Веселата дружина в мое лице се занесе до болницата и там се появиха проблемите с придвижването. Кучета и локви владеят един двор, голям колкото малък квартал в Казанлък, например. Това се преживява.

Спокойно се прибрах в къщи, без необходимата информация за това.

Няма вода. Крановете не пускат и капчица.

Организация на спасителен екип за закупуване на вода.

Някъде към 6 се оказва, че Софийска вода ни е пратила мейл. От 9 до 21 мили ми няма да имате водааааа.

Приемам го някак си, готвенето е изпитание, но все пак съм бил в казарма и го преглъщам.

Това, което ми дойде в повече ще го споделя с вас.

Къде живеем? Как се научават битовите новини?

Как се оставя цял квартал без ВОДА 12 часа?

По закон Софийска вода е длъжна да пусне съобщението в ДВА ГОЛЕМИ ЕЖЕДНЕВНИКА и на САЙТА СИ.

Не си купувам вестници, не следя сайта на Софийска вода, Бога ми.

Една приятелка попита във Фейсбук, защо по дяволите в Лозенец няма вода. Жената току – що се е прибрала в къщи и крановете мълчат.

Уведомих я за ситуацията.

Тя го прие спокойно.

Аз обаче, не мога да бъда спокоен, след като по НЕТА, висша технология един вид, трябва да кажа на някого, че няма да има ВОДА.

Драконът на ВОДАТА пропълзя по канала...

Споко хора, има ВОДА, вече има

вторник, 22 февруари 2011 г.

Светът откачи и аз покрай него, бедни ми Бертолучи, защо не умря на снимките

Китай, тази една последна опора на цивилизацията, смята да приеме закон, който да забрани на Далай Лама да се прероди на друга територия, освен Китайската.

Моля ви, кажете ми, аз ли полудявам?

Отговорете с писмо. Ако може с едносричията „ДА” или „НЕ”, по възможност.

„Малкият Буда” беше откровение за мен.

„7 години в Тибет” още по – голямо.

Започнах да се интересувам от Далай Лама по повод филма.

Този, последният Лама.

Хората в Тибет са замесени от друго тесто.

Най – вероятно е от надморската височина.

За монасите в манастирите всички знаят достатъчно.

Смирението им е пословично.

Няма да наблягам на примери, но цветнопясъчната картина, която се реди върху пода година, две и след това...Авторът поема дълбоко въздух и я издухва.

Тези хора са свободни в умовете си.

Законът на Китай не важи.

Онзи чичко с очилата, ще се прероди където си иска, мили ми производители на Nike, това че сте древна цивилизация и имате страхотна кухня не ви прави всемогъщи, колкото и да ви се иска.

За протокола ще кажа, че предпочитам да готвя тайландска кухня.

По – чиста от вашата е и е далеч по – вкусна.

Не е лошо да имаш имперски амбиции.

И мръсни ресторанти.

понеделник, 21 февруари 2011 г.

Не знам дали е изповед, ама да споделя нещо.

Някога, вярвах в моята работа. И съм добър в нея. Тези дни нещо се счупи.

Трудно ми е да се мотивирам да стигна до там, моето работно място.

Ежедневния поток от хора, зависещи от моите решения е обслужен по най – добрия начин.

Но, аз не се чувствам добре.

Няма я тръпката.

Всяка неделя тегавото усещане, че трябва да отида на работа ме гнети. И не се радвам.

Преди само пет години в неделя си мислех, какво Чудо, ама чудо в най – добрия смисъл на думата, ще ми донесе новата седмица. И се радвах, че идва понеделник.

Предизвикателствата са убити още в зародиш.

Панически елемент цари, там където се помещавам от 8 до 3.

Имам здрава психика, но мога да твърдя, че и аз съм заразен.

Всеки на мое място би бил.

Сега съм просто добър в това, което правя. Робот.

Какво става с човек, който си върши работата като робот?
Или е честен към себе си, или е не толкова честен към другите.

Не ме кефи вече да съм лекар!

Това е моята болезнена истина.

Сори за всички хора, които разчитат на мен.

Уморих се, след почти двадесет години в системата се уморих.

Уморих се да ставам в 6, за да ми каже някой, който се именува Професор, че моята диагноза е „Не отговаря на истината „ .

Уморих се да си мисля как точно моите колеги са дали консултация и не са ми казали.

Уморих се да приемам медицината като призвание. Никой не го бОли от това. Освен една група пациенти и техните лекари.

Уморен съм.

Никога не съм вярвал, че лекар може да се умори от медицина.

Имам го пред себе си, когато се погледна в огледалото, докато се бръсна.

Това не е изповед, тя ще ми липсва / медицината / .

Ако си помирисал кръвта веднъж...

Майната и.

петък, 18 февруари 2011 г.

Мостът

Буря от болка

Замръзнал водопад

Вятърът танцува полка

Имало едно време едно дете. Всъщност, защо всички приказки започват с това „имало едно време”? Не мога да си отговоря. Смятам да наруша традицията и да започна моята история така:

Днес, в ледената пързалка на улицата, между боричкащите се кучета до кофата за боклук, видях нещо отживяло времето си, смятано от мнозина за ненужно, а за мен откровение за размисъл, колкото и парадоксално да е.

Кибрит.

Да, точно така, онези малко клечици, които произвеждат огън.

Но, не за тях ми е думата.

Забравих детето. То е важното.

Денят, който съм си нарочил за полупочивен се превърна в седмица изпълнена с поредни задачи.

Петък.

Някъде по света, моят свят, защото той е малко по – особен, един малък архитект строи „Мостът над Темза, ония в Англия” с кибритени клечки.

Без да ги лепи.

Има стратегия, подпори, конец и всичко необходимо. Часовете отминават, старанието му е пословично, сравнимо с това на тибетските монаси. Крехката структура се крепи само и единствено на неговия гений, който обаче не е предвидил течението. Местенето на въздушни маси от едно място на друго.

Той се изправя. Оглежда творението си и въздъхва облекчено.

Виждали ли сте бавното свличане на мост от кибритени клечки?

Гледката е сравнима с....

Той се прави, че не плаче. Гадни сълзи, защо текат така сега!

Ляга си.

Оставя „ Онзи мост дето е над Темза” разрушен.

В болницата намирам отново кибрит. Това е поличба. Започвам да си играя с него, както едно време в казармата, въртя го между палеца и средния си пръст и пред очите ми е той.

Архитектът.

Той се хвана на бас с баща си, че може да направи пирамида от клечки, кибритени без да ги лепи.

Успя.

Частично.

Баща му видя само руините.

Той не се научи да си спира въздишането след свършената работа.

...

Хората са странни.

Архитектът, вече такъв и построил първия си истински мост, сдържа дъха си, когато разбиха бутилката шампанско в една от подпорите.

Сълзите, гадни са, защо текат сега.

петък, 11 февруари 2011 г.

Мързелът, като понятие и откровение за живот

Отново е събота, отново станах като за работа, а съм почивка и отново ми бе отправено интелектуално предизвикателство рано сутрин.

Кой човек е мързелив?

Какво, по дяволите означава понятието „мързел”?

Не смея да гадая, но според народопсихологията в тази ширина, много я обичам таз дума „народопсихология”, как някой не го е домързяло да я измисли, мързелив човек е тази зла гад, дето не пофаща мотиката и не кОпа.

Обаче има една прекрасна Българска поговорка, тя може да е само и единствено наша, която гласи:

„Накарай мързеливия на работа, да те научи на акъл.”

Народопсихология, кво да праиш.

Работещите с главата си и некОпащите са гадни Мързеливци.

Човекът, който управлява държавата е „...рубИл царевица..”, каквото и да означава това.

Не е мързелив.

Той е работИл и работи.

И какво се оказваааа...?

Преди време една жена, която се занимава с вътрешен дизайн ми каза следното безсмъртно изречение:

„Горкия Сашо, нема си село и не може да се наслади на кОпането.”

Ами така си е.

Нямам си село.

Не мога да оценя по никакъв начин труда на хората работещи там.

Аз съм мързелив, поред тази персона.

Защото не кОпам.

И не мога да го правя.

Подценяването на интелектуалния труд в България е традиция.

Ако не си рубИл царевица си мързелив.

Ако си учИл си мързелив.

Ако си....

Мога да пиша на компютър.

Аз съм мерилото за мързел.

четвъртък, 10 февруари 2011 г.

Това не е реклама, но KFC в голямото междучасие, донесено от МАМА...

Поредната история от училище. Смятам да напиша роман. Училището, като място за възпитание.

Моят ощетен син ми докладва, той все пак е трети клас, за една случка...

Майката на „лидера” на класа, го нахранила в ГОЛЯМОТО МЕЖДУЧАСИЕ, пакет със сандвич от KFC.

И в мен възникнаха няколко въпроса.

МАЙКАТА, знае ли, че лорд Сандвич, има и такъв, с огромен замък, съди СВЕТА за всяко нещо поставено между две филии хляб. Човечеца иска по едно пени за всеки Сандвич, направен в света с комерсиална цел.

Не я интересува.

Оформя се някакво количество хора, които си мислят, че Светът се съхранява в техните ДНК – и. Нема значение, че някъде по веригата AAAAAAGGGGGGTTTTTTTCCCCCCCCC се е появил нов нуклеотид - KFC.

Иска ми се да вярвам...

„Много ти се иска” ... ми каза, тя:

Майката, псевдо, от Нов тип, чиито мисли:

„Какво да му взема днес, така че да съм на върха...”

Майката, купува на детето си Внимание.

Всички виждат, как се носи пакета с KFC.

И МАЛКИЯ ПРИНЦ Е ДОВОЛЕН.

Вие, уважаеми читетели, не бихте ли могли да го направите?

Не, няма, защото ВИЕ сте нещо повече от...

И като се замислим / панически казано / кой, къде, кой?

четвъртък, 3 февруари 2011 г.

You Ever Wallk Alone

Name: tores, fernando
Born: Madrid, Spain
Team:Chelsea
Position: all about the money
Status: little man