петък, 29 юли 2011 г.

За кестените и първата ми нова приказка.

Помните ли приказката, която започнах...

Никой не пожела да я довърши.

Така че... ще се заема с нея и ще взема да я довърша, защото е първата, а без начало никоя книга няма край...

Само да ви напомня:

Три кестена си говорят. Човек се лута между минувачите със смачкано листче.

И започвам да довършвам историята.

- Знаете ли този адрес? А, а, а знаете ли го?

- Не господине...

- Разкарай се бе...

- Остави ме на мира...

Блестящият син поглед се отнесе и разбра, това което е непоносимо в обявата за квартири закована с крив пирон на номер шест.

Гуменките купени преди толкова години, колкото е необходимо на една звезда да залезе, протриха неравния тротоар и се отзоваха до обявата, от тяхна гледна точка гледана отдолу.

Той разгърна листчето:

- Улица..

- Ясно бе, търсиш адрес, ама я го прочети и не се излагай – Шести беше в отвратително настроение. Все пак на кой му е кеф некви хора да забиват пирони по него.

- Уникалното слово, написано на дърво жертвало част от себе си, може би носи послание – каза Четвърти.

- Посланието, което.....

- Ама, аз ви чувам – Пети беше брутално прекъснат от човека с листчето.

- Още един луд. – Шест.

- Не съм луд бе, хора чувам ви.

- Чудото на природата...- прекъснато в редови порядък.

- Аз ви чувам бе!

Няколко минувача изгледаха с онази смесица между съжаление и презрение, която ни е присъща без да го осъзнаваме, но давайки си сметка че трябва да направим нещото, което никога не правим, коленичиля пред дърветата мъж.

- Та какво правиш на тази улица – Пети се беше заел сериозно със задачката никой да не го прекъсва.

- Той носи посланието написано върху ко....

- Млъкни – изкрещяха Пет и Шест.

- Търся, дъщерята на моята дъщеря, която ме изгуби, когато бях безпътен и не знаех адресите... Тук е, написал съм си го – той разгърна потното листче от тетрадка и го показа на кестените.

- Не се чете – компетентно заключи Пети.

- И аз не разбирам този проникновен...

- Млъкни! – Всички минувачи се обърнаха към коленичилия мъж.

- Просто искам...

Едно дете подскочи и си откъсна кестенов цвят. Отиде до коленичилия мъж и го погали по главата.

- Дядо, дърветата не говорят остави ги намира.

- Детето ми аз те намерих!

- Винаги ме намираш дядо- усмивката и се стопи във водопад от къдрици.

Изтерзаните гуменки изправиха изтерзаните крака, той хвана детето за ръка...

Малко преди завоя тя се обърна и каза:

- Чао момчета!

- Чао – номер Шест

- Чао, о , приказна принце...

- Млъкни! Чао, любимо дете – номер Пет.

сряда, 27 юли 2011 г.

Тази приказка е Ваша уважаеми читатели, защото е първата

Срядата е малкия петък. Уж.

Днес, точно днес един много важен за мен човек ми каза, че отива на почивка на място, което ние сме написали с него. Дори не запомних името.

Знаете ли , че през май...

Трите кестена на безобидна улица в малък град някъде около прозрезнието на уличните дупки споделяха неволите на това да имаш цветове:

- Шести, не ли ти тежи тая гадост?

- Четвърти, това е Божествената красота на Сътворението...

- Да бе, и клоните на есен ще ти се счупят от плодовете...

- Мразя птиците.

- Я, тоя проговори!

- Пети, ти защо мразиш птиците, те са красиви създания, които полагат основата на нов животвърху клоните ти.

- Глупости. Ако сътворението и новия живот са...

- Ей какво прави онзи там долу?

По малката уличка вървеше човек. Помните ли сините гуменки от преди? Той беше с такива, бермуди, цигари скрити в единия черен чорап, остриган до кожа от човек, който си няма понятие за понятието коса, с малко листче в ръката.

Спираше всеки минувач и го питаше за адреса написан на листчето.

Уважаеми, читатели колкото и да сте, историята оттук насетне е ваша.

Вие я допишете.

събота, 2 юли 2011 г.

Писмо до едно любимо дете

Страхотна си.

С лек недостатък в характера, поносимо размиване на границите и все пак...

Отвратително готиния ти скрит непукизъм ме прави щастлив до известна степен, и все пак...

Ти си различна, непостоянно изстрелваща нехарактерни за статуса ти фрази, мисли, и все пак...

Готина си, мен ме кефиш, и все пак...

Мога продължа в псевдолитературния си стил, ама все пак...

Искам да ти кажа нещо, за което нямам изказ като такъв.

Ти, детето ми, си толкова пораснала, колкото може да е човек на твоята възраст, че и отвъд.

Никой от нас не забравя, че си дете, може би само понякога. Винаги.

Да така е... ние те забравихме като дете, направихме те възрастен, без да си даваме сметка за последствията.

И все пак...

Съботата е странен ден, най – странния от всичките седем.

Да, мило дете, но заслужава ли си твоята пораснала голямост да кара една жена на средна възраст и нейният брадат съпруг, явяващи се твои майка и баща, да плачат...

Нищо няма да ти спестя, защото те обичам.

Кажи ми заслужаваше ли си?

Ако си е заслужавало...ОК.

Ако не е..ОК.

Искаш да си голяма.

Вече си.

Честито.

И когато много удобно откриеш какво е да си дете ще е късно...

Готина си, кефиш ме вуйчовото, и все пак...

Послушай стария си приятел.

Остани дете още малко.

Аре не е толкова сложно.

Моля те.