сряда, 30 септември 2009 г.

СТОТЕ ЧИФЛИКА


ГЛАВА 7 – ма
/ предизборната кампания – прекъснатото събрание /

В кръчмата ковача и доктора разискваха темата за сътворението:
- Малкия, ти на мен ли ще обясняваш за самоличността на Бог? – разперил ръце се пенеше Рупр.
- Не ти обяснявам, а цитирам прости факти от науката – контрира го Алехандро.
- Ти освен наука, нямаш ли малко въображение, бе мойто момче?
- Ами, разработките, статиите са основани на доказани факти, а не на голи идеи!
- Не са голи идеи, мойто момче, не всичко на този свят са „доказани факти” – изимитира Рупр, доктора.- Има чувства! Ти, малкия, разхождал ли си се на есенна поляна с любим човек, под дървета, от които падат разноцветни листа, да се замеряте с тях, след това да я прегърнеш и целунеш...ех.
- Не – промълви Алехандро.
- А, видя ли? А ти факти ми пробутваш само. Трябват и чувства за да разбереш сътворението, за Бога!
- Не споменавай името Господне, без повод ковачо.
И двамата се обърнаха към вратата. Там стоеше човек на средна възраст с олисяло теме и свещеннически одежди. Той намигна на слисания лекар и каза:
- И за мен една бира – и пак намигна, този път на Мери – Джейн. Джулио се изчерви и се втурна да изпълни поръчката.
- А, отец Зарко, как е епархията? – каза Рупр.
- Добре, малко бурна по повод кампанията на моята любимка, но иначе тази седмица имахме рекорд. Седем души посетиха неделната ми проповед и си купиха четири свещи.
- Еййй – ковача изглеждаше искрено впечатлен.
- Да господин Груп, паството ни се разраства, след тази криза на вярата...
- А, отче, това е доктора – Алехандро.
- Не ми приличате на такъв, не обиждайте млади човече, но видът ви е...
- Като на скитник – каза хладно лекаря и се обърна към бирата си.
Свещенника отвори уста да каже нещо, но врата се отвори с трясък, една дъска се откова от нея и се чу Хамлетовия глас на Джорджо:
- Съдия Танин Правов и госпожица НикифорАзимова!
- Там, тарарам! – със същия глас изпя Алехандо и се закикоти неудържимо.
Рупр го плесна зад врата, но и той издаваше странни бълбукащи звуци, които преминаха в някакъв сложен тип кашлица.
- Заседна ми бирата – каза с почервеняло лице.
- Да, разбира се – каза висок човек с авторитетен вид, добре оформен и поддържан мустак.
Костюм, вратовръзка, гладко избръснати бузи и умен поглед. Зад него с притеснена усмивка пристъпваше симпатична, леко закръглена женя, която държеше две папки. Синя и зелена с панделки в съответните цветове.
- Ама, заповядайте Ваша чест – Оглег отново се бе материализирал от своята си черна дупка. – Ето там направихме специална маса за събранието.
И посочи централната маса. До нея Мери – Джейн Гран Травай се беше изтипосала с най – късата си пола и седем на брой менюта, имитация на кожа, инкрустирани с цветни камъчета.
- Моля заповядайте! – каза тя тържествено.
- Там...- пак се опита да пропее доктора, но този път Рупр бе по – бърз.
Съдията се отрави към Алехандро и протегна ръка:
- Танин Правов.
- Алехандро дел Муерто ла ве Мария.
Последва кратко, отривисто ръкостискане.
- Млади човече...
- Ооо, моля ви Ваша чест, не почвайте като отчето!
- Не – отсечено каза Танин – просто исках да изкажа възмущението си от поведението ви спрямо тази дама. – и с глава посочи Мери – Джейн.
И лекичко се усмихна. „ С тоя, ще се разберем.” – помисли си доктора.
- Хайде да седнем на масата и негова чест да открие събранието – ледено каза Джорджо.
- Хайде, хайде, Ваша чест, какво ще пиете? – с леко притеснение попита Оглег.
- Зелен чай, без захар, както обикно...
Той рязко се обърна към вратата, чиято здравина отново беше поставена на изпитание. На прага стоеше Горо. Ама, много червен и леко разкривен Горо. Той изхъхри нещо и посочи навън.
- Какво бе Горо, Ида да не те е целунала ? – попита Рупр и се изкикоти.
Младежа залитна и се хвана за халбата бира на доктора. Изгълта я на един дъх и прогъргори:
- Не...Да... сиренето...последната...реколта...гауда...Ида...вън
Лекаря се затича към бара и каза:
- Чантата ми и едно от вчерашните!
Ина му я хвърли и той в движение извади от нея спринцовка и шише със зелена течност. Проби с иглата гумената тапа и изтегли в спринцовката. Обезвъздуши я и поля острието с уискито. Завъртя Горо така, че той се просна по очи върху бара и заби иглата в задните му части.
- Къде? – изрева Рупр, който носеше припадналата в една локва навън Ида.
- До него – каза лекаря без да се обръща – И и дигни полата!
- КАКВО? – ГЛАСЪТ НА Горо можеше да счупи стъклата на църквата.
- Шегичка - усмихна се Алехандро – вече си добре, а?
И заби иглата в дупето на Ида. Натисна буталото и остатъка от течността отиде по предназначение. Тя изпъшка. И още веднъж изпъшка. След това се обърна и видя пред себе си ухиления до уши доктор. Звучен шамар спука една от чашите за шампанско.
- Леле, чак мен ме заболя – ухили се Рупър.
Алехандро вдигна рамене, почеса се по пламтящата буза и гаврътна остатика от уискито си на екс.
- Още едно... – и запали цигара.
- Какво става тука, бе – изсъска през зъби Ида.
- Ами, ние отидохме в мойта барака... – почна да обяснява Горо
- ДА, ЗНАМ. КАКВО СТАНА, ПО ДЯВОЛИТЕ?
- Ядохме от последната гауда, която току – що беше узряла.
Доктора каза презрително през рамо:
- Явно не е била толкова узряла и още е имало червеи в нея. Те предизвикват алергична реакция. Ако се бяхте забавили още малко щяхте да ме оттървете от една трета неприятности.
- Ти си ми дал да ям червеи – Горо се сви – ще се разправяме в къщи.
Младежа отвори уста и този момент се чу почукване на бастун и провлачване на крак с стържещ, нетърпящ възражение глас:
- Защо никой не дойде да ме посрещне? Това е, нямам думи, липса на заинтересованост и випиюща липса на интелигентност!
- А, вие собствено сте? – Джорджо се опита да влезе отново в ролята на говорител.
- Госпожица Гина Филателова. АЗ СЪМ УЧИТЕЛКАТА!

Концепция за държава


Футболна Швеция се поклони на България. Томас Равели на колене пред български нападател. Чудо на чудесата. Единадесетото чудо на света. На всичкото отгоре, нашия нападател му вкарва два гола.
И тук въпроса е кой е този чутовен нападател?
Как кой? Нападателя на клуб „ Витоша” – Бистрица – Бойко Борисов, по съвместимост и премиер – министър на България.
В това няма нищо лошо, само дето въпроса с морската градина във Варна стои отворен, там има заплашвани хора и футболни агитки чупят очилата на протестиращи еколози. Премиера леко подмина въпроса зададен му от репортер на RE:TV. Може би е тренирал, как да подминава противниковите защитници по време на благотворителния мач.
Всички знаем, че точно ГЕРБ Варна алармира за тази сделка. А сега...
„ Млъкнаха ли агнетата Кларис?” , тази реплика от култовия филм просто веднага изкача в главата ми, когато чуя по някоя телевизия за проблемните 114 декара.
На главата на правителството се стовари по – тежко наследство от колкото се предполагаше и все пак...лично за мен АЕЦ Белене и морската градина би трябвало да са приоритет, най – малкото имиджов. Да се види, че се тръгва на някъде.
Всеки ръководител, бил той министър - председател или президент от началото на прехода ни говори за Държава и държавност.
И с едно малко изключение, станахме свидетели на понятието НАДдържавност – някои хора, лица, обръчи, кръгове, сараи, кервансараи, ловци и стрелци са над държавата, за тях правилата не важат.
Все ми се струва, че това нещо продължава с пълна сила. Може би е набрало такава инерция, че трудно би могло да бъде спряно?
Кой знае?
Всеки народ си заслужава участта. Много често повтаряна фраза.
Лошото е в друго. Така насаденото безхаберие, инертност, празноглавие, лековатост и вроден мързел цъфнаха, вързаха и родиха обилен плод.
Начинът на управление в годините назад обилно тореше тази овощна градина. И хората надигнали глас като милата жена от Варна, биваха бити, поливани с киселина, заплашвани, само защото искат да има нещо справедливо в държавата ни.
А световните шампиони с Хамърите, Дражевците и всякакви такива, получаваха условни присъди или делата им се точеха с години.
Дано да не съм прав, но нищо няма да се промени.
На тази територия, наречена България, това е концепцията за държава.

вторник, 29 септември 2009 г.

Блатото на безмозъчното откровение


Вчера един, самоназначил се за поддръжник на каузата „Образцов вход”, ми наводни апартамента. Човека решил, че стълбите имат нужда от миене, взел маркуча и две, три големи кофи и започнал да мие, от последния етаж надолу. Приливната вълна се настани в коридора и две от стаите като урагана „Катрина”. Да, има такива хора, лишени от поглед към следващите пет минути, последствията от тях.
Разлиствайки сутрешните спортни и информационни сайтове се натъкнах на няколко заглавия, които ми напомниха за снощния ми воден инцидент. Например това в „Дневник” – „ Министерствата искат смело от бюджет 2010”. Ама нали сме в криза, или нещо бъркам. Сумата е 4 милиарда повече от тази година.
„ Информационна Агенция Фокус” в рубриката „Скандал на деня” поставя въпроса „ Радикален ислям?”. Това е по повод сезирането на ДАНС за партията „ Мюсюлман – демократичен съюз.” Кой и как говори за това? Прилича ми малко на соцтвърденията за нападение от страна на Турция, с които ни плашеха в казармата.
Единствени Иван Костов и премиера, запазиха някаква дистанция и споделиха, че ще могат да се изказват само след проверка на въпросната партия.
Александър Томов продължава да се вихри навсякъде. Безкритичен и нагъл.
ПФК „ Левски” си урежда срещи с феновете на чешмички, да се разберат, как и кой...
Чудя се на привържениците , от кого искат нещо. От Гонзо, подарил на Цеци поредното кабрио, или от Топчо, или от Бижутера... хора, на които самокритиката е толкова чужда, колкото топката, която ритат.
От всичко казано и цитирано до тук стигам до извода, че безкритичността и чувството за собствена правота са масово явление и заболяване, в нашата мила Родина. Явно въпрос на манталитет.
Ярък пример - моя строително активен съсед. Обаче като излееш 200 литра вода на последния етаж, първия неминуемо е наводнен.
И едно „ Извинявай, какво толкова”, няма да помогне на надутия паркет и мокрия, поотлепен мокет.
Явно другите, малкото, тези, които осмислят следващите пет и повече минути, или са някъде далеч, или са се самоограничили до степен „изолирано общество”.
Картинката не е никак розова. Даже, не много как. Като надут паркет и леко отлепен мокет.

петък, 25 септември 2009 г.

СТОТЕ ЧИФЛИКА


ГЛАВА 6 – та
/ предизборната кампания - събранието /

Торта. Това се въртеше в главата на Горо, докато гледаше гледаше как пламъците обхващат чучелото. Погледна към Ида и си помисли за тайната си барака. Пламъците го бяха вдъхновили за подвизи, той се обърна към Филенкацен и каза:
- Трябва да ти покажа нещо.
- ТИ ЛУД ЛИ СИ БЕ... каакво, мооже? – покана все пак.
- Като изгори кладата, ще ти покажа.
През това време Ева през сълзи скандираше:
- ДОКТОРА ВЪН, доктора вън...- с все по отслабващ глас.
Покрай тях мина една много нетипична двойка, която се отправи към кръчмата. Оглег и Рупр. „ Какво ли ще правят там ?” разсеяно си помисли Ева.
- Тия на къде са тръгнали? – я извади от унеса Ида.
- Ами, май господин Груп ще се срещне с доктора - каза Горо.
- Ще го убие – констатира Ида – и ние ще изгорим окървавения му труп тук.
- Моля те, това не влиза в предизборната кампания! – контрира я Ева.
- И, не е хуманно... – каза тихо Горо, той си изхвърляше буболечките от чифлика в съседните, но не ги убиваше.
- Хайде – изкомандва Ида – отиваме да гледаме как ония го отопцират на живо.
- Аутопсират – промълви Горо.
- Няма да ме изберат заради този инцидент – кротко и примирено каза Ева.
- Това ще бъде КАМЪКА на сълзите на всички, които ни се опълчат – не мирясваше Ида.
- Рупр ще го....
- Ще му постави точна диагноза, каквато заслужава!
- Ама ние се опитвахме да кажем на хората, че имат права, че могат да се чувстват сигурни...
- Аз ще се чувствам по – сигурна, когато тоя интелектуалец се махне от тук . Тоя гледа пъпките на хората, виждал им е... Срам ме е да го кажа.
- Гърба – се намеси Горо.
- Още по – лошо, чувала съм, че тия гледат голи трупове... и ги... ГЛЕДАТ ГОЛИ ХОРА! Това смятам за достатъчно. Някакви възражения?
- Не – отвърна Горо.
- Ама хума...
В този момент чучелото се срина и запали робата й. Горо се метна като тигър към Ева, спря на метър от нея и извади от джоба си малко флаконче. Пръсна леко и пламъците угаснаха, всички. Ама, всички, всички. Дори и тези от кладата.
- Ти КАКВО направи, бе, бе, бе... – Ида почти пелтечеше. – Ти, ти, ти...
И Горо си помисли „ Рядко съм я оставял без думи, АТАКА!” :
- Обичам те!
- ЩЕ ТИ ОТКЪСНА ГЛАВАТА ОБИЧАЩА, МАРШ В КРЪЧМАТА!
Настана мълчание, което можеше да се разреже с конец. Ида заметна наметалото си и тръгна натам кротко пеейки си „ Кръв, кръв, кръв...”. Горо я последва шепнешком. Ева стоеще на плащада и си мислеше за какъв дявол й беше да се кандидатира. И тръгна. Към Мястото на Своето... там където...

Болката в рамото не беше единственото, което изпита лекаря. Беше виждал такива хора. От тях обикновено боли.
- ДАЙ И НА МЕН ЕДНА БИРА – изрева онзи.
Тя дойде заедно с усещането за нещо лошо. Какво пък, каза си Алехандро:
- Нека бъдат три?
Стотици въпросителни се завихриха в кръчмата.
- Щом аз пия две, значи и приятелчето ще пие две наведнъж !
- Аз няма да гледам, ти снимай и го оцвети в синьо – каза Илад и остави Ремо. Стопи се . Изчезна.
- Аз съм...
- Знам Докторчето, дето е обидило Ева, хм...
- Знам, че положението ми е...
- Я, ох ,Оглег е сменил бирата. Я дай още четири да се разберем с тоя...
Мери Джейн Травай сервира бирата и прошепна:
- Моооляя, Те, не го наранявай много...
Тримата се настигнаха и влязаха едновременно в кръчмата. И чуха последната поръчка. Влажния въздух обърна застоялия и всички се обърнаха към входа. Рупр Груп каза:
- А, Ева ела тука, мойто дете да ти кажа нещо.
- ....
- И НЯМа размазан...- потреса на Ида режеше стомана.
- Хайде да си ходим.
- Горо, тоя е приятел с Рупр, а Ева пак е вцепенена...
- Да си ходим, ние не сме от тия – обяви Справедливова.
- Що бе моме? – каза доктора и си изпи бирата на екс, защото усети ковашко стискане някъде около трети шиен прешлен.
- ДА СИ ХОДИМ – изрева Ева.
- Еми, ходи си...- тихо каза лекаря.
Вратата на заведението се затвори и остана малко самота... Проводник Джорджо и Мери – Джейн...
Тримата вървяха през пътя между посевите. Мълчаха. Ева се отдели и кротко се отправи към своята...
- Искаш ли да ти покажа това, за което говорихме – унило каза Горо.
- Нямам настроение, ама след тоя ден...Малко разнообразие...
- Добре – върнатата свежест в гласа изненада дори и него.
- Ами да вървим – каза тя.
И те тръгнаха. Минаха през прекрасно подредената и изорана нива на Ида и се отзоваха във Горовата.
- Е, ти само това ли си посял? – попита скептично Ида.
- Да – малко, притеснено, признание за некомпетентност. – Ама ...
- Какво ама?
- Искам, ако ти е възможно да ми видиш бараката.
- Ммммм, ти да не си маниак ?
- Ти луда ли си БЕ?
- Добре, добре, не се пали, покажи ми я .
Горо я поведе през почти празните си полета, като изключим боровинките, те са му слабост, и кални се отзоваха пред бараката.Той отвори вратата и посочи.
Осветени от газови лампи там имаше калъпи от сирене в различен и еднакъв цвят.
- Е – каза той героично
- Ооо – каза тя и го целуна.
И Луната се скри в облак.

Фокус – мокус препаратус


Волен Сидеров :
„ Ако има факти за нарушения при гласуването в Турция, би трябвало изборите да се касират.”
Цитирам Информационна Агенция Фокус.
Тодор Батков:
„ Аз съм Иванушка Глупака.”
Изказване пред репортер на Канал 3.
Александър Томов:
„ Двата милиона дълг на ЦСКА са от 2001 година.”
Публикувано в Sport1.bg.
Това са емблематичните изказвания на седмицата според мен.
Фокусника Сидеров, иска касиране на изборите? Този, който се закле във вечна вярност на Бойко Борисов иска анулиране на безапелационната победа на ГЕРБ. Или аз не съм разбрал нещо, или фокуса нещо не е читав. Но определено грабва вниманието. Може би защото асистентката е гола, а магът е по бели гащи и не знае за какво говори?
Магьосника Батков, носителя на орден „Стара планина”, адвоката на Майкъл Чорни, са го прекарали така, че да се самоопредели, като култовия герой от руските приказки? Моля ви, много е важно да бъдем сериозни. Случката стана достояние на всички, 90 % от говорещите българи го обсъждат, всеки си има мнение. Тук магията нещо издиша, може би защото огледалото нарочно е поставено така, че да се види как шиповете се изкривяват и не нараняват асистента, който е СНУКС.
Вълшебника Томов... Всичко е казано за него. Ама всичко, всичко. Той обаче притежава една магия, която никой няма в България. Може да се материализира от нищото и веднага публиката се обръща към него. И го слуша. И той сладкодумно й говори небивалици. Лошото е, че сам им вярва. Не ползва асистенти.
Да, всичко казано досега щеше да е прекрасно, ако беше наушким и се играеше пред, да кажем 1000 човека.
Но тези хора са сериозни, освен може би последния, и ни правят евтини фокуси.
А какво ли има зад завесите всъщност?

четвъртък, 24 септември 2009 г.

Синдромът „Елисейски дворец”


Имам един познат, който работи в строителството. Не в България, а във Франция. По време на отпуската му обаче, не го свърта на едно място и непрекъснато нещо човърка. Или ще боядиса входа, или ще си иззида балкона, или ще направи рампа за детски колички на стълбите. Вечно нещо крои, вечно нещо майстори. Вместо да си гледа жената и детето и да си почива, като нормалните хора например.
Днес след кратка консултация с мои колеги психиатри, поставихме диагноза на въпросния човек – Синдром „Елисейски дворец” включващ в себе си, неудържима склонност към строителство и чувство на лека дезориентация, когато няма такова.
И изведнъж се почувствах като ударен по главата с ябълка.
Този синдром може да е симптом на едно масово заболяване в България – строителството. Ами погледнете величествените, бетонни дворци по морето. Особено този преди Ахелой, който е по средата на една нива и е на 4 километра от плажа. Или невероятните палати на Боровец със странни имена като “Villa Park” / така се казва стадиона на Астън Вила /. Да не говорим за Банско, където строителството може да се подуши във въздуха, буквално. Там почти не е останал въздух за обикновените хора, но тези с гореспоменатия синдром се чувстват като риба във вода.
За строителството в София просто мога да кажа, че се е превърнало в нозологична единица.
Да, може би открихме нова болест и отново се замислям върху симптоматиката и етиологията.
Може би, защото от около година започна да отшумява тази епидемия. Поради причини, които тепърва трябва да се уточняват. Имам една хипотеза – всяка болест се нуждае от ресурс за съществува. Когато той свърши, болестта или си намира друг гостоприемник или се самоограничава.
Изследванията продължават.

вторник, 22 септември 2009 г.

Stairway to heaven


Вестник „Нова Македония” обвинява България в кражба на гръцка история. Имало разбирате ли, в Пловдив паметник на Филип II Македонски, баща на Александър Велики. Не съм съгласен с вестника, не с паметника.
Първо - Филип и Александър нямат нищо общо с Елада, освен майката на последния.
Второ - Александър получава елинско образование, като най – известния му учител е Аристотел. И толкова.
Трето - той подчинява Атина и тогавашните градове държави. Не ги обединява. А им заповядва да го следват.
Четвърто – оставя единствено Спарта да тъне в своите спомени.
Пето – Александър разсича Гордиевия възел. Символ на какво?
Шесто – ама не чувство – базирам се на „Успоредни животописи – Цезар - Александър” на Плутарх.
Седмо – Пела столицата на Македония се е намирала далеч на север от сегашните граници на тази държава.
И сега мога на воля да си коментирам, как така Александър стана елин, как една нова нация на света си го присвои, и как така дивия му баща е основал Пловдив.
„Във втория по големина град в България – Пловдив, само на десетки метри от една от джамиите в града, се намира паметникът на Филип Втори, издигнат през 2004 година, пише днес вестник ”Нова Македония”.”
Цитирам агенция Фокус.
Явно, там хората не са наясно, че по времето на Филип не е имало ислям, нито онзи евреин е бил разпнат / прости ме Господи /, та да се споменават джамии или каквито и да е храмове.
Къде е Гръцката история в случая?
Да, това, че днешна Гърция иска да си припише всички достижения на Елада е ясно отдавна.
И това, че Македонското Царство няма нищо общо с нея също.
Ама днешна Македония....Несериозно. Гърците поне имат резон.
Понякога е по – добре да си мълчиш.
И да си оправиш корабите на Охрид.
Вместо да следиш паметниците.

понеделник, 21 септември 2009 г.

Има ли пилот в самолета


3000, 30 , 5, затворени улици, тормоз над гражданите, които не са заинтересувани и не викат през прозорците си. 2:0 на терена.
Това е разносметката от т.нар. Вечно дерби. 3 000 полицаи, 30 арестувани, 5 коли на градски транспорт пострадали, затворен център на София.
Да не говорим за живеещите в района. Те си планират така деня, че да са си вкъщи поне 3 часа преди мача.
Кой се питам аз ще плати щетите от вандализма на тези ултраси?
Ами аз, от моите данъци. От моите билети за градски транспорт. От моите пари.
Не знам дали полицията следи спортните форуми. Там интернет агресията е придобила колосални размери. Проста регистрация, като анонимен потребител и можеш да псуваш, заплашваш, кълнеш и каквото се сетите. Не ме разбирайте погрешно, в тези форуми има и нормални хора и те се дистанцитат. Дори играят футбол Левски на ЦСКА, и след това пият бира заедно. Жалкото е, че са малцинство.
Много сме, хората , които искат да си заведат детето на мач и не смеят. Щом един журналист беше бит, бяха посегнали и на детето му какво остава за мен?
А синът ми иска. И аз искам да му покажа Франческо Тоти на живо, ама не смея.
Има нещо сбъркано в цялата работа.
Какво е?
Може би съотношението 3000:30:5.

петък, 18 септември 2009 г.

Bell ли трябва, за да забие камбаната


Единственото проспериращо нещо в България знаете ли, кое е?
Ами, волейбола.
Националният отбор по волейбол е на ЧЕТВЪРТО МЯСТО в световната ранглиста.
Волейболистите ни печелят медали на всякакви форуми. Като се почне – европейски, световни първенства, световни лиги и всякакви такива мероприятия на най – високо ниво.
И, що така бе, Миме? Ами, защото миналата година 109 наши сънародници са заиграли в най – големите първенства в Европа. Не задължително в първите лиги, но там. И сме четвърти по износ на играчи. И всички печелят – федерацията, отборите, състезателите и ние като зрители. Вярвайте ми, пуша по две кутии цигари на мач на националите ни по волейбол. Независимо дали са мъже или жени. На мач на националния отбор по футбол ми се случва да запаля цигара. А, Бербатов без чужда помощ, може да купи федерацията ни по волейбол.
Искам да попитам, колко футболисти заминават да играят в големите първенства?
Я има десет на десетилетие, я няма.
И по един глупав и случаен начин разбрах, че Матей Казийски, в Италия, взима толкова пари, колкото Гонзо, в България. Това е все едно, Майкъл Джордан да взима пари, колкото Топчо. И не е проблема в ниската заплата на Матей, а във високо раздутия стандарт на местните звезди, така наречени футболисти.В този сюрреалистичен свят наречен България.
Това е проблем и в цялата ни малка, сладка държава.
Мислещите, можещите хора отиват там, където ги ценят.
БВФ е пример за този износ на таланти.
Защото тук няма място за горните две категории хора.
Тук е място за Гонзо, Топчо, Цеци и n – на брой мутри.
За жалост.
И, колкото да си обичам това място смятам, че ще го напусна скоро.

четвъртък, 17 септември 2009 г.

Ехото на враните


Аз съм врана. Бях.
Първият ми спомен : ВЕНЕТА ДИМИТРОВА СТОИМЕНОВА 1934 – 1988.
Аз и моите братя и сестри растяхме на гробище. Много красиво място е гробището. Храна, зеленина, места за гнездене и кацане. Красиви дървета и паметници. Имаше всякакви: върби, кротко заспали ангели, липи, богородици, доминиращи букове, летящи самолети, паднали клони, брези, чернобял мрамор и толкова стърготини.
Летях и виждах хора. Те правеха нещо странно за мен. Плачеха. Аз не плача. Аз летя и си търся храна.
Ден след ден летях до поредната плячка и ....
се случи нещо, което промени живота ми. Малко дете плачеше на един паметник. Само.
Кацнах на плочата. Беше необичайно. Защо ? Какво оплакваще тя ?
Пак си летях и си търсих храна, но защо...
Спрях с търсенето на храна. Следя на кой паметник ще дойдат хора и кацах при тях.
Усетих за първи път тъга и болка. Странни усещания. Имах : само храна.
Моята вранасъпруга измъти първите си яица когато...
Брат ми ме викна. Странен човек вървеше между гробовете. Цялото ято грачехме и летяхме около него а той...
Просто вървеше, наля вода от чешмата и ме погледна...
Яйцата ми се излюпиха. Гледах моите деца и ми се прииска...
да съм като него, тях, онзи човек, който ме погледна и си пожелах.
Превърна се в мания. Летенето ми е болка. Храната ми е болка.
желаех
И желанието ми се сбъдна. Станах човек.
Такъв като онзи. Маратонки, дънки, дебели очила.
Не усетих онова. Опитвам се.
Не мога да се храня, не мога да летя.
Останаха дърветата. Няма грозно дърво. И...те.
Моите паметници.
Аз съм врана. Бях.

вторник, 15 септември 2009 г.

Лош, лош Брюксел


Благодарност на Мерим Тенев

И там е така, беше първата ми мисъл, когато разбрах какви ги вършат. Пропагандната машина работела и там. Милиони евро за реклама на проекти. И тия са маскари. Ето за какво са отпускани пари:
1. Брюксел е отпуснал 1.6 млн. евро /3.2 млн. лева/ за проект на университета Оксфорд за "дефиниране на Бог", сочат данни на британския Съюз на данъкоплатците.
2. 99 000 евро за проект за насърчаване на талантите в тангото във Финландия.
Хайде да кажем, че точка едно има някакъв резон. Теология , религия или там каквото е важно, за да установи самоличността на Бог.
Но точка две бие абсолютно всякакви рекорди за безумие. Най – вероятно трябва да очакваме финландските майстори на тангото да залеят света и да ни смаят с неподозираните си умения и талант.
Докато тук при нас цари мир и разбирателство.
Президента и премиера си стиснаха ръцете и тушираха напрежението.
И това трябва да е знак за ония от Брюксел.
Ама моля ви господа внесете малко танцьори, от онези талантливите, защото нашите VIP нещо не се справят.
И малко от самоличността на Бог.
Трябват ни.

неделя, 13 септември 2009 г.

Стадион feat Radomir Radev


Убити семки
Стелят
Стадиона
Мадона пее
Бербатов
Псува
победа

Нищо, толкова


Стъпки от вятър
Разсейват
Градината ми
Есен

събота, 12 септември 2009 г.

Трите чаши на едно желание



В един хубав свят, не видях Президента по дънки.
В един хубав свят , не видях премиера до него.
В един хубав свят , не видях председателя на парламента под наем.
Ама за какво?
За това, че не желае да живее в Бояна?
А на НДК.
И за това ще плащам аз... и ти.
В един хубав свят , не видях, кой е гей.
В един хубав свят, чашите вече станаха четири.
Някога, някой тряба да е... отговорен.
За полета, който не се забави до Измир?
А, се забави час и седемнадесет минути, когато трябваше.
В един хубав свят нямам нужда от втори Цар.
В един хубав свят, би трябвало да няма Царски имоти.
В един хубав свят , няма осем ченгета, направили група, и сержанта е тартор. Айде да е поне лейтенат.
В един хубав свят...
Аз съм отговорен.
Ти си отговорен.
Те ............ не са, колкото и да ми е болно.

сряда, 9 септември 2009 г.

Не е за вярване, но се гордея, че съм българин


Някога, някъде, точно в Една съседка, някой направи нещо....
Българския национален отбор по волейбол стигна до полуфинал на Европейско...
Повечето хора си казват „ Страхотно!”.
И никой не си дава сметка за....
Тези хора получават 2 пъти по – малко пари от всеки средностатискически национал по футбол. От Валери Божинов 3 пъти. Шот не е играл и 10 минути за последния си клуб.
Някога, някъде, точно до теб.
Български национален отбор стигна до полуфинал на Европейско...
Кога е ставало за най – популярния спорт у нас.
Никога...
Ами то става с таланти и подходящо управление.
Футбола няма такова
Както се управлява държавата, така работиш за нея.
И онази игра, която обичаме.
И утре, някой хрантутник като Божинов ще ви каже:
„ Ние с Алисия, няма да сключваме брак....”
Валери гордея се, че съм Българин въпреки теб.
И гледам мачовете на волейболистите, не твоите.

понеделник, 7 септември 2009 г.

Жди меня, я ...


Гафът с Президента и чакането му на летището, толкова напомня на това емблематично за Втората световна война стихотворение. Явно му е било настолно когато е бил дете, ако някога е бил. Да поставиш хора преживели такъв шок да те чакат е най – малкото цинично.
И вече всичко е казано по уважаващите себе си медии.
Но, ние от 3 – та ловна дружинка, община Перник се разграничаваме от нашия съгражданин и съселянин. И ще му връчим лично решението за неговото отлъчване от състава на нашето подразделение на ЛРС.
Защо ли?
Защото това не е пусия за глиган. Това са хора.
Защото това не е пушка за 100 000 хиляди, а са хора.
Защото не е коктейл с Мис Добринище, а са хора.
Там може да се закъснее. Най – много да се изпусне поредния глиган.
Там където Вие закъсняхте, извинения няма. И никой не е длъжен да ви чака.
Ама така стана.
Но... „жди, только очен жди”.
Неговото стхотворение.

СТОТЕ ЧИФЛИКА Feat Ралица Ковачева


ГЛАВА 5 – та
/ предизборната кампания - събранието /

Джорджо Неса приемаше Театъра много сериозно. Но не като изкуство. О, не, той беше над тия неща. Духовност, идеали! Тия работи просто продаваха стоката му много добре. Беше трудно да имаш театър в нещо, което даже не беше съвсем град, и да продаваш култура на фермерите. Но Джорджо Неса му беше хванал цаката. Първо успешно забрави, че е роден в 9-я чифлик на Северозапад. После обиколи съседната околия за няколко месеца и тъй като за фермерите времето се мереше в реколти не беше трудно да ги убеди, че е живял дълги години по широкия свят и даже е станал министър на културата на зулусите. Които според разказите му бяха най-богата и просперираща нация в света. Когато се върна в 100-те чифлика и отвори театъра, Джорджо Неса имаше конкретен и дългосрочен план. Най-напред прекара дълги вечери в кръчмата, събеседвайки интимно с посетителите и убеждавайки ги как ще задоволи неподозираните им духовни нужди. Но за да се почувстват наистина удовлетворен, трябва да си платиш, това ще ти даде самочувствието на успял човек, упоително нашепваше меценатът, наслаждавайки се на умението си да манипулира простите хорски души. Така успя да получи напълно безплатно сграда от общината, убеди местните дърводелци да му сковат сцената и дори преспа с шивачката от 56-и чифлик, за да му ушие завесите. В наемането на персонала Неса беше истинки виртуоз. Фотографите Илад и Ремо се съгласиха да актьорстват по съвместителство, след като им обеща да им плаща да снимат представленията. Дори и не им хрумна, че през това време ще са на сцената, а когато го осъзнаха, беше твърде късно. Сладкарката Лив беше идеална за второстепенни роли на влюбена девойка. На нея й се падна честта да доставя лека закуска за публиката по време на антракта. Тя мислеше, че това ще рекламира бизнеса й, но се оказа, че находчивите фермери просто си хапват обилно в театъра и не намират за нужно да дават пари в сладкарницата й. Освен това, Лив и кръчмаря Мисирков имаха нещо май, но тя беше женена и театърът беше съвсем достоверно оправдание да отсъства от къщи, за да го вижда. А пък Мисирков...на него сцена му дай! Той се превъплъщаваше неочаквано добре във високи по метър и 90 герои, прелъстяващи пищни красавици и покоряващи непознати територии с кървави битки. Просто Неса знаеше как да използва комплексите на хората. При това много добре. На тези, които се мислеха за много велики, даваше шанс да са такива. На други, които не подозираха за това, им предлагаше това което търсеха: трибуна. Като Ева. Ева.... той спонсорираше вестника. Малка брошурка издавана всяка събота. И четена само от Ида и Горо по принуда.
Затова след като видя кладата, Джорджо се обърна към хората от кръчмата и каза строго:
- А бе, какво става тук?
- Ами, той Доктора малко ги пообиди снощи, ама си бяхме пийнали, а те влетяха... – отново през пространствено времеви портал се бе появил Оглег Мисирков.
- Вярно ли е? – объна се Неса към лекаря.
Последния дигна рамене пренебрежително и се прибра в кръчмата.
Още не бе седнал на стола си, когато чу гръмотевичния глас на Джорджо:
- Ти направи ли го, или не го нарпави? – и след това мъчителна кашлица. Неса имаше своя интерпретация на Хамлет, а всъщност – Хамлет говори с мощен, тържествен и гробовен глас в прословутия си монолог. Т. е. вика. Тия фермерчета, оставаха без дъх, като го чуеха. Той също, ама пустите цигари.
- Кое, бе пич? – Алехандро отпи от бирата си.
- Кхъм, кхъм ... да обидиш хората...
- Май да, ама не смятам, че съм казал чак толкова обидни слова. Все пак те ме горят на клада. И някакси обиждат положението ми тук. И обезмислят изборите. Много лесно ще се махна. Още сега.
Цяло ято свещи и факли се запалиха в главата на Джорджо. Ако тоя си тръгне, няма да има град, а той нямаше да е директор на Градки Театър.
- Спокойно – каза Неса с благ гласец – ще го уредим, някаси... Тука си имаме нещо като съвет, ще се съберем да решим казуса.
Доктора пак повдигна рамене и завря нос в халбата. „На тоя, какво му стана!?” – мислеше си той. И след като реши да не се задълбочава, каза на Джулио:
- Още две...
Джорджо излезе забързан от кръчмата, махна заповеднически на Оглег и с широка крачка се отправи към ковачницата. Кръчмаря подтичваше до него и задъхано питаше:
- Ккаво става?
- Нищо, ще свикаме съвета. Доктора трябва да стои тук, дори и само в кръчмата ти. И да не си посмял да му режеш главата.
- А, тоя си има достатъчни средства. Видях му кесийката.
- Добре, но...
- Даа, даа, добре.
Сигнаха за две минути. Рупр ковеше меч. Това си му беше хоби, останало от армията и доходоносен бизнес. Всички от столицата му поръчваха такива оръжия, може би, защото не бяха виждали или просто от „модата на провинциалния уред”.
- Рупр – извика Неса.
Ковачът се обърна. Набит, засукал мустак, пронизителен поглед и наистина гръмотевичен глас.
- Кажи бе ! – Груп никак не понасяше театрала. Беше му леко, а бе, много хлъзгав.
- Имаме случай, който трябва да се разреши от съвета – високомерно каза Джорджо.
- Какъв?
- Виж на площада.
- Какво да видя бе, Ева пак с нейните глупости!
- Не е точно така – намеси се Оглег – Доктора я е обидил.
- Къв доктор, бе мойто момче. Тука, аз не съм виждал такова чудо.
- Ами вчера пристигна...
- И какво?
- Ами малко попрекалихме, той пие едно не е за разправяне, и те дойдоха, той й каза мацка, и след това започна да й се подиграва на кампанията. И сега му горят чучелото на площада.- обясни Оглег.
- Ъхъ, и оная с котките е с нея, и Горо нали? Чудя се тия кога ще се земат? – промърмори тихо. И изрева:
- ПОКАЖЕТЕ МИ ГО ТОЯ МУШМОРОК!
И каза тихо:
- Говори със съдията и не се прави на режисьор, Неса. Ти ела с мен – обърна се към Оглег.
Доктора седеше и кротко си пиеше бирата, светът придобиваше цветове, различни от сиво и сиво, когато...
- Как си бе, мойто момче? – и сто тона полегнаха кротко на дясното му рамо. Той се обърна и видя пред себе си засукан мустак, пронизителен поглед и ковашка престилка.
- Ъм – и посочи бирата си с глава.

четвъртък, 3 септември 2009 г.

Да сравниш Путин с Реал Мадрид или имам ли нужда от специализирана помощ


Днес в блог номер едно, според автора му, има една статия за Срещата на Бойко Борисов и Владимир Путин в Полша. Николай Бареков сравнява руския министър – председател с най – успелия футболен клуб в света. Много сериозни аргументи са използвани в статията. И също така е ясно, че аз съм много малко човече в сравнение с гиганта на мисълта от сутрешния блок на бТВ.
Имам обаче един въпрос:
Какво ще стане, ако Реал се обиди от сравнението?
Което е много вероятно.
Ами той е..., каквото и да се каже за него ще е малко.
Най – великия футболен клуб в историята.
А Бареков си позволява да пише за него така, сякаш пише за „Ботев” – Пловдив. Или за „Марица”. Интелектуално – футболния жаргон не подхожда на никого, дори и на футболистите. И е факт по една от най – гледаните телевизии. Кой има нужда от помощ? ТВ – то или този, на който е дала ефир.
А, ако господин Путин се обиди, което е малко вероятно, защото Бареков го ласкае, все едно Владимир е Алексадър Македонски?
И какво ще последва от това?
Нищо.
Защото Реал Мадрид няма да се обиди. Той не е чувал за Николай Бареков.
Господин Путин също.
Няма и да чуе.

СТОТЕ ЧИФЛИКА


ГЛАВА 4 – та
/ предизборната кампания - изгаряне /

Горо копаеше боровинките и се наслаждаваше на изгрева. Предишната нощ му дойде малко повече и той реши да се отдаде на чифлика си и спокойната работа на полето. Облаците се бяха разпръснали и слънцето весело си играеше с една дъга. „Красота” – помисли си младият мъж. Той се наведе и започна бавно и с любов да окопава един боровинков храст. Ръчния труд му доставяше огромно удоволствие. Предпочиташе го пред машината за окопаване, която беше изобретил миналата година. Тя си работеше много добре, но много по – поетично беше да правиш всичко на ръка. Леки стъпки в царевицата го извадиха от опиянението му.
- Как е тя? – попита без да се обръща.
- Още е вцепенена .- отвърна Ида.
- Ама, то какво толкова, понапил се човека, весело му било...
- Тии, какво, защитаваш ли го?
- Не ама...
- Тая русата, мацка, активисти, да продължавам ли? И целия тоя смях, и то от Оглег и оная стогодишна фльорца Мери – Джейн, дето я питаха за плакатите, за речите, за идеите й и подиграваха!!!
- А бе, и те малко си бяха пийнали...
- МАЛКО ли му викаш на това, по десет чаши имаше пред тях!
- Според мен, той я харесва.
- Коя, бе... – задъха се от ярост Ида - Мери – Джейн ли? Е как няма да я харесва, беше увила като октопод около него. Като лиана го беше задушила.
- Имах предвид Ева.
- Да бе, тоя нещастник, дето корми трупове за закуска ли? Дето не разбира от обноски ли? Дето не може да си стои на краката след две чаши?
- .Ти нали каза, че са били по десет?
- Толкова бяха, такава е приказката.
- А, добре...
- Въпроса е, какво ще правим, тоя компрометира кампанията с неговите подигравки.
- А бе, според мен и тя го харесва.
- ЕВА ЛИ? ТИ АКЪЛ... имаш, много даже, да не мислиш, че не съм ти чула машината за окопаване, даже я и видях един път...- никой не можеше да различи лицето на Горо на фона на доматите. Изглеждаше като гащиризон без глава. Толкова беше червен.
Ида му се усмихна, което подобри качеството на червеното, и продължи:
- Е, може би в началото имаше искри, но след снощи...Имам план, отиваме при Ева!
Ева Справедливова седеше на малкото дървено столче срещу печката и гледаше някъде в себе си. Той й се бе сторил толкова мил, толкова любезен, толкова...различен. И се оказа най – обикновен простак, като всички, с изкючение на Горо, разбира се. Нещо беше пламнало в нея и бе полято с цяло ведро от помията, с която Ида си хранеше котките.
Вратата се отвори с трясък и Ида Филенкацен нахлу като ангел на отмъщението, следвана от светналия Горо:
- Имаме план – каза Ида на стресната Ева.- Ето какво....

Ковачниците трябва да се далеч от кръчмите и лечебниците. Първо защото ковачите стават много рано и второ, защото удрят с тия чукове сякаш живота им зависи от това да е по – силно. Алеханро се опита да пренебрегне тези два факта и с изненада установи, че тялото му има собствен живот, различен от този на главата. Опитът му за изправяне започна от горната част на бедрата му и плавно се пренесе към гръбначния стълб, той повдигна тялото му, но главата оставаше закована за...Едно по едно се отвориха очите му. Сумрака го заслепи и му трябваха няколко минути да свикне с силата на светлината. Огледа се и първата мисъл беше: „ Ама, къде съм, иии кой съм...”. Бавно и полека спомените се процедиха през мъглата на мозъка му. Имаше две жени и един младеж, кръчма...Мозайката на белите полета се опита да се нареди, но те бяха твърде много. С неистово усилие на волята той се изправи и седна. В този момент заби и камбаната на черквата, той се хвана за главата и през адския трясък му се чу пеене. „ Е, вече халюцинирам” – помисли си той. Отвори грубоскованата врата и си по дълбоко въздух. Навън беше свежо лятно утро, птички пееха, камбаната биеше, а ковача ковеше. „Умрял съм и съм попаднал в Ада”. Огледа се и видя позната постройка. Кръчмата. Като се олюляваше се запъти натам. Отвори вратата и се насочи към бара.
Джулио отвори кръчмата призори. Не беше мигнал. След третото кафе се почувства малко по – добре. Освен това дойдоха Илад и Ремо – фотографите. Те отново спореха за концепцията на това изкуство.
- Не можеш да боядисваш фотографиите – нареждаше Илад.
- Рисувам ги, а не ги боядисвам, ако толкова искаш да знаеш!
- Нарушаваш всички принципи на фотографията.
- Ти си назадничав...
- Ти пък се научи да снимаш... Две кафета, едното със сладолед, ванилов!
- Знам, знам – промърмори Джулио, всяка сутрин едно и също.
Те седнаха на тяхната си маса и продължиха да се заяждат. Влезе Джорджо – театрала, аристократично седна и благороднически помаха с ръка. Висок и сух, с прегърбен нос, кръстоса крак връз крак и отвори седмичната програма на Театъра. Иванка му занесе кафето и той отпи от него, като кутрето му стърчеше нагоре. Лиф Карамфи се появи като сияние и озари помещението, донесла със себе си дъх на подправки и торти.
И в този момент на идилия се появи доктора. С кръвясали очи, раздърпан, брадясъл и с дъх способен да убие кон поне от сто метра. Той се приближи до бара и каза пресипнало:
- Бира...Две бири.
Поръчката бе изпълнена моментално и също толкова бързо... консумирана.
- Още две.
Вече по - бавно хмеловия екстракт започна да отива по предназначение. Директорът на театъра стана от стола си, приближи се, изискано се поклони и каза:
- Джорджо Неса, Директор на Театъра, а вие собствено...
- Алехандро, Директор на бараката отзад.
- Ооо, ДОКТОРА, много ми е приятно!
- Ъхъ – изсумтя в халбата лекаря.
Отвън се чу глъчка. Някакви женски гласове скандираха нещо. Илад скочи като хрътка надушила плячка и се изстреля навън. И се провикна:
- Елате да видите!
На средата на площада имаше клада. На нея се кипреше чучело на доктора с неговия цилиндър. Ева, Ида и Горо я бяха наобиколили. В ръцете си държаха плакати, на които пишеше с големи черни букви „ВЪН!”. Двете дами скандираха:
- ДОКТОРА ВЪН! ДОКТОРА ВЪН!
Когато съзря хората излезли от кръчмата, Ида изкомандва:
- Пали!
Горо поднесе запалката си към кладата и тя лумна с весели пламъци. А Илад, като в транс повтаряше на брат си:
- Снимай, бе, снимай!

сряда, 2 септември 2009 г.

СТОТЕ ЧИФЛИКА


ГЛАВА 3 – та
/ предизборната кампания - надпиване /
Вратата се отвори и отвън дойде мириса на двудневен дъжд. Изпаренията от разлята бира леко се разредиха от полъха на свеж въздух. Мери – Джейн Гран Травай лениво погледна към вратата. На прага стоеше млад мъж. „Висок, хубава фигура, елегантен...” автоматично отбеляза тя наум. „От столицата...”. Преди да се усети вече беше на крака и с най – милата си усмивка / дори престолонаследникът я беше виждал от близо / попита:
- Какво желаете?
Младият мъж свали мокрия си цилиндър и уморено каза:
- Бих искал нещо топло...голямо уиски с две люти чушки вътре. И моля ви кажете ми къде е лечебницата?
- Мии, тя не работи, защо ви е да не сте болен? – знаеше си тя, такива, като тоя хубавец или са смъртно болни или са поети, болни от туберкулоза. В столицата се беше нагледала на такива.
- Не, не съм болен - Мери – Джейн повдигна оформените си вежди – аз съм лекаря, Алехандро дел Муерто ла ве Мария, и там ми е работното място.
Крушки, колкото да украсят елхите в средно голям град, светнаха в главата на къдравата жена:
- Аз съм Мери – Джейн Гран Травай, салонен управител, елате ще ви настаня на някоя по - тиха маса – пред този глас дори и министър – председателя омекваше.
- Не, благодаря, ще седна на бара – тихо каза младежа и наистина седна там.
- Джулио веднага обслужи ДОКТОРА!
Разговорите моментално секнаха. Всички погледи се приковаха в лекаря. Той сви рамене леко притеснено и се обърна към питието си. Ненадейно, от някъде, може би през меджупространстен портал, до него се появи дребен наглед човек с широка усмивка и ведро излъчване. Подаде ръка и каза:
- Здравейте, много ми е приятно, аз съм Оглег Мисирков, горд собственик на това малко питейно заведение. – и поскочи леко за да се качи на барстола.
- Здравейте, много ми е приятно аз...
- Да чух, случайно разбира се, Алехандро – той тропна по плота и извика – Ина и на мен същото като на Докторчето!
Обърна се към задименото и окадено помещение и извика:
- Днес кръчмата черпи, всяко осмо питие.
И добави:
- Осмо, на човек разбира се.
Млада жена с дълга руса коса донесе питието на Оглег. Той го помириса и каза:
- Хайде докторче на екс – и добави – ние в Стоте Чифлика така правим за добре дошъл!
Доктора кимна, чукна чашата си тази на съдържателя и я изпразни на един дъх. Мисирков също кимна и...:
- Ъгггггррррррххххххххйх... кмъх – последвано от бурна кихавица.
Алехандро го потупа по гърба съвсем професионално и си поръча второ питие.
- Ти кво пиеш, бе? - изгъргори кръчмаря, така сякаш го душеше ония пехливан от панаира миналата седмица в Друм Чифлик.
- Ами, уиски с две люти чушки вътре – благо каза доктора.
- Дай по още едно – пресипнало нареди Оглег.
Мери – Джейн и Джулио се сблъскаха за да изпълнят поръчката.
- Той е мой! – изсъска тя.
- Не си го и мисли! – през зъби каза той – Какво като си с това късо поле? Мислиш се за неотразима ли?
- Млъкни, аз съм по – компетентна от теб и съм ти шеф. Била съм столицата докато навърша двадесет и четири.
- И си тука от както се помня!
- От две години, идиот такъв!
- Между, които има петнадесет!
- ПИТИЕТАТА!
Двама се изправиха и смирено сервираха втората порция течност, имаща собствен живот.
Ева се прибра унила в своя чифлик. Изпитваше угризения за поведението си днес. Лекаря изглеждаше мил, а те... му се скараха, викаха му, дори и след това никой не го заведе до лечебницата. И той си тръгна самотен под този дъжд. Тя сложи чайника на котлона, облакъти се на масата и се загледа в ръчноплетената покривка, наследство от майка й. Мислите й се рееха докато свирката на чайника не я извади от унеса. Тя се сепна и взела решение, с рязко движение си облече пелерината и се отправи към оградата на Ида. Мина през лехите с боровинки без да се изцапа. С лек подскок преодоля една леха тикви и се отзова до оградата. Взе от земята една тояга и започна да удря по плета и коловете. И отговора не закъсня:
- НЕ Я ЛИ ОПРАВИ ТАЯ ОГРАДА, БЕ ГОРО!?
- Викаш в обратна посока Ида! – леко повиши тон Ева.
- А, ти ли си? Аз си помислих...
- Да, добре. Виж мисля, че трябва да се извиним на човека, дето го нагрубихме днес.
- Добре. ГОРОООО...
- Не на него, на доктора!
- ААА..., и сега искаш да ходим до кръчмата, така ли? – леката ирония не беше никак лека.
- Хайдее, моля те!
- Добре. ГОРООО!
- Да!
- Отиваме на кръчма.
- По това време?
- Че по кое, приятелю.
Тримата се събраха на кръстопътя и поеха към питиепродавницата. Пътя се виеше между чифлиците, дъждът ръмеше, а Горо мрънкаше.
- Там, Оглег не кара студен чай, нито сок от ябълка, какво да пия?
- Кой ти е виновен, че не пиеш! – отряза го Ида.
И така в приятни разговори и смях те стигнаха до кръчмата.
- Мразя го това място – каза Ева. През целия път беше казала само две думи и се чувстваше странно напрегната.
Горо отвори вратата и...
Доктора седеше на барстола полулегнал. Пушеше цигара и беше прегърнал кръчмаря, който се кикотеше неудържимо. Мери – Джейн Гран Травай седеше на коляното му и се кипреше. Лекаря погледна към врата и каза, фъфлейки:
- Я, акхтивисти за вечря! Зрасти мацка! Даа, ти руста не се праи...

вторник, 1 септември 2009 г.

„ Донеси ми главата на принца”


Великата книга на Зелазни и Шекли. Хилядолетното състезание между мрака и светлината. Всичко започва с пъкления план на демона Аззи Елвул и завършва наравно. Някога тия планове вървяха, поне до определен момент. Сега работят само в много закостенели и ком.болни мозъци. Пак до определен момент. Защото цивилизационното решение на всички проблеми е РАЗГОВОРЪТ. И случайното изглаждане на противоречията. Парвенющината не е приоритет. Не е начин на общуване. Пресен пример от моята работа:
/ По причини подразбиращи се, все пак съм дофтор и за мен все още има, такова нещо, като лекарска тайна, ще бъда метафоричен /
Някакъв колега, случайно назначен от мен и случайно вършещ само административна работа, когато му дойде времето се самоназначи за директор по... квито и да е въпроси. С благоволението на Боговете разбира се. Визирам по – висшестоящите от мен. Оттогава той с благ тон ми дава заповеди, кара ме да правя неща, които са работа на целия технически персонал, и защото разбирам от техника ме натовари с управлението на нашия компютърен модул. Лошо няма. Само дето той брутално взе моята най- ценна функция – консултациите на болни хора. И продължи напред. Вече се вихри навсякъде, протектирана от Боговете. И до кога?
До днес дорогие друзя, защото сте такива и постъпвате като малки демончета от трети разряд. Не говорите направо с хората, а се правите на директори.
Ами за разлика от Аззи, не сте толкова умни, и няма равен резултат.
Има победа, дори и служебна за другия отбор.
И червен картон в последната минута за вас.

СТОТЕ ЧИФЛИКА


ГЛАВА 2 - ра / предизборната кампания - просълзяване /

В предната глава не споменахме причината за тези избори. В околията се появиха лекар и учителка. Назначени от Окръга. Така Стоте Чифлика попълни бройката и вече имаше доктор, попове, даскалица, кръчма, полицай и съдия. Така, че с указ на общинския съвет на Пралязница трябваше да се проведат избори за кмет.
Той слезе от колата и се огледа. Няколко постройки със съмнителен откъм здравина вид се кипреха на „площада”, както се беше изразил новия му приятел полицая Каохел. Само черквата изглеждаше стабилна, но това усещане може би идваше от двете отчета, които почти до болка се бяха вкопчили в стената й и пееха „ На многоя лета” на развален сръбски. Някаква млада жена, с къса коса и доста привлекателна, ако трябваше да е честен, агитираше за нещо на грубоскована платформа. Пред нея стоеше друга млада жена, която скандираше нещо за „...прозрачност...”. До тях се беше изтъпанил младеж с доста объркан вид и чук в ръка, който веднага му стана симпатичен. Те изглеждаха нелепо, дори повече от поповете, които си имаха своите основания, на фона на ръмящия дъжд и калта, просмукваща се между рехаво наредения чакъл. И все пак това бе първото му назначение като лекар. Предложението дойде от високо място, говореше за свобода на действие, за мисия. Той се отправи към странната група на площада. Тази с късата коса продължаваше да сипе лозунги за правата на ратаите и за майчинство поне три години. Адът настана, ако има такъв дето го вали дъжд. Двете девоики започнаха да викат, колкото им глас държи:
- МАЙЧИНСТВО – ТРИ! ТРИ! ТРИ!
- МАЙЧИНСТВО – ТРИ! ТРИ! ТРИ!
- МАЙЧИНСТВО – ТРИ! ТРИ! ТРИ!
Младежа до тях се опитваше да приглася, ама му беше ясно, че не му отива. Доктора се приближи до него и попита:
- Извинете, къде е лечебницата ?
И тогава небето се стовари върху него. Светкавици под формата на думи се изсипаха на нещастната му глава:
- ТИ КЪДЕ СЕ НАМИРАШ, БЕ?! – изкрещя в лицето му чернокосата.
- ПРОВОКАТОР! – пригласяше тази с късата коса.
- ГОРО, УДАРИ ГО С ЧУКА, ТОЯ ЧЕРВЕЙ!
- Ама, спрете се бе хора...
- ЗАБИЙ МУ ДВА ПИРОНА МЕЖДУ ОЧИТЕ!
- ДА СИ ХОДИ ПРИ СЕМЕРКОВИ, ДЕТО СИ ТЕРОРИЗИРАТ ЖЕНИТЕ, С ПИРОНИ МЕЖДУ ОЧИТЕ! – не мирясваше тази с късата коса.
Той се огледа за полицая, ама той беше отпрашил, по – точно откалил в неизвестна посока.
- ОГЛЕЖДАЙ СЕ, ОГЛЕЖДАЙ СЕ ТВОИТЕ АВЕРЧЕТА СЕ ИЗПАРИХА, СЕГА СИ САМ СРЕЩУ СПРАВЕДЛИВИЯ НИ ГНЯВ! – и се закашля. Късата й руса коса беше мокра от дъжда, а лицето й червено от кашлицата. Или от „ справедлив гняв”.
- ГОРО, ТИ ЩЕ ГО УДАРИШ ЛИ ИЛИ, ЩЕ СЕ ПУЛИШ НАСРЕЩА МИ? ВИЖДАЛА СЪМ ТЕ КАК МЕ ГЛЕДАШ, КАТО СИ МИСЛИШ, ЧЕ НЕ ТЕ ВИЖДАМ! – чернокосата неочаквано пренасочи енергията си в друга посока.
- Ама, това е Доктора...- промълви симпатягата, който най – вероятно се казваше Горо.
- КАК РАЗБРА БЕ, КАТО МИ ГЛЕДАШЕ ДУПЕТО, ДОКАТО АЗ РАБОТИХ ВЪРХУ ПЛАКАТИТЕ ЛИ?
- Амиии... слушалката му се подава от чантата – „Наблюдателен”, отбеляза си наум лекаря.
- О, извинете – съвсем делово каза чернокосата – Аз съм Филенкацен. Ида Филенкацен. Това е Горо...
- Махтимахаватногоро, ако трябва да бъдем точни. – леко обидено заяви той.
- А това е... Ева Справедливова.
Погледът му се спря малко по – дълго от приетото върху русата жена на платформата.
- А вие сте? – попита тя леко предизвикателно.
- Аз съм Алехандро дел Муерто ла ве Мария, доктор на Негово Величество Здравето и по медицина, призован да упражнява благородната си професия тук.- и леко се поклони.
Девойката от платформата понечи да отвъне на поклона, закашля се отново и се направи, че оправя гънките на полата си. Той забеляза, че дори и в такава ситуация тя беше красива.
- ХМ... лечебницата се намира на гърба на кръчмата, в една барака.- каза тази, която се представи като Ида.
- Аз ще ви заведа – със светнало лице каза Горо.
- И ще ОСТАВИШ КАМПАНИЯТА...просто така. – това беше по - лошо от пирон между очите. Ида седеше с ръце на кръста и гледаше Горо с поглед, от който остават само ядрата на атомите.
- Ами... тя, кръчмата де, е ей там...- и посочи единствената постройка със запалени свещи вътре, освен черквата.
- Благодаря. – каза Алехандро, отново погледна към платформата и се отправи
към новото си назначение. По – точно първото.
За Ева денят започна много обнадеждаващо. Ковачът господин Груп, почти се беше съгласил с нейната платформа. Бяха залепили предизборните плакати на оградите на двадесет и три чифлика, без да ги ухапе нечие куче. Говори на платформата двадесет минути преди да се появи тоя:
- Натрапник – каза тя на приятелите и съпартиийците си.
- Да де – промълви Горо – ама, без него няма избори.
- Не е ВЯРНО – изреваха и двете девойки – има и УЧИТЕЛКА.
- Ти Ида помниш ли в училище, часовете по литература...
- А ти помниш ли историята...
- Боже, там се научихме да четем и пишем...
- Сега, ако има училище ще се запишем нали? – казаха двете в един глас.
Горо мълчеше. Той горкия, можеше да чете и пише, можеше да решава задачи по геометрия, можеше да смята дори и алгоритми неизвестни по това време, ама го беше срам да си каже. И той не знаеше защо. Може би защото Ида го харесваше като майстор, а не като някакъв дето чете книги.
- Хайде да си ходим – каза Ева – подгизнах.
- Да и вероятно всички вече са в кръчмата – изсъска Ида. – Ще ме изпратиш ли до чифлика – попита тя Горо.
- Да – отговори той и тримата с наметнати качулки се отправиха към стопанствата си.