събота, 31 март 2012 г.

Аз, Александър и баскетбола


Толкова обичам тази игра, че дори не я коментирам. Тя е толкова лична за мен колкото...
Само гледам и се наслаждавам на играта на едно момче.
Шест месеца по – рано...
Една вечер, Ралица и аз, седнахме да обсъдим какъв спорт, ще е подходящ за нашия затворен и особен син.
Предложенията за карате, плуване, тенис...
Отхвърлени.
Категорично.
А, ние като ограничено възрастни бяхме го решили за индивидуален спорт.
Дете, което отказва всичко като спорт.
Рисуване, скелети, Linkin Park...
И тогава Ралица видя на обявата на един отбор по баскетбол.
Аз бях против.
Попитахме го. Той каза ДА
Ама не го правиш заради мен, нали, го попитах.
Не
Ще опитам
В наши дни...
Играехме баскет във всяка свободна минута.
Той е Номер 22 в отбора. Резерва, но е в отбора.
Очите му, когато казах, че няма да отида на днешният му мач.
Защото някакви си четири сантиметра са ме заковали в рамките на един скромен апартамент.
И той няма да се подиграва на високия ми дрибъл и да се възхищава на прекрасната ми стрелба, защото трябва да си пазя кръста, ако искам да ми останат крака.
Ще ходим двамата да видим Родман на живо.
Ако изберат мен да похвърлям с него....
Майната им на прешлените, дисковете, това е Родман.
Здравето е най – важно все пак. Номер 22 ще отиде, ако моя билет е печеливш.
А, аз ще се наслаждавам на играта на едно момче.
Защото тази игра е Онази...
Която не се коментира.
Само си влюбвен....

събота, 24 март 2012 г.

Скалите, които ги няма вече


Приемам смъртта като обикновен лекар: неизбежност посяла малкото си клонче още при раждането.
И все пак...
Болката от липсата.
Скалният ни свят е толкова прозаичен, че ние не го съвместяваме с битието си.
И не го проумяваме докато една скала от тези, на които се крепим като хора не си отиде.
Неизбежото се случва.
Празнината не се запълва.
Няма спомен за скала, на който да се опреш, защото е спомен, а не скала.
И със загубата на вихъра от скали, ние дали ставаме скали за децата си?
Дали ?