сряда, 30 декември 2009 г.

26 лева или приказка за модерната генетика

В казармата съм, годината е 1989 – та и моите родители ми идват на посещение, взел съм си гарнизон с преспиване, за неходилите в армията по това време, пускат те в рамките на града, преспиваш в рамките му и си щастлив и доволен. Казанлък е много хубав град, Майка ми е родена там. Баща ми го обичаше повече от улица „Вълкович” номер седем , където си е прекарал детството.

Та да се върнем на историята, за която се сетих, докато бърках мъфини и осъзнах, колко сме близки със жена ми.

Излизам аз от портала , чакат ме майка и татко, в униформа, някога ще си публикувам снимките, смях и ужас са, и се отправяме към домът на родителите на майка ми. Баба ми и дядо ми.

Минаваме прелеза без да ни сгази влак и пристигаме. Баня. Цивилни дрехи. Пълното щастие.

Вече цивилка, излизаме да се разходим и баща ми предлага да отидем на кино.

Кино „Искра” се намира в центъра на Казанлък и е супер. Нямам идея, какво е станало с него, не съм бил там оттогава, колкото и да е странно.

Всичките ми ваканции минаваха в този град, поне до девети клас, знаех го наизуст. Чувствам се в свои води, ако някой си мисли, че това е градът на розите е прав, но само до известна степен, минаваме покрай пожарната, като дете винаги съм се възхищавал на камионите там, пазарът го отминаваме, това е второто ми любимо място, там Чудомир си е писал и рисувал на кутията от „Слънце” и стигаме до центъра

Фонтанът все още работеше, но първия пробив на перестройката е факт. Каравана с надпис „Кафе и иперитиви”.

Пием кафе там, разбира се, ако не знаете по онова време в армията беше забранено кафето, алкохола и жените.

Киното е отсреща, блаженството ми е пълно.

„Феникс” и кафе.

Мислих си, че това е съвършения ден, но много съм се заблуждавал.

До киното има книжарница.

С изложени книги.

Бавно и полека тръгваме към салона, блуждаещия ми поглед попада, и отново се връща на „Модерна генетика”, книгата, за която една от преподавателките ми в гимназията, Доцент Вълчева ми беше разказвала легенди.

Тя и съпругът й я бяха превели на български.

Като дете видяло сладолед, казах искам я.

Влизаме в книжарницата, другарката продавачка съобщава цената от 26 лева, за по – малките да поясня, това беше една осма от заплатата на майка ми, която е професор.

Те се поглеждат, татко вади парите и денят ми придобива вселенски характер.

Много по – късно разбрах, че това са били последните им пари и са взели заем от баба и дядо, за да се приберат в София.

А, аз, моята книга...

понеделник, 28 декември 2009 г.

Откровение, ма не от Йоан

Ангелът на рамото ми, ми разказа една история от

ъгъл на къща

вярвам в нея

И не вярвам в ангели.

Те се случват, понякога са до някой

И си пазаруват с него

И когато един, като мен се докосне до такова същество...

Е.....

Мога да изобретя думи, които...

Проста завист от непосветените и проста зависимост от посветените

Защото, никой не може да разбере дълбочината на нашата река, която прекосяваме всеки ден

Никой няма да разбре за мен и Демонът на рамото ми.

освен тя....

Надявам се...

Сарафница с Герб

По Коледа стават чудеса, все още не знаят, кой съм и не ме следят. Блогът ми е скромен и имам сравнително малко последователи. Но, за това пък имам достатъчни входящи обаждания на мобилния телефон, част от които са с доста спорен характер. Пациенти, какво да правиш. Уводът ми се проточи и мисълта ми се отклони в посоката задвод, но така се случва понякога.

Голямото предизвикателство към човека, който е втори в Светата троица, според един колега, беше да направи Герб на сарафницата. Обичам тази хубава дума, САРАФНИЦА, предпочитам я пред Чейнч Бюро, което си и е значението по принцип.

Та, едно време в сарафите са обменяли монети и пръстите им са били покрити с лека патина от медните и сребърните монети.

Така и станало, „Той” направил Гербът, всичко станало по план.

Само дето имало едни хора, които не могли да обменят своите медни монети в сарафницата, защото можели да говорят сами.

Пазвантите на „ТОЙ” били толкова послушни и добре обучени, че не позволявали говор, дори и шепот, който да не е рецитал на управника на града. Или негова възхвала.

И се случило така, че градоначалникът, самозабравилият се градоначалник, решил да представи своя Герб на съвета.

И тогава се видяла истината, поне от хората с медни монети.

Сарафницата сменила просто профила на предишната.

От наследствено – аристократична на пазвантско – бияческа.

И на Герба има ухо, освен мечовете, летящият „ТОЙ” , неговото убиване на змея, копието му и гласа му, записан вътре на вградено CD.

Лоша работа, имам си две сребърни монети, ще си ги крия. Няма да ги обменям, но най – вероятно те вече знаят.

Добре е, че не са 13, като тези на Герба.

Щеше да е лоша работа.

Нищо не разбрахте, нали?

Ами, след като законът за подслушването, не мина при предишните, няма да ги наричам никак, сега ще бъдем доказано уязвими и под контрол.

Няма да цитирам една книга, едно риалити и една действителност, в която живях 19 години.

Връща ли се онова време?

Според мен да.

И ако обича, премиерът Борисов да отговори на моя въпрос.

Как така, някой ще може да ме следи, където и да е и защо?

Може би съм много интересен с това, че не харесвам Герба?

Аман от послушни хора.

петък, 25 декември 2009 г.

Коледата е възможна

Всички, най – вероятно си мислите, че ме е ударила сачмата и стоя нон стоп на компютъра по Коледа. Горчивата истина е, че не сте прави или поне тия, които още са на два крака, няма да ме прочетат. С лек уплах, чакам поредните преминаващи през моя дом, и се опасявам да си помисля за пуйка. И кисело зеле на фурна. И гости.

Това, което ни се случва, сме си го пожелали в друг живот.

След Бъднуването и комкането до три през нощта, имахме прекрасната сутрин. Кафе и баница, минерална вода и седем сутринта. На екс.

Жалкото в цялата работа е, че попаднах на девствена пуйка, разбирайте замразено момиче, неизкормено и...дива гора, лиани и няколко растения, които искат кръвта ми, или поне малко белтък и ДНК от кожата.

Каквото, било, било, подробностите от дефлорацията не ви касаят, фурната работи и произвежда мирис, който... Въздъхнах...

Иначе, деня протича нормално, с нормалните проблеми и разправии, дядо Коледа е дошъл, сглобява се нещо, крещя на всеки пет минути, т.е. всичко е наред.

Идва обаче, the best of….Коледата, който никога не спи. В лицето, Мишо. Отваряме си подаръците и... Няма кинти...Възмутен се отправих към тоалетната.

Може ли, такова нещо?

Подаряват ми, не знам как да ги нарека, родителите на жена ми, книги. И това след пуйката, не ги е срам.

На цялото ми страдание провеждаме разговор с жена ми, кое е правилно: съчма или сачма. Отнема четиресе, нарочно го пиша така, шот съм обикновен софийски дришльо минути и се оказва, че сме прави...и двамата.

Ордата си легна. Слава Богу.

Телефона звъни....идват хуните, да попируват с аварите....

Цветане, и ти тъщо, Илиана осмислихте Коледата ми!

Благодаря и поклон, никой не ми е подарявал книгите, които обожавам, просто така.

Чудя се, как ли се намерихме с дъщеря ви?

Ами, както казваше покойния ми учител по химия:

„Подобни се разтварят в подобни.”

Ами, Весела Коледа! Осмисли ми се.

четвъртък, 24 декември 2009 г.

Моята молитва за теб, Григорий



Ставането рано сутрин, никога не е спадало към приоритетите ми в живота, избягвам го дори и без повод. Друг е въпроса, че работата ми е такава и всяка сутрин в работните дни ставам в шест. Днес съм почивка и станах достатъчно рано, за да възмутя дори и себе си. Бъдни вечер е, но за мен този ден винаги е бил по – специален, освен светлия празник баща ми имаше рожден ден.

Днес, взех майка ми и се отправихме към най – тъжното място на света през зимата – гробищата. То е особено място и аз гледам да го избягвам, но точно днес някакси не мога, колкото и да ми се искаше.

София е празна, колата няма проблеми с трафика. Дори не ни искат пари за вход. Няма жива душа, все пак е девет сутринта. Всичко е замръзнало, сковано, дори и малката вазичка на гроба. С неистови усилия, без да смогна да я счупя, успявам да се преборя и да сложим в нея двете червени рози и бялото цвете, на което не му знам името, но ти татко толкова много обичаше.

Майка ми дори ти е направила торта, чинийка коледни сладки и чаша уиски допълват езическия ритуал, който извършваме. Запалвам ти цигара, след това на мен, и чакаме свещите да догорят. Десет са, по една за всеки един от нас – живите.

Всичко е толкова делово, че чак ми става неудоно, но знам какво изпитваме аз и майка, то не може да се предаде с думи, пък и аз не съм най – великия писател на света.

Тръгваме, гробът остава зад нас, портите на гробището също. Решаваме да минем по „Раковски”, ненадейно майка ми проговаря. Нещо делнично. Отвръщам със също толкова безмислени фрази, относно вечерята на Бъдника, да всички ще се съберем в къщи, не грешка не всички...Теб, те няма за втора Коледа и аз трябва да продължа традицията и за втори път да прочета Молитвата.

Иска ми се да съм поне една трета, толкова велик човек, колкото ти беше.

Липсваш ми безкрайно.

Честит Рожден Ден, татко!

сряда, 23 декември 2009 г.

Коледна приказка feat Александър Цанков

Животът ме промени и станах по – добър. И преди това, си бях доблестен рицар, един от тия дето няма да оставят девица в калта. Вярвам, че такива като мен има още, но водачът на един клан от тях ме направи щастлив за Коледа.

Цялата работа тръгна от комикса. Той си е нарисувал двама дето, нито стават за комикс, нито са добре нарисувани. Смешен си, ми бе отговорено, когато се намесих и се опитах да дам ценни указания, за това как се рисува комикс.

Блед и отсвирен по всички параграфи си седнах на компютъра, устремих се към фермата, налях си питие, запалих си една пурета и се опитах да забравя разговорЪТ.

Точно си обирах маслините и моята приказка пристигна с въпроса, какво по дяволите е да си рицар.

След кротък преглед на записките си, му отговорих това:

Рицарството, моето момче е кротка сплав от малко състрадание, малко чувство за справеливост, малко желание за битка с лошите и много фукане с с тези неща. Поне според мен. Според майка ти, която ме води с 10 точки в рицарството, от изредените неща е по много като изключим фукането.

Отговорът бе точно толкова честен...

Ами, аз съм рицар тогава, рече недоставения на Марвел, мой истински рицар, който не знае, че е гений в рисуването и, че няма нужда да се прави на рицар

Мойто момче, когато си прочета молитвата на Бъдни Вечер, ще се моля да не си като мен и майка ти, рицарите, нощната стража...

И знам, че няма да стане...

Ти си обречен да бъдеш рицар...и наше дете.

вторник, 22 декември 2009 г.

Операция Ь или операция Ьумления, Диамантената ръка, Арахарът и още позиви за Перник

Не се чудете на заглавието, то е взето от верните новини на Ьтв, малкия въпрос беше, че го нямаше. И няма да го има. Новината, която не е новина, а вече е факт, я няма.

И сега ще ви разкажа една история за загубената новина. Имало едно време ...

В времето на / нарочно е в, а не във / Стодена – та война, Студена е село Пернишко, там има хотел, приютявал героя Го – це сто дена и имало референдум, селото дали да се прекръсти, имало поща за уведомяване на паплачта наречена Ьий Ви Ти, техните коне били легендарни и имали способността да се клонират и да са вечни, поне докато героя е жив.

Тя се плъзнала по повърхността и изчезна.

Някак си между другато се потвърди от дестинация Узбекистан за похода на Героя там.

Го – це е убил Архар.

И кво от това, той е национална светиня.

Пазим си го.

Все пак да седиш сто дена в Студена, не е малко.

И приказката продължила.... запазили героя от злите езици. Бил непокътнат. Цял и готов за жертвоприношението на смяната на годината.

Какво ще виждате...

Човек или Го – це.

Аз – овен, без извинение.

И кръв на животно.

И престъпник.

Ледена епоха 3.11, demo / малко мисли за един журналист /


Рано сутрин през прозореца, зимата изглежда красива и ефирна, сякаш излязла от приказка на Андерсен. Натежали от сняг клони, чисти преспи и нито едно бездомно куче. Прекрасна гледка за чаша димящо кафе, цигара и танцуващи размисли на безсмислени теми.
Реалността е още на входа. Буците замръзнала вода, образували се по някакъв магически начин през нощта, превръщат слизането по трите стъпала на входа в истинска епопея на алпинизма. Нали вчера го махах тоя лед. Без да коментирам съседите, в мен се оформя злостното подозрение, че някой гений на мисълта и предприемчивостта е измил стълбите с вряла вода, за да разтопи и малкото останал лед от моята интервенция. Резултатът е уникално гладки стълби. Най – гладките на света.
В следствие на дългогодишния си опит и живот в скромния ми блок, поглеждам нагоре и виждам няколко еднометрови висулки, които не спят, а само ме дебнат да мина под тях. Тъй като, аз обаче, съм гърмян заек, правя обход с детето, малко е снежно, но ние сме подготвени за трудностите.
Стигаме до улицата, която по нищо не се различава от стълбите на блока. Права и гладка.
Нейсе стигаме до училище, без повече приключения.
И точно, когато си мисля, че няма да имам петъчните неволи се оказвам на полето от лед, което представлява, т.нар. двор на местоработата ми. Весела, усмихната и пързаляща се служителка от поддръжката ме уведомява, че солта не е дошла. Ура, казвам си наум и почти на четири крака тръгвам да водя неравната битка с леда. Много полезно упражнение, развива почти всички мускулни групи.
Най – накрая се добирам до работното си място, скривам се, за да изпуша една цигара с работното ми кафе и отново се отдавам на личната си петминутка.
Този път нещата са сериозни, като относителната относителност на нещата и възприятията, размислите ме водят към снощната дискусия относно чистоплътността в журналистическата професия , претеглям си доводите, водя разговора отново с новите си доводи, и ненадейно пред мен изникна тази сутрин. Моята сутрин.
Всичко казано и изговорено снощи срещу Бареков, има тежест и морални основания. Казват го хора от професията, които уважавам и ценя. Да и аз съм съгласен с деветдесет процента от казаното по негов адрес.
Само дето се питам, кой наля вода по него и го направи толкова хлъзгав. Или по – точно, кой се възползва от вродената му хлъзгавина.
Ако тръгна да ги изброявам няма да ми стигне една седмица. Всеки политик с някаква тежест.
И кой е виновен за явлението Бареков, най – малко Николай Бареков. Неговата пързалка още дълго ще функционира и на нея ще карат кънки, още много. Не за друго, а защото е най – добрата и удобната, никой не обича да кара на буци и да му е неудобно. Или в случая на моите съседи, да настъпи няколко бучки лед.
Не, мили приятели – гореща вода и гладка пързалка.

неделя, 20 декември 2009 г.

Сняг, боб и бушидо /мразонеделене или неделна проповед от мен/

А, беше толкова хубаво и романтично. Музиката, която обичаме, питието, което обичаме и човека, който обичаме. Децата бяха почти послушни – нирвана, ама не групата, той Кобейн умря и се разпаднаха, но музиката...

Красива сутрин. Вали сняг. Прекрасна зима се открива през заскрежения прозорец, но не в седем и половина сутринта, след инвазия от две извънземни с неизчепаем ресурс на сила и мотивация. Няма значение, за тях моето душевно и донякъде физическо състояние.

Тоя сняг, няма право да вали толкова лошо. На снежинки, които ми правят миниеров синдром.

Кафето, което не поглеждам, е направено, двамата муджехидини искат пържени филийки...Поглеждам към печката и там ври боб.

Умилително нали, ставаш в неделя сутринта, в здравословно време, вън вали сняг, на печката къкри боб – мили родни картинки.

Да, но като изключим това, че имах планове за пустия му зрял фасул, като това, че неделята е единствения ден, в който не ставам рано, и че ми идва да убия първия срещнат, който не е от домочадието, всичко е прекрасно – бялата зима отвън, пържените филийки с песто и малкото останало „Бри” от снощи и оранжевия списък за пазар.

Вече е девет и двайсе и три, оранжевата гадост на масата помръдва и ми казва, като човечето на Петър Вучков – „Няма време”. Правя се, че не чувам вопъла му и си пуша. Нооо, нищо не остава ненаказано. Идва леко разплакания Ладен, който ме гледа като котето от Шрек, и се оказва, че феята на зъбките му е донесла дракон. А, не пари, Той имал планове. Лек туш на ситуацията, отстъпление от позиции, без мисъл за атака, мислите са сложно нещо и определено не за мен, поне в момента...

Не знам защо, обаче си виждам мозъка като портокал. Оранжев.

Събирам цялата си хара, според японците това е вътрешната сила на самурая, поглеждам към боба, проваления ми боб, бобът, който трябваше да е самото съвършенство и се отправям на мисия.

Почти десет е, и с кротка надежда, че ще избегна натрупването на човешка маса в магазина, се отдавам на снегогопрекосяването.

Парещото листче в джоба на якето ми съдържа:

- боб – мамка му това е за да ме раздразнят още повече.

- ориз

- чесън

- яйца

- прясно мляко

- хляб

- данет – нечетна бройка

Влизам в магазина и откривам, първо – те не спят дори и в неделя и второ, както е казал един от любимите ми поети, „хиляди маса народ”.

Бръснещ, като разгонена лястовица, полет на мисълта ми даде прозрението, че точно тук ще дам воля на гнева и болката си.

Но, имаше уловка, всички бяха мили и възпитани, а аз дето си търсих повод за скандал се покаях и се наредих на опашката, без да мрънкам. Една жена даже ме пусна да мина пред нея, била само за хляб и не бързала.

За момент се почувствах истинки българин. Учудиха ме неща, които са нормални в нефолковия свят. Почти омиротворен се отправих към моя дом.

С любимия ми човек, разопаковахме покупките, видях боба, но вече ми беше минало и седнах на компютъра да видя все пак , какво се е случило в другия свят.

Потресен и с крива усмивка видях, че министър Цветанов е демонстрирал чувство за хумор, по повод, така наречените футболисти, дето ги клали.

Е, демонтирах се и написах това.

Нали уж съм самурай.

петък, 18 декември 2009 г.

Особености на българския национален снеговалеж/ кантата за необузданата сексуалност /


Петък сутрин. През още несъбуденото ми съзнание минава мисълта за сняг и поглеждам навън. Е да, понаваляло е, но ми се стори съвсем поносимо. Излизаме с детето, което разбира се е на училище и мъкнем освен раницата, проект в размер А3. Оказва се, че не сме подготвени за размера на бедствието. Газим в сняг до глезените, и аз започвам малко да се съмнявам, че има вероятност да закъснея за работа. Качваме се на колата, която ни кара до училище излизаме някакси от квартала и...Задръстването е от Хемус до Кръста, говоря за квартал „Лозенец”, а в обратната посока от Кръста, най – вероятно до Хладилника.
След около 45 минути пълзене с колата стигаме до училището, на което разбира се външните стъпала не са почистени и няколко майки бършат сълзите на децата, попаднали или по – скоро паднали в капана им.
Влизаме в сградата, проправяме си път през тълпата от родители тъпо втренчени в отдалечаващите се, техни наследници и най – накрая си отдъхвам. Закъсняхме само пет минути.
Излизам и благославям близопространственото разположение на училището и моята работа.
Но това не е всичко, булевард България, не предаването на Иван Бедров, него го спряха, а истинския, представлява застинала река от коли. И в двете посоки. Докъдето ви стига погледа.
Вниманието ми бе приковано от няколко души, които разговаряха на висок глас.
И изведнъж се почувствах, като в Парламента. На така наречения дебат на Яне и Волен. Спрях се и с интерес се заслушах. Мина ми бързо.
В сравнение с професионалистите Янев и Сидеров, тия на улицата бяха просто бедни аматьори. Обикновени мъже, които се псуват.
Продължих си по пътя с мислите за вчерашната порция парламентарност и стигнах до извода, че не я заслужавам.
Не заслужавам да ми е почистен града от снега, както и да слушам тези двама корифеи на сексуалността.
Поне според мен, без да твърдя, че съм професионалист, тези двамцата имат сериозни проблеми с неосъзнатата си сексуална ориентация, каквато и да е.
По - сериозния проблем е, че ни убеждават по телевизора , колко е нормален трафика в София и може би утре, другата сряда ще ни представят скандалното поведение на двама депутати като нещо съвсем нормално.И аз окончателно и безвъзвратно ще се отправя към съседната сграда с молба към колегите за стая и легло./ съседната сграда е Психиатрична Клиника към УМБАЛ „Александровска” и е ярко оранжева./

четвъртък, 17 декември 2009 г.

Фокуси, магии и дневникът на девственицата


„Мило дневниче, много ми липсваше, докато тренирах, но сега имам време за теб. Трябва да ти съобщя една ГОЛЯМА НОВИНА. СТАНАХ МАМА! Как ли? Ами, както си бях в залата и вдигах 115 от лежанка, и ме присви корема и... родих. Не знам какво е, но го кръстих Ерик Хосе. Как е станало да забременея не знам, не се сещам, пък и не съм усетила. То, бебето засега е добре, но е мъничко, едва един килограм и малко. Идва лекаря, ще ти пиша пак.”
Така би изглеждал дневникът на чилийската щангистка Елизабет Поблете, родила онзи ден в зала в Сао Паоло. Тя е на 22 години. Била в шести месец.
Абсурдно нали, 22 /двадесет и две/ годишна жена да не знае, че е бременна. И на всичкото отгоре да си тренира и то активно.
Но е факт.
Добре, че закриха нашата федерация по вдигане на тежести, можеше някоя да роди, я на световно, я на европейско или да стане генералната атракция на олимпийски игри.
И после ми се разказват истории за допинг контрол, допинг ченгета и тям подобни глупости.
Тази девойка е нямала мензис, поне половин година и някой и е казвал, че това е нормално, защото си пие витамините. Предполага се, че през живота си е имала поне един, за да може да зачене все пак.
Цялата тази история обаче ми напомня един стар виц за фокусника, на които му объркали инвентара и вместо цветя извадил помощничката си за косата от шапката.
Това е магията на сътворението и единомислието, която ни се пробутва непрекъснато по всякакви средства за масов спорт, разбирайте медии.
Нямате менструация, защото сега държавата си пие витамините, тъй като има тежко наследство предишните треньори.
Заложените в организма хормони обаче, и да кажем няколкото порции белтък и нуклеинови киселини не е ясно как ще съчетаят и до какъв резултат ще доведат след известно време.
Недоносено бебе със сигурност.
А, както се знае едно недоносче винаги е рисков модел.
И единомислието в случая вреди.
Да не се окажем в разкрачено положение с прорязваща глава, докато вдигаме 115 от лег.

сряда, 16 декември 2009 г.

Молба, не, позив за референдум


Както е тръгнало, така и ще стане. Мое мнение, но има една прослойка на обществото, още не разкрита от Волен и компания, която на своя глава пише официални документи на чужд език и си позволява да говори неразбираемо на хората. Лекарите с техния латински. Не ви ли се е случвало, някоя бяла престилка, тук министър Дянков много точно ги определи тези, да ви замае главата с неразбираеми термини, да ви се прави на много важен със знанията си и вие да си тръгнете с чувството, че нещо не е наред, ама не съвсем.
Новините на турски не са чак такава болка за умиране. Няма и един процент да ги гледат, пък и са зле направени.
За сметка на това на всеки се е случвало да попадне на лекар, говорещ латински, издаващ ви документ на латински, който вие полуразбирате, ако говорите западен език, естествено.
Тези са страшните.
И опасните. На всичкото отгоре на мантиите им, които поразително приличат на тези на рицарите дето ги описва Дан Браун, има и червен кръст. Според този учен това е белег таен орден.
И езика им, дето си го говорят само те.
За това е необходим референдум – да се премахне латинския от медицината, белите престилки да бъдат изгорени публично, по възможност на 13 – ти, петък.
Официалните им униформи да станат онова жълто, което се появява след позив за дефекация.
Да им се забрани да говорят, мислят и пишат на латински.
Всичко да бъде на български.
Да се подслушват разговорите им, ама задължително, да не би някой да се изпусне.
Ето това е позива ми за референдум.
Много ми беше зор да го споделя.

Снимка e-vestnik.bg

вторник, 15 декември 2009 г.

Червената Коледна звезда

Цял ден се питам, има ли някакво значение и промяна в статуквото на парадоксалната реалност, в която живеем. И не мога да си отговоря на този, така наболял в съзнанието ми въпрос.

Принципно не се изразявам толкова сложно, защото съм си малко простоват, но в цялата бъркотия от днес две неща ми направиха впечатление.

Първо ще се прави референдум. За какво, не е толкова ясно, ясно е само, че е за някакви новини на турски.

Второ ще ме следят, електронно и цялата ми комуникация ще е на разположение на МВР.

А, на всичкото отгоре синът ми си купи Червена Коледна звезда, която ще блести на елхата по празниците.

Ами, някога в моето детство, беше много отдавна, по това време на годината се замеряхме със снежни топки. Имаше група деца, обаче, които слагаха камъни в снега и доста от нас пострадаха.

Май сега пак си играем на снежни топки,само че на доста по – високо ниво и големите момчета пак слгата камъни, там където трябва да има само кристализирала вода.

Имам си Червена Коледна звезда, защо ли някакси се оносталгих.

неделя, 13 декември 2009 г.

Коктейл от скариди

Светът е едно, дву, триизмерен за хората, които четат книги и са малко повече от един мач на Левски.

Обичаен ден, след кротка вечер.

Всичко, което съм си мислил за себе си, видях в обидения поглед на дъщеря ми.

Нарязания лук и малкото подправка, която те прави велик готвач, сътвориха едно дете като такъв.

Колко е малкото, което ни прави снимани за календар.

Поглед и нарязан лук.

...............

петък, 11 декември 2009 г.

Земля в илюминаторе

Далеч съм от каузите на еколозите и тяхната борба. За мен като редови циник глобалното затопляне и климата са имагинерни и недоказуеми каузи, с които не малко се спекулира. Но признавам логиката на тези твърдения. А, тя е видима с просто око, дори и от невежа като мен, който приема Джурасик парк, като откровение за динозаврите и екосистемите.

Ами, просто и ясно казано, без отклонения, за България мерките срещу климатичните промени струват 20 000 / двадесет хиляди / евро.

И тук се намесва моето чувство за вина, че съм съпричастен, като български гражданин към това.

Ама, как така ще дават моите пари на някакви си там.

Данъци си плащам редовно. Блъскат ме в градски транспорт – редовно, ония ден дори си купих билетче, непокътнато е.

Ходя по улиците – редовно. Тротоарите са заети. Все пак някъде трябва да се паркира.

Ходя с кол да си взимам детето от градина – редовно. Цяла глутница бездомни кучета се помещава между входа и полянката отсреща, ако не си подготвен...

И тия от моите пари за климата.

Цели 20 000, ама това си е срамота.

И вече сериозно, ама темата не е...

Преслава харчи повече, за да си пазарува и глези.

Азис би дал повече.

От членския внос на СДС за годия ще излезнат лев, два повече.

Говоренето не прави нищо друго, освен кротко раздвижване на въздуха на определена разстояние от устата.

Без да обиждам никого, бих казал, че оттава да си извадим кашкавала и порязаницата хляб и посредата на света да викаме „ Булгар, булгар”.

Жалка работа.

И аз съм част от нея...

За тъга и жалост.

Стига с това образование / писмо до Ралица /


Качен на един покрив, кротко си пиех сутрешното кафе в съпровод на цигара, когато нещото наречено мобилен телефон звънна. Беше моята мила съпруга да ми се оплаче от конспекта за докторантурата си. Трябвало да учи за Ленин по политология. Разговорът неусетно премина на болната тема , на моето и десетки, но не стотици домакинства, образованието. Ние си имаме един бодър второкласник. Жена ми развиваше тезата, че дори и тя е отвратена от учебните програми, тя, която има естествена склонност към ограмотяване, учене, поемане на книги и знания в огромни количества.
Е, мила моя, аз какво да направя като са ти сбъркани настройките, особено фините. Не оценяваш ли какво прави съвременното образование с децата. Те растат, подрастват и се надрастват може би малко грубичко за твоя изтънчен вкус.
Да, слушат музика, която ти не харесваш и за тях е въпрос на чест да си паркират возилото пред училище и да надуят новия албум на Десислава на отворени врати.
Да, могат да четат програмата на клубовете, които ти така презрително наричаш „чалга”.
Могат да работят безотказно с техника, дистанционни, мобилни телефони.
Знаят наизуст няколко стихотворения. Това, че някой ги е направил на фолк хитове децата не са виновни.
Виждаш ли колко са образовани, а?
Това, че 50 и кусур процента са практически неграмотни, не съм съгласен. Грамотни са и още как, я чуй колко песни знаят наизуст.
Ти веднага ще ми опонираш, че знаенето наизуст на някаква си чалга, не ги правия грамотни.
Да де, ама и Омир е пял. И виж какви неща е изпял. Цели две книги.
Та мила моя образованието си е на шест. Даже на повече. И трябва да се внимава много некое дете да не прегори от толкова знания.
Щото после лошо. Ще гракнат стотици, хиляди недоволни родители.
Ще се закрие училището, като институция и ще го караме на песни.
Ама не „Моторни песни”.
А на „Кръчмарски изповеди” на Радо Шишарката.
Поздрав най – сърдечен, твоя благоверен вечен.

сряда, 9 декември 2009 г.

Добрата гной трябва да се евакуира

Мразя да пиша за професията си, но нещо се възпалих днес...

Хубава дума е възпалих, както казаваше покойния професор Шипковенски, произлиза от въз, демек много, и паление, демек пожар. Та, всичко започна от сутринта...

Кроткия махмурлук точно се отцеждаше между капките на сутрешното кафе с мечтата за легло, когато бях връхлетян от началничката и беглото споделяне за купон по повод деветдесет годишнината на бащата на клиничната микробиология у нас. Човека отдавна е покойник, но въпреки всичко го чества жена му. Сбирката е в 23 – ти блок на БАН – срещу 4 – ти километър. Това, че човечеца е попрочел малко повече на английски и е въвел правила, които са били отдавна известни на света е отделна тема.

Пациенти, рутина, малко забава и един пациент, който е важен. Ама, не в ония смисъл на важен човек, а важен като случай, казус, предизвикателство, наречете го с толкова думи, колкото се сещате.

Мразя пациенти, на които всичките им изследвания са наред, ама те си имат оплаквания, в конкретния случай видими.

Водя си аз пациента до клинична лаборатория, пускам му изследвания, за които би си мечтал всеки с талонче от здравна каса, изпращам го по живо, по здраво с уговорката да се чуем в един и половина за резултатите.

Денят минава без повече отклонения от реката на рутината и звездобройската тръба за гледане, но в дванадесет часа съм издирван по повод събитието на живота ми. Честването на бащата. Отговарям, че имам пациент, чиито изследвания трябва да видя, защото има значение за болния и за мен по дяволите

Лошото ми настроение придобива вселенски размери и задавам най – вероятно, най – глупавия въпрос на света: кое е по – важно – да почетеш „светеца” на науката или да си излекуваш болния.

Не го почетох. „Свети..” забравих му името.

Което ме доведе до още по – сложното и неизказано от никой колега мнение, защото обичаме да се правим на богове, каквито разбира се не сме.

Медицината за мен е занаят. Цел – да излекуваш болния или поне да си адекватен към неговото страдание, като терапия, операция или каквото там. Точка.

Всички приказки, че е изкуство са... най – малкото празни.

Хаусовците и всякакви такива, дето ги дават по телевизора са художествена измислица. Да така е, колегата Хаус е литературен или както се нарича... измисленото от някой сценарист с екип от дофтори за съветници, все пак трябва да е поне малко достоверен.

Проклетата ежедневна лудост приключи и размазан се отправих да изпия една жизнеутвърждаваща бира. И си мислите, че моите мъки са се свършили? Нищо подобно. Попадам на най – лошия тип от гилдията ни.

Вярващите. Те вярват с силата на науката и в това, че знанието на най – малката подробност от метаболитния цикъл на анаеробите ще им излекува пациента.

Уж отморяващата бира се превърна в мъчение, на което може да завидят всички палачи от Средновековието.

В един момент Знаещ ме попита, какво значи това на латински и изстреля нещо. Бога ми не знаех. Погледнете заглавието, това е.

И се питам кое е важното: да знаеш, че добрата гной се евакуира или просто да цепнеш цирея на човека, да му предпишеш терапия и да си го пратиш в къщи жив и здрав.

И последен въпрос науката или резултатите.

Аз залагам на излекуваните.

вторник, 8 декември 2009 г.

10 съвета за по – добър секс или мистериозните пътища на хипогликемията

Днес е 8 – ми декември. Светъл празник за студенти и добър ден за изграждане на алкохолна зависимост поне до Нова година от блестящите, млади умове на нацията. Но се оказа, че и преподавателите...

В някакъв момент, около обяд, усетих характерното замайване и позива на ниската кръвна захар. Бях гладен. И ми се ядеше манджа, тъй като се бях почнал от девет и половина сутринта с едни прекрасни пълнени чушки, които си бях занесъл на работното място от къщи.

Слизайки по стълбите на клиниката се сетих за единственото място в района, разполагащо с готварница. Тъй като замайването на главата ми беше придобило вселенски размери, краката сами ме поведоха натам. Заведението не е нищо особено, готвят сравнително и чисто, но приборите са под всякава критика и им е необходимо повторно измиване, а най – добре изхвърляне, тъй като носят по себе си древните хранителни отпадъци на строителите на пирамидите. Ама хипогликемията не прощава и се носих като волна птичка към въпросното заведение, носещо гордите три звезди на вратата си.

Тя се затвори след мен и ме посрещна родната миризма на пържени картофи и печени кюфтета, гарнирана с чесън в оцет и шкембе.

На таблото на отличника, където се помещава дневното меню съзрях любимата си супа – телешко варено и любимата си гозба – дроб сърма. И тъй като вече се бях пуснал по наклоненанта плоскост се замислих, колкото можех разбира се, за гарнитурата, три или четири кебапчета да бъде. Набирайки скорост по наклона, пустата му кръвна захар не знае милост, се замислих и за една пенлива течност наречена бира.

Отдал се на тези порочни и зловредни за храносмилането страсти, чух че ме викат на третия път. Обърнах се към гласа с изражението на наркоман, прекъснат точно преди да си вземе жадуваната дрога и видях ТРАПЕЗАТА. Четири, не пет маси бяха обединени с обща цел – събиране на повече мезета, туршии, бутилки, филета, три и повече печени пилета, тава с кюфтета и празно място за нещо голямо.

Около тях се бяха разположили обединените сили на преподавателски кадри от всякакъв порядък. Хората явно се бяха подготвили за празнуване. На моя кротък въпрос какъв е повода ми отговориха, ми как какъв 8 – ми декември. Леле, колко съм бил въздушен, демек кух, да не знам, че е студентски празник. Лейко, лейко никаква вода не ти е останала, казах си аз. Поканен да седна, аз се присъединих към компанията, оценявайки, колко е ръбесто ръбчето на една пейка. Шефа на групата, ще го нарека Тошко, ме извика гръмогласно и посочи зад гърба си. Шест, не седем пласмасови бутилки от целия спектър безалкохолни се бяха наредили зад него, но не си мислете, че в тях е имало Фанта, бяха пълни с течности, чиито цвят варираше от безцветен и говорещ до тъмно жълт и ревящ. Да не говори за мастиките, купешките ракии, водките, Метаксата и десетлитровия бидон с червено вино, него го разпознах по облака от винарки, заплашващи да го отнесат нанякъде, най – вероятно към хоризонта. На въпроса, какво ще пия и моя отговор – газирана вода, компанията, първо придоби леко озадачен вид, а след това ме заля с цунами от подигравки, дюдкания, даже и едно подсвиркване.

Вълната от негодувание по мой адрес бе прекъсната от появяването на поднос, който би бил гордост дори и за средновековна трапеза. Димящи пържоли, ангешко бутче, къде го намериха това агне по това време, и две свински глави с портокали в устата. Е, това доуби и малкото останал ми мозък. Също така и скоростта на усвояване на въпросното блюдо. Хората се тъпчеха като обезумели, обезкостяваха и се караха за връхчета на ушите на главичките. С подобна скорост намаляваше и моята хипогликемия. От кумова срама хапнах малко пържола със специалния сос и се усетих, че всъшност съм един вид ресторант и ми взеха пари за содата. Видях как, когато свърши една от салатите се извади торба с домати, краставици и зехтин и се направи нова от скоклива служителка към едно от представените ведомства. Виното, ракията и другите, да не ги изброявам пак, бяха внесени отвън. Заведението не предлага свински главички и това е сигурно. Но содата струва пари. За мен. Не са ми ясни тия неща.

Как едни си носят доматите, а други си ги плащат. За другото да не говорим.А, уж се водя към приятелскя кръг на собствениците.

Явно, някои са повече приятели от други.

И се наложиха в моето съзнание няколко важни извода.

Първо, никога, ама никога, когато чета супер интересната статия за протонните помпи на P.aeruginosa, няма да си ям чушките.

Второ, никога ама никога няма да си взимам, чушки от къщи. Ще си взимам сандвичи. Тях мога да си ги разпределя във времето и няма да съм подвластен на кръвната захар.

И трето, не ги ли беше срам тези хора. Там имаше и обикновени клиенти.

И трето, явно чувството за срам е отлетяло с облака винарки, изпаренията от свинските уши и Шекспир.

Франклин се страхува от тъпотата

Франклин можеше да брои до десет, да си завърже обувките и сам, ама съвсем сам да си отваря и затваря циповете на якето.
Малкото костенурче обаче имаше проблем. Страхуваше се от тъпотата, която се беше настанила в неговата корубка. И за това, той я беше вързал на едно въже и я влачеше след себе си навсякъде, все пак това си беше неговия дом.
И толкова се беше наплашил, че не виждаше почти нищо от това, което ставаше около него.
Занемари училището си, спеше в часовете. Просто сън не го ловеше нощно време. Тъпотата се развихряше в корубата му под формата на слузести чудовища, страховити вампири и върколаци с огромни зъби.
Франклин една вечер се разплака на масата и сподели на майка си своите страхове. Тя го помилва по главата и каза:
- Най – важното е не, да не се страхуваш от нея, а да свикнеш със страха от нея. Тя е навсякъде около теб и само малка част се е настанила в корубата ти. Нея можем да изгоним, но тази голямата другата не можем.
Тъй и станало майка Костенурка изгонила тъпотата от корубата на Франклин. Той се успокоил, но не свикнал докрай с онази голямата външната. И за това се затворил в корубата си и общувал само с приятелите си.
Донякъде споделям окорубването и самоизолацията на малкото костенурче. Само дето не съм приказен герой и това е невъзможно.
За това свиквам и се боря със страха.
Без никакви изгледи за успех.

понеделник, 7 декември 2009 г.

Изворът на белоногия / предколедно блицинтервю със Сашка Васева и Яне Янев /

Според вас вселената разширява ли се:

Сашка: На този въпрос могат да отговорят само братя Галеви. Според мен не. Защото ние сме една частица от нея, но с безгранична душа, себеотрицание и песен.

Яне: Ако се разширява , ще сезирам ДАНС и прокуратурата. Но имам известни подозрения , един депутат ми изчезна безследно...

Сашка: Ех, Яне колко си мъжествен.

Яне: Благодаря, но това не е важния въпрос в момента.

Какво е мнението ви за изневярата:

Сашка: Стига душата му да е моя, бих простила всичко...и бих изпяла песен.

Яне: Не бих простил само изневярата в една корупционна схема.

За вас любовта е:

Сашка: Всичко, обозримата и необозримата вселена, безграничното аз на третото око, което ще ни спаси.

Яне: ДАНС.

Сашка: Яне, не съм предполагала, че обичаш да танцуваш. Ако бяхме партньори в онова мазно и покупно шоу щяхме да ги разбием.

Яне: Държавна Агенция Национална Сигурност.

Сашка: Ааа, какъв си принципен професионалист.

Яне: Да, но това не е най – важното.

Какво бихте взели на пустинен остров:

Сашка: Себе си и песните, които нося в сърцето си.

Яне: Нищо са РЗС и цялата, повтарям цялата и непокътната ми парламентарна група.

Сашка: Ех, този Яне само за работа мисли.

Яне: ...

Идва Коледа, какво бихте си пожелали:

Сашка: Мир, любов на всякъде по света, една мъничка сълзица за дечицата, бездомните и сирачетата, за които съм отворила голямото си сърце.

Яне: Да ми върнат депутата в групата. Така сме непълен член на парламента. А всички знаят, че само пълния член може да работи.

Сашка: Янеее, много...

Яне: Стига с тия намеци, аз съм твърд и непоколебим в борбата си.

И последен въпрос, има ли Дядо Коледа:

Сашка: Има разбира се, аз лично съм го виждала в детската градина и даже наскоро в мол София.

Яне: Сезирал съм ДАНС и прокуратурата за изясняване самоличността на лицето Коледа и неговите приходи.

Благодаря.

четвъртък, 3 декември 2009 г.

Писмо за ринг и оранжева топка

Мило мое дете,
цяла седмица мисля за домашното ти по Околен свят – „ Кой ми е любимия спорт?”. Обещах да ти помогна след като ти каза, че това е баскетбола. Но не съм най – подходящия човек, защото предадох играта. Играта, която обожавам и никога за мен не е била просто такава. Не съм гледал баскетбол от година, не съм играл от две. Помниш ли когато ти подариха за Коледа първия кош. Аз помня как играехме с теб. Аз бях Пипън, ти беше Джордан. Но не продължихме да го правим и затова съм виновен само и единствено аз.
Тази игра осмисляше живота ми в продължение на много години. Живеех за неделите, в които даваха NBA. Знаех всички играчи, не само титулярите, но и дълбоките резерви. Следях драфта , интервютата, знаех за Майкъл Джордан повече отколкото за себе си.
Баскетбола, моето момче, не е само най – интелигентната игра създадена с топка. Всяко определение за него е слабо и не на място.
Ако се влюбиш в него, няма да ти пука, че не ти подават, че ти се подиграват на ръста и че не можеш да вкараш кош.
Ще ти разкажа историята на едно момче.
Било преди, сякаш сто години, а сякаш беше вчера. Малкото хилаво момче било заведено от баща си в най – големия тогава клуб в неговата си страна да тренира баскетбол. Момчето седнало на една пейка и гледало тренировката, докато баща му разговарял в треньора. Мислило си „ Аз съм, колкото този висок, а този е малко по висок от мен, тоя пък е дребосък”. Какво било удивлението му, когато слезло на терена и той се оказал огромен. Момчето не само било, най – ниския, но и най – слабоватия.
Запознало се с отбора и с баща си седнали да догледат тренировката и възрастния човек обяснявал правилата. След това се прибрали в къщи и той извадил една прашасала оранжева топка. Отишли на близкото игрище и малкия вкарал първия си кош. И тогава започнала онази невероятна любов. Нито подигравките, нито блъскане от страна на по едрите момчета, нито невидимостта на терена могли да я сломят.
Момчето пораснало, заякнало и един ден станало капитан на отбора. Печелило купи и медали от всякакви първенства и никой вече не забелязвал, ниския му ръст и хилавостта му.
Един ден обаче той бил изправен пред избор. Баскетбола или науката.
Избрал науката и не съжалявал за избора си. Баскетбола е за цял живот. Науката също.
Играел за кеф, но всеки ден.
Играеше и с теб моето дете, но предаде играта и отчасти теб.
Поради натоварения график на възрастното ежедневие.
И не можа да ти разкаже за играта, това което чу от своя баща и това, което научи сам.
Твоето домашно ме върна във времето.
Искаш ли една игра „един на един”, моето момче?


Баща ти
P.S. Много съм добър. Ти също ще бъдеш

сряда, 2 декември 2009 г.

Кукла без конци

Дошъл Христос, да търси баща си на земята. Вървял, вървял никъде не го открил и се отзовал на брега на морето. Видял един старец, който тревожно се оглеждал. Отишъл Христос при него и го попитал:

- Какво търсиш тук, стари човече?

- Ами, търся сина си?

- А, как изглежда той?

- Един такъв, с пирони в ръцете и краката.

- Татко! – извикал Христос .

- Пинокио!

Да ме прости Господ, но винаги ми става смешно, когато се сетя за тази история. А отскоро започна да ми става и тъжно. Усмихвам се и си мисля за пълния с абсурдни ситуации наш живот.

И ми се приплаква.

И се сещам за песничката на Пинокио от филма на Дисни.

Ра – ра ра Ра ра ри аз съм кукла без конци!

А, тези с конците и Стромболи, който ме затваря в клетка само, защото ми няма конците и може да експлоатира различността ми.

Онзи ден видях куклите без конци събрани на един площад.

Има ли за нас фея, която да ни направи истински момчета и момичета тук.

Трудно е да се каже.

Смятам че ще трябва да внимаваме с огъня.

Някой може да изгори.