петък, 26 ноември 2010 г.

Приказка за баскетбола и форумните герои*

Както съм споделял и преди съботата е много странен ден. Като изключим безсънието, което ме спохожда точно в дните, когато почивам и мога да спя на воля, една „новина” прочетена в онлайн изданието на един вестник ме провокира да словоблудствам по времето, когато нормалните хора спят.

Не точно новината, а коментарите във форума под нея...

Виждате ли, Барак Обама играл баскетбол. Сцепили му устата и се сдобил с дванадесет шева.

Малко жълтичко ми се стори на първо четене.

Обаче няколкото ми останали сиви клетки в мозъка започнаха да работят с бясна скорост, не за друго, а просто защото са малко и трябва да компенсират останалата неработеща част.

Играл съм баскет и съм имал всякакви контузии от този спорт.

Баскетбола е един от най – травматичните спортове, ако се не лъжа на второ място.

Това, че са му сцепили устата на Обама говори, че играта е била истинска. Някой не се е посвенил да вкара лакът в устата на президента си в борба за висока топка.

Само си помислете дали на Гоце или на Бойко е възможно да се случи такова нещо...Всяка игра с тях би била свързана с поклончета, реверанси и победа за властимащия.

Но както каза моя ментор по повода, баскета е мъжка игра, тия са други хора, и какво толкова, че са му разбили устата, та той играеше баскет и преди да стане президент, дори така е впечатлил брата на Мишел с непримиримата си игра под коша на някакво бетонно игрище.

Но стига с Обама той е ясен. Пич та дрънка.

Провокацията дойде от поне стоте Анонимни / за мен те са анонимни независимо от това, че имат никнейм, който не се представя с името си е анонимен / коментари по темата.

„Мили мои Анонимни Герои,

Всеки от Вас е достигнал проникновението на вселенската същност, спирализирала плавно в отразеното пространство на Вашето съзнание.

На споходената Ви мъдрост, която Вие смятате за последната такава преди потопа, биха завидели няколкото останали монаси в Тибет, воглaве с Далай Лама.

Озарен съм в тясното пространство на моя мозък, от бързината и свежестта на мисълта Ви.

Вие открихте пред мен новите хоризонти на вплътняване на Времето.

Накарахте нищожното ми съществуване да придобие лек лилав оттенък.

И накрая,

Благодаря Ви, че Ви има, без Вас, мястото обитавано от тленното ми тяло нямаше да е същото.”

И като се замисли човек, кво толкова.

На един от малкото пичове в политиката му разбили устата.

Много важно.

Само не можах да разбера, защо Бен Ладен е виновен.

Снимка: Ройтерс и Дневник

*Повода да напиша това са коментарите във форума на „Дневник” под статията за нараняването на Обама.

петък, 19 ноември 2010 г.

Водата като съвкупност от клетки


Писна ми да се занимавам с образованието на децата ни, но днес изтрещЕх. Синът ми кротко си научи урока за кръговрат на водата. Разказва го с разбиране и желае да го изпитваме още и още...

Майка му взима учебника, за да види какво пише там и попада на следната задачка – закачка:

„ Представете си, че сте малка дъждовна капка. Разкажете за своите пътешествия и приключения.”

Ами на мен малко ми е трудно да си представя, момче, което има Батълстрайкър и Бакоган да си се представи, като малката капка в големия лош свят.

Та, вдъхновен от моя приятел Александър Радев, реших да напиша съчинение по темата и добре, че не съм трети клас.

Начало:

Представям си, че съм дъждовна капка...

Представям си, че съм дъждовна капка...

Представям си, че съм дъждовна капка...

Не мога. Май нямам въображение.

Ако бях дъждовна капка, момче ли щях да бъда или момиче?

Аз какво съм?

Капка или момче / в моя случай /?

И как така да си представя, че се изпарявам?

Ами, ако съм момиче и се превърна в лед, дали съм „Ледено момиче”?

Като се изпаря и съм в облаците, дали съм ял гъби от ония?

А, като падна от облаците, дали хората ще ме смятат за „паднал от облаците”?

Попаднах в планинска река. Леле как ме заблъска живота.

Тя се изля в море.

Имам морска болест - помощ.

Мразя студено. Ама всички до мен се структурираха и застанаха мирно...Студеноооо...

Я, взех да си представям, че съм дъждовна капка.

Верно съм изтрещЕл.

Край

Както казва Ади, крайно време е да започнете да запечатвате страниците И на този учебник.

До там ли се стигна.

Да четем учебниците на децата си, за да запечатваме страниците с глупости написани на тях.

Бегооом марш от държавата на Камъка върху киселото зеле.

събота, 13 ноември 2010 г.

Последният ми разговор с Бог

Пак не ме разбра, не чу това, което Ти казвам, не пожела да вникнеш в думите ми. Съгласен съм, че общуването ни е трудно, поради естеството на Работата Ти и все пак...

Не са ми останали емоционални, психически, интелектуални сили да търпя ежендневието. Моето и на хората, които обичам. Поставен съм на колене и се крепя на слабите водородни връзки. Да са благословени. Иначе ще се разпадна.

Не ме разбирай погрешно.

Физически съм добре. С ръст и килограми отговарящи на възрастта ми.

Аз не Ти се моля, както правят другите, говоря с Теб. Едностранно разбира се.

Не мога повече да слушам за вселенския оргазъм на Цецка.

Не мога повече да търпя Бойко да се прави на Теб.

Не мога повече да гледам, как по улиците хиените, наречени бездомни кучета, нападат майки с деца.

Не мога повече да се съобразявам с мутресата спряла на пешеходната пътека.

Не мога повече да се примирявам с мощите на Йоан, който дори и не предполага как се скверни името му. Обърни се надясно и ако не Ти представлява трудност го осведоми.

Не мога повече да гледам, как децата излизат от училище еднакво неграмотни, но знаещи последния хит на Аксиния, Петрана, Анреа и още плеяда от елитни проститутки.

Не мога повече да гледам как се унищожава малкото останала култура тук. Ако не Си разбрал за Музикалния театър...Не че съм се залетел, ама има хора, които си го харесват.

Не мога повече да гледам как държавата ни се превръща в полицейска.

Не мога повече...

Отчаян съм.

И за това Ти пиша писмо.

Ясно е, че с разговори не става.

P.S. Не очаквам да ми отговориш още поне 40 години. Ще го сториш лично. Някъде там. Знам си, ама все пак може и да пробия по – рано.

петък, 12 ноември 2010 г.

Предпоследната приказка за Демина

Преди много време, в една далечна галактика...

В устрема на едно далечно лято и разказвайки си истории, с един мой приятел написахме книга. И тъй като ти се беше родила току – що решихме да ти разкажем приказките, които би желала да прочетеш, когато навършиш 18, или поне 21.

Книгата е издадена, библиотекарска рядкост е, защото изгубихме около 1500 екземпляра от нея, и нямам нито един в себе си, който да ти покажа.

„Приказки за Демина” се казваше тя.

И днес по неведоми пътища, някой ми напомни за нея, та реших да ти напиша това:

Имало..тъпо

Прасковения цвят на залеза...тъпо

Тя харесваше музиката като математиката...ммм – ОК.

Странното дете се роди във върла зима. Не беше нито голямо, нито, малко.

/ В момента слушам Кобейн и си мисля, какъв ли точно е урока ти по музика /

То израстнало в среда на учени хора, един брадат шаман, Белобрадия и Художничката.

/ Не знам за теб, но послушай малко Дорс и Джим, пък да си поговорим /

Обградено странни и посвоему, по някаъв начин, свой си, само за тях си, добри хора, стигнало до висините на писането, четенето, смятането и куп други такива полезни неща.

/ За мен Кобейн и Джим са еднакво обикновени /

Слушало мъдростта на Белобрадия, учило се от Художничката, но нещо го притеснявало.

/ Едни момчета, които казват на света, че пеперудата е най – важното, като Джим, или, че са продали Света като Кобейн, какво да ги правиш обикновени хора /

Дори отишло да учи за шаман. Един ден обаче то попаднало в каменна гора. Изгубило се и за да намери помощ, започнало да удря по камъните. И открило, че всеки удар отеква в нея / детето е Тя / и това е...

/ Морисън е казал, че хората са странни, Кобейн поднася целите си извинения /

И станало чудо: каменната гора се отворила пред нея.

Тя излязла, поклонила се на камените дървета, които, дали е илюзия или не, това преценете сами също и се поклонили.

Създала музика от камък.

Най – трудното нещо на този свят.

Тя продължила да учи за шаман.

Всеки ден, отивайки на училище, подритвайки камъните, чува как те и говорят.

Телешкото варено не и говори.

Нито пък модата на намазаните с кал коси боядисани в жълто.

В момента тя е в каменната гора и кара камъните да говорят.

Искам и аз.

вторник, 9 ноември 2010 г.

Вярвате в ангели? Аз вярвам в таксиметровите шофьори...

Те са бъдещето на България. Не ангелите разбира се. Те са необходимото допълнение към Бог.

Днес, поредната случка с таксиметров шофьор ме убеди в тяхната неизменност на битието и съзнанието, което определя кроткия животец на Андрешко в държавата на тази територия. Само да поясня, че за мен Андрешко е символ на професията, упражнявана в жълти коли.

Какво се случи.

Без да ви отегчавам, поръчах си такси от работата.

До нея се намира един хотел, по разбираеми причини няма да спомена името му. Ще бъде реклама, а аз не правя такава.

Поръчвам си аз колата оттам, защото го знаят всички таксита в София, просто ми е по – удобно. И какво се случва...

Звъни ми оператора за таксито, аз излизам на улицата и виждам как две руси, много приятни дами се качват в него. Продължавам да чакам, докато операторът на жълта кола не ми извика:

- Тия са за Мола, ше ги оставиме и ше те врътна до вас, познавам те, возИл съм те и друг път, взех двата курса...

Казвам му, че дамите ще се возят сами все пак...

Той обаче е настоятелен и ми казва:

- Обясни им, знам те аз, говориш английски, че сте в една посок, друго такси няма да дойде скоро, кво толкова...

Вината е моя, но се съгласих. Бях уморен от работа, деня ми беше отвратителен плюс това и нещо се опитвам да се разболея.

Обясних на дамите ситуацията.

Стигнахме до тяхната дестинация и аз...

Постъпих като кавалер, който се е натрапил и казах, че аз ще платя таксито.

Тръгнахме и той се обърна към мен:

- Е ся, ква беше тая работа, тия шеха да дадат 5 лева и ти пет...

Спрях го на средата на пътя, изнесох му лекция, как не се прави така, Ралица е виновна за това, че си говоря с тия, а вече не влизам в битки с тях, дадох му десетте лева и се прибрах пеша.

В къщи бях посрещнат с „песента” на Дидо Икебаната „Дъртака”. Ралица е виновна, но не много, щото щях да разбера някак си за нея.

И след кратко семейно съвещание решихме да помолим Онзи, които праща изпитания само на любимците си, поне една седмица да не бъдем такива.

Ти, който си на Небето...


неделя, 7 ноември 2010 г.

Как така стана, че Пейо Крачолов от Чирпан е Поетът

Ами първо той не е от тук.

Имам предвид малката планета на Запад от Малкото жълто джудже, което наричаме Слънце.

Цялата ми седмица беше белязана.

От грозни неща.

А, Поетът предавайки се на Грозотата е сътворил НАЙ – КРАСИВАТА ПОЕЗИЯ НА СВЕТА.

Не ми се ще да пиша повече, ще го цитирам и се надявам да се съхраня:

„Те шепнат може би, но може би и викат,
но може би крещят; - те няма да се чуят,
две сенки на нощта, през толкоз светлина. . .”

Извинявайте за това, че ви натоварих с лошото ми настроение.

Снимката е от Уикипедия.

Винаги съм вярвал, Грегор прости ми, че Поетът е обичал повече нея.

И вярвам в Ангели.

четвъртък, 4 ноември 2010 г.

Другияя бряяяг на рюкътъъъъ или първи стъпки в Хърватска

А, всичко беше планирано и прошнуровано. Поставено в библиотеката, камината е запалена и спокойното пътуване е история, към която да се връщам с умиление, кротък екстаз и личен пример в студените ноемврийски дни...

Понеделник седем и тридесет, Ади звъни и казва, че нещо зелено и необходимо за пътуването го няма. Сублимирало по странен и свръхестествен начин. Кантората издаваща такива документи започва да работи от Девет, което бави Пътуването до Брюксел с почти час. Нищо лошо. Ще видя нови страни, пренебрегвам лекото неудобство от ходенето до „Позитано”, с интерес гледам централата на БСП и се надявам да видя някой известен, за да го нахраня поне с баничка, когато се случва някакво безумно задръстване, причинено от служителите на Заведението за Зелените неща.

Ади е взела зеленото картонче и се връщаме в зоната на здрача, нарече още Зона Б5, там е тръгвателния пункт.

Две коли сами по магистралата...

Нищо подобно.

Леля си е забравила включени фаровете на Мерцедеса, той е важен в историята, не защото е такава марка, а просто е важен като обект. Даже субект. Ток няма.

Каляската, на която ние се возим слиза до подземния гараж и изпълнява своя дълг като Гръмотвержец т.е. дава ток.

Мерцедеса, пак повтарям той е обект, да не кажа основен субект на разказа ми, пали и тръгва.

Наместваме кроткия пъзел на задната седалка на колата, с която ще пътуваме, марката не е важна, четирикръглие някакво и поемаме на път.

Люлин е толкова дълъг, колкото пътя до границата със Сърбия.

Граница.

Ако някой каже, че няма граничен контрол се е объркал, викаха ни поименно, дори се загледаха в моята лична картал. Сори пичове, ама е осемгодишна и се разпада...

Сърбия. Ниш.

Вече сме на магистралата, караме като пилоти от F1, които са от един отбор и не се изпреварват. Спираме в един Питстоп за зареждане и летим към хърватската граница.

Забравих да спомена четиридесетте сандвича. Като на магия изчезваше по един на всеки десет километра.

Наближаваме границата и ме обзема леко нетърпение...Никога не съм бил в Хърватска. Обаче....

Нашто четириовалие, което води колоната се оказва само на пътя, без съотборник.

Спираме ние да изчакаме Мерцедеса, той пристига припушвайки и се оказва, че в Пита зареждането с гориво не е осъществено пълноценно.

И Той спря.

На Границата.

Само да поясня, че междуграничното пространство е километър.

Сърбите ни пуснаха, кикотейки се.

Бутахме с Горо Мерцедеса.

Дъжд и хърватската граница. Ние бутаме колата, а шофьора на овалите и неговите спътници коментират стила ни.

На Пункта дори не ни поискаха документи.

Граничния хърватски полицай през сълзи, от смех разбира се, изрева:

„Аре, пали и бегай”

Ето такава беше първата ми крачка в Хърватска.

А, ние с Горо си пеехме заглавието на моя разказ.