понеделник, 30 ноември 2009 г.

Това е истината Александре / за моя син /

През декември 1897 година в редакцията на вестник „Ню Йорк поуст“ се получава писмо от едно осемгодишно момиченце, което по съвет на баща си моли авторитетния вестник да й отговори на въпроса има ли наистина дядо Коледа. Дават писмото на един от най-опитните журналисти Франсис П. Чърч. И той сяда и пише отговора. Неговото неподписано есе днес има славата на най-известната вестникарска публикация на всички времена. Вестник „Ню Йорк поуст“ го публикува в навечерието на всяка Коледа до 1949 година, когато спира да излиза.

Ето оригиналният текст на писмото на Вирджиния О Ханлън:

„Драги редакторе! Някои от моите малки приятели казват, че дядо Коледа не съществува. Моля ви, кажете ми истината! Има ли дядо Коледа?”

Вирджиния О Ханлън.

Отговорът на Франсис П. Чърч е:

„Да, Вирджиния, има Дядо Коледа!

Вирджиния, твоите малки приятели не са прави. Те са повлияни от скептицизма на една скептична възраст. Те не вярват, ако не видят. Те мислят, че нещо не съществува, ако не го възприемат техните малки умове. Всеки ум, Вирджиния, и на големите хора, и на децата, е малък. В огромната ни вселена човекът е същинско насекомо, мравка, по своя интелект в сравнение с безкрайния свят над него, ако се мери възможността му да овладее цялата истина и всички знания.

Да, Вирджиния, има Дядо Коледа.

Че той съществува, е толкова сигурно, колкото е сигурно, че съществуват любовта, благородството, предаността. А ти знаеш, че ги има навсякъде и те носят красота и радост в живота. Уви! Колко тъжен би бил светът, ако го нямаше Дядо Коледа! Той би бил толкова тъжен, колкото ако нямаше Вирджинии. Тогава нямаше да има детската вяра, поезия, романтика, които правят поносимо нашето съществувание. Нямаше да получаваме никакви удоволствия, освен усетеното и видяното. Светлината, с която детството озарява света, ще угасне.Да не вярваш в Дядо Коледа! Ти би могла да не вярваш и във феите. Можеш да накараш някого да наблюдава всички комини в коледната вечер, за да хване Дядо Коледа. Но дори да не го видиш как влиза в комина, какво доказва това? Никой не вижда Дядо Коледа, но това не е знак, че няма Дядо Коледа.

Най-истинските неща на този свят са тези, които нито децата, нито възрастните могат да видят. Някога виждала ли си феи да танцуват на поляната? Разбира се, че не, но това не значи, че те не съществуват. Никой не може да възприеме или да си представи всички чудеса на света, които са невидени и невидими. Ти можеш да счупиш бебешката дрънкалка и да видиш какво издава шума вътре в нея, но има един воал, който покрива невидимия свят, и него не може да разкъса нито най-силният човек, нито обединената сила на най-силните хора, живели някога на този свят. Само вярата, поезията, любовта, романтиката, могат да дръпнат завесата и да съзрат и обрисуват върховната красота и великолепието зад нея. Реално ли е всичко това? Ех, Вирджиния, в целия наш свят няма нищо по-реално и трайно.

Нямало Дядо Коледа? Благодарим ти, Господи, той е жив и ще живее винаги. След хиляди години, Вирджиния, нещо повече, след 10 пъти по 10 години, той ще продължи да носи радост на детското сърце. Честита Коледа и весела Нова година!”

Вирджиния завършва хуманитарни науки и през 1912 г. започва работа като учителка в Ню Йорк. Пенсионира се след 47 години работа в образователната система. През целия си живот тя получава хиляди писма, в които деца и възрастни се интересуват от историята на публикацията в „Ню Йорк поуст“. Към всеки свой отговор Вирджиния О’Ханлън прилага красиво отпечатано копие от есето на Франк П.Чърч. Тя умира на 81 година в старчески дом.

Това е копирано от Блога на Бела Чолакова и поради невъзможност да ми извади линк го пускам аз

неделя, 29 ноември 2009 г.

Бабите на Оушън

Какво са ви направили бре? Играли са покер и са залагали пари. Много важно. Малко тръгнах от края, ама така ми дойде.

Полицията в Кипър е арестувала 42 възрастни жени, играещи покер на пари. Средната им възраст Е 80, ОСЕМДЕСЕТ ГОДИНИ, а инициаторката е родена 1914 година.

Освободени са под гаранция.

Само си представете:

Уиски, пури, дим, тракат чипове, говори се малко, лампата свети над масата, всичко останало е в сумрак и те са там.

Хазартните баби.

И се питам защо винаги има някой, който да ти развали рахатлъка.

Съседи се обадили, разбирате ли на полицията.

Незаконен хазарт.

540 тестета и 546 чипа са намерени на местопрестъпленито.

Това ме убеди в несъстоятелността на човешкия род навсякъде по света.

Кому пречат тия баби. Събират се, джиткат си покер, не вярвам да са танцували пого на главата на съседите, защото след такова упражнение биха се отзовали в спешното.

И явно не съм бил прав, когато казвах, че България е страната на неограничените мръсотии.

Можело да се случи и в Кипър.

Стискам ви палци момичета.

Може да врътнеме един покер, като идвам натам.

Може и да не ви видя никога, но мислено...

Имам фул.

Театърът на мечтите

Днес в проста разходка на място около народния театър се натъкнах на група хора питам ги какво правите и те ми казват закариха ре тиви е кво от това си мисля аз и...

Вече имам препинателни знаци.

Те го направиха...

Концентрацията на мисъл се виждаше и витаеше във въздуха.

Не съм бил на подобно място.

Майната им на запетайките ще си пиша така както съм се родил демек без...нищо

Както си го пиша така ми е моето

Пичове направихте нещо

И пихме бира с вас

Вие там СТЕ

Няколко души дошли да оплачат нещо

Не е верно

И една мечта

Някъде се случи

Да се справят лешоядите

Преброихме се

Ние

Езерото на мутантите

Накараха ни да се почустваме мутанти. Целенасочено. Хората с някаква мисъл извън яденето и срането сме мутанти.

Но пък си имаме езеро. Там в един приказен свят.

Но се случва на живо.

Не е вярване колко хора вярват в Дядо Коледа.

Отивам на езерото

Получавам си меча

И съм щастлив от малкото които сме

Но имаме за какво да живеем

За малко но е нещо друго не е канализация

Някога имаше Камелот

Сега остана само езерото

И меча

Като символ

На една мисъл на един човек на 1746

Толкова сме Re:

И за нас ще има Граал

Някога в една приказка за езеро и меч

събота, 28 ноември 2009 г.

Re: - парола да се намираме

Звучи тъпо нали, но защо отвъд сълзите и сополите има поне малко основание за печал. Някога се направи едно нещо, което не е конвенционална чалга

Нещо, което със кусурите си, имаше светлина.

Аз, като един от потърпевшите би трябвало да се радвам, че жена ми ще си е в къщи.

А, защо ми е тъжно?

Сълзите на Ники и едно загубено в пространството – чао.

Няма да се виждаме повече.

Край на мисълта като такава.

Свободната.

Там някога се направи нещо, което е цедка за мисъл.

Колко приятели имате които мислят.

И колко смислени хора познавате.

Смисълът на думата смисъл има RE: флекс.

Видимото и невидимото се направиха в една телевизия.

Това беше едно от нещата които гледах

Единственото

Потънала в блатото на другите

И онова което прави мислещите още още по такива

Трудно е да се мисли в блато

Те го направиха

Просто благодаря не ви отива

Поклон е твърде помпозно

Мамка му няма да съм на море с Меро, Лади, Меги и Ники догодина

Е тва не мога да го преживея.

Сложете си препинателните знаци по желание

петък, 27 ноември 2009 г.

Re: quiem за една играчка / за всички работили там /

Да си поиграем чувам всеки ден около себе си дай да си оцветим рицарите в лилаво не в лилаво ама да е просто бяло може да сме честни в играта която не е справедлива не искам си моята играчка която е малко счупена да я виждат не съм подготвен за малко несъстоятелност защото има една кукла която има друг допир до света не има само тоя допир който ти казва нещо което няма да чуеш защото само слушаш и това няма да се промени защото има някакви зелени мантри с които ще се сблъскаш и green не е зелено а сиво а blue е мръсно и опикано и някога имаше едни които се опитаха ама се оказаха не в тон с модата и се се самозакриха.

Това е реалния свят мили мои деца.

Без препинателни знаци.

.,,,,,,,,,,!!!!!

Свалям ви шапка – осмисляхте вечерите ми.

Dao – то на Бойко

Вчера до потайна доба спорихме с моя приятел Михаил Михов за собствеността, като такава. И почти стигнахме до единодушие. Няма такова понятие. Може да имате 100 квадратни метра апартамент в елитен квартал, но всъщност притежавате 100 квадратни метра въздух на това място. И на колкото по - висок етаж сте, толкова по – разреден става той.
Според резултата от спора, човек не притежава дори и собственото си тяло.
Я си помислете имате ли контрол върху него. Няма ли един хубав ден да се събудите със запушена коронарна артерия или ферма за раци в белия дроб. Дори и отпадните продукти на организма не са наши. Те са на бактериите и канализацията. Запитвали ли сте се някога какво става с тях, къде отиват след като попаднат в мрежата от канали. Не разбира се. Аз едва вчера си зададох този въпрос и той вече ме вълнува живо. Ще направя съответните проучвания и ще напиша статия. Може би, работно заглавие като „ Част от мен в канализационния цикъл” е добро начало.
Но да се върнем на собствеността след това лирическо отклонение. Ако се контролира всичко до последния детайл, тогава може да се говори за собственост.
И като се замисля дори и премиера Борисов, който е най – близо до понятието собственост, от време на време изпуска министър Дянков и той се завърта в пълен цикъл – от обидата до извинението. И предлага пици.
Ген. Борисов като човек, дълго занимавал се с карате е наясно с понятието на снощния ни спор. И се стреми към това съвършенство с всяка своя постъпка. Може дори да накара и великия финансист да млъкне и тогава да се изпадне в нирвана. Т.е. пълна собственост.
И най – накрая изнервените от безпаричието хора да се успокоят, защото са собственост. Да придобият представа, че нямат такава, а всичко е илюзия и измамни усещания – шегички на главния мозък. Като тази с учените от БАН и извънземните, или интелигентността в погледа на бъдещия еврокомисар.
Но стига толкова с тази политика, не ми беше такава идеята на писанието. Въпроса е дали имаме собственост върху нещо.
Може би съзнанието, че нямаме, е единственото, което притежаваме.

четвъртък, 26 ноември 2009 г.

На риболов за патриоти


Това, което ще напиша няма да се хареса на много хора, но не ми пука. Това си е мое мнение и позиция, която съм готов да отстоявам в разумен спор.
Писна ми от тази псевдоистерия около въпросния паметник на загиналия турски войн. Искам им се на хората, правят си го в двора.
Искам им се ама какво?
Точно това, което се случва. Християнското, патриотичното и т.н., на което не слагам кавички от уважение към думите, да се събуди и да отприщи масова антимюсюлманска кампания. Въдицата е хвърлена, шараните са лапнали.
Разумния подход към тази провокация би бил мълчанието. Обвинят ни, нас християните, че сме нетолерантни.
Ами мълчете си по дяволите, и изкарайте тях с тяхното паметниче такива.
Сега те са приковали вниманието върху себе си.
Дори във Facebook има кампания против този паметник. Ама моля ви се.
Да, всеки има право на мнение относно това дали е правилно да се строи такъв мемориал.
Моето също е отрицателно. Но мълчаливо отрицателно.
Братята Юзерови не знаят, за кого точно е паметника, но го правят. Това ако не е подмолно и изкуствено насаждане на вражда , какво е.
Дайте да си говорим за по – сериозни неща като например : до колко килограма трябва да бъде раницата на един първокласник, за да не му увреди гръбначния стълб.
Или тротоарите в София паркинги ли са или място за пешеходци.
Или…

сряда, 25 ноември 2009 г.

Погото на протоните

Снопове протони се сблъскаха в Големия андронен колайдер тези дни. Това научно достижение отваря врата към епохални за физиката открития.
Ще бъдат разкрити тайните на Големия взрив и божествената частица.
Струващото 10 милиарда долара съоръжение ще заработи с пълна мощност до две години.
И този момент ми светна, президента Първанов ще застане зад своя лява партия също след две години.
След две години е прословутата 2012 - та.
Тези събития, не може просто ей така да са случайни съвпадения.
Колайдера, подреждането на планетите и галактиките и партията на Президента.
Поне според мен това е предупреждение към плавния, насочван от един човек протонен сноп на ГЕРБ. Ние си мислихме, че сме открили частицата на Бог на тези избори в лицето на Бойко Борисов, ама ъц.
Задава се вълна от нелегитимирани още частици, застрашаваща спокойния ритъм на Избраната партия и нейните съдружници в Парламента.
Ами, ако с колайдера стане гаф, направи черна дупка и ББ не е наблизо, защото е зает да се занимава с опозиционния бивш президент, какво ще стане.
Ако планетите и галактиките се подредят, дадат началото на нова ера и я изпуснем заради сблъсъка на плавните протони и войнстващите, неназовани още частици.
Изпадаме в пого.
Хаос един вид.
И няма да има кой да подаде една мъжкарска реплика.
Какъв ти хаос, направо безтегловност.
Безкнижовна безпросветност.
И мрак.

вторник, 24 ноември 2009 г.

Зона БАН 51


Странна случка, с леко шизофреничен привкус. В нашата родна Академия на Науките се съхраняват 30 пиктограми на извънземни. Контакта е осъществен с помощта на мисълта, а не с радиотелескоп. Всичко това е чудесно. Ура. Пак ударихме американците в земята. Полета на мислите ни минава извън рамките на човешките и физическите измерения и прониква в дълбините на космоса.
Интересното в случая е, че тази информация, циркулираща из медиите се явява отговор на нападките на любимия ми министър с малката пица.
И точно на 111 – тя ден от управлението на ГЕРБ.
В момента тези пиктограми се разшифроват.
Ами я си представете само за миг, че след разбиването на шифъра посланието гласи:
„ Здравей Бойко, желаем ти успех в начинанията!” или
„ Не пипайте Дянков, той е наше момче!” или
„ Първанов, не беше прав за ония козел..., той беше една от антените ни в Азия.” или
„ Правете зелена еуглена, пардон икономика, АЕЦ – а може да почака” или
„ Момчето от Плевен е агент на вражеска раса от друга галактика, виртуоз в манипулирането на магистрати” или ...
Да видим тогава научната мисъл как ще реагира на това.
Много уважавам хората от БАН, но това е дълбоко несериозно.
И не отива на институцията.
Най – малкото, да не ни пробутват поне горките извънземни.
Тук е царството на подземните, наземните и надземните.
Те си ни стигат.

петък, 20 ноември 2009 г.

“ Няма нищо по – приятно от това, да си помълчиш с приятен човек”


обичаше да казва покойния ми приятел доц. Христо Попов. В началото го приех с насмешка, но той се запъна и наистина ме убеди в това свое твърдение. Случвало се е да седим на чаша бира и да си мълчим на различни теми. От време на време някой да подхвърли някоя реплика и толкоз.
Много мъдрост има в тези думи.
Никаква мъдрост и възпитание няма в поведението на министъра на финансите. Още по – малко мълчание. Не му харесва интервюто – става и си тръгва. И обвинява журналиста, че не си е платил осигуровките.
Обиди БАН.
Обиди лекарите.
Ама къде се намира този?
Ние, имам предвид мислещите хора в тази страна, някакси имаме някакви остатъци от достойнство и обидното поведение на един...министър не можем да го преглътнем. Лично аз не мога.
И си мисля, че живея в реалния живот.
Но той се оказа сюрреалистичен и дава на такива власт.
Четейки и слушайки наглия министър не знам защо се сетих за моя приятел, който беше един от най – възпитаните и коректни хора, които съм срещал. Може би за да се уравновеся.
Забравих да спомена, че доц. Попов беше психиатър. От водещите в страната.
И се чудя каква ли характеристика би направил на великия финансист.
Най – вероятно никаква, защото министър Дянков би бил под прага на чувствителност на рецепторите му.
Почивай в мир приятелю!

четвъртък, 19 ноември 2009 г.

Приятни сънища Тиери Анри

Някога на един остров създали понятието fair play, което в буквален превод означава справедлива игра. Аз лично предпочитам българския вариант на превод – честна игра.

Там някъде на този осров бе преигран мач, само заради молбата на треньора на победилия отбор. Абсурд, нали? Основанията на този човек били, че неговия отбор е вкарал победния си гол, който не бил fair play.

Драги ми Тиенри името на този треньор ти е до болка познато, той ти е бил наставник в Арсенал и се казва Арсен Венгер.

Та, Тиенри явно нищо не си научил от него.

Думичката чест, на моя език прозизлиза от думичката честен.

А, не от думичката професионалист. Както ти повтори няколко пъти снощи. Съдията не е видял, не е свирил и е ...

Чудя се къде ли е твоя собствен съдия?

Най – вероятно до този на Диего Марадона.

Чудя се на неистовата ти радост от класирането ти на световното.

Капитанът на Франция, не е само представителна функция, а и отговорност към онези две прости думи създадени на един остров.

Които ще важат за смислените хора и когато света ни е забравил.

За теб, когато спреш да риташ топка.

Лека нощ.

Снимка DonBalon

Теория на докторацията

Тъй като днес явно съм се размузил, ще напиша за още нещо, този път малко по – битово от Народното събрание, въпреки че както е тръгнало...
Кратката ми разходка из двора на Медицинска Академия, ме наведе на някои съображения и разсъждения относно евентуалното празнуване на 8 – ми декември от студентите медици.
Бях тръгнал да си търся храна и тъй като ведомствените барчета са на ниво Централна гара, кротко пресякох булеварда с мисълта за дюнер. Какво беше моето удивление, когато видях опашка от около 10 арабски студента на дюнерджийницата. Минимум час не ми мърдаше да стоя там, защото скоростта на обслужване е такава, че би и завидял всеки средностатистически охлюв.
И се започна едно ходене по мъките и по двора на Академията. Стигнах до извода, че се говори, от студентите, или на почти неразбираем, твърде омекотен български език или на турски. Доколкото разбрах имало вълна турски студенти. Няма лошо. Да се научат на българско четмо и писмо, си мислех наивно, докато не ме заля група индийци говорещи индоанглийски. Пак лошо няма, образоваме бъдещите кадри на братска Индия, така и така тук почти всеки град си има индийска махала. Българи почти не срещна освен онази група девойки с омекотителя на родната реч.
Стигнах след дълго митарстване до една сандвичарница, за която знаех, че има нещо горе – долу по моя вкус. Поръчвайки си някаква залъгалка против хипогликемия погледа ми падна върху две девойки с отегчен от живота вид. Маникюр на фолк диви, грим и презрение към плебса с тонове. Помислих за някакви мутреси, които чакат тяхната приятелка да излезе от гинеколог.
Чакам си аз сандвича и едната кимна на другата. Станаха и какво беше моето удивление, когато ги видях с учебници по Анатомия на човека под мишница. Казах объркал съм се. Може да са чели цяла нощ и да са уморени, а грима да е прикритие за сенките под очите.
В този момент нахълтаха поредната група чужденци в лицето на три гъркини в сребристо, розово и лилаво и вниманието ми се прикова на тяхното, да го наречем облекло. Добре, че ми стана сандвича.
Излизам навън и какво да видя, двете каки с анатомиите се качиха, едната в джип БМВ, другата в джип Мерцедес, последни модели, и отпрашиха към залеза. Отново си събрах мандибулата от земята и подмятайки найлоновата си торбичка със сандвич вътре се върнах на работа.
Кой, как и защо го боли за 8 – ми декември.
Омекотителите ще си отидат при мама, защото ни са я виждали.
Турците, индийците – абсурд. На тях това нищо не им говори.
Двете каки. Боже ще бият път до планината, като Син сити е на два крачки.
И какъв е извода: На лекар в Син сити - след полунощ.
Или като на море - в Турция, Гърция или ...Индия.

Снимка блогът Кукуруз

Кастинг за тиква

Дъщеря ми е спечелила ролята на тиква в есенното представление на детската градина. След люта битка и суров подбор се оказала най – артистичната. Браво на детето.
Разбрах го днес, точно докато четях за работата на любимото ми Народно събрание. Денят започнал със скандал. Защо обаче е по – интересното? В залата имало повече хора от регистрираните. С много труд си вдигнах долната челюст от пода и продължих да чета в недоумение. Депутатите от ГЕРБ лъжат. Повече са в залата.
Доколкото си спомням в предишния Парламент се оплакваха от точно обратното. Нямаше хора. Сега имало повече.
Ми работи им се на депутатите, дори не се регистрират, такъв хъс има да дадат всичко от себе за Родината.
Какъв е проблема на тези от Коалиция за България?
Онзи ден когато се приемаше „малката пица” си мълчаха като...
Вчера се караха защо са си мълчали, а днес за кюфтета.
Народното събрание се превърнало на „ ... квартална кръчма...” и веднага се сещам за рефрена на Ивана „ ... и поръчвай...”.
На „ ...едно кафене, на скандал в градски транспорт!”. Ми, дори Евгени Минчев е забравил градския транспорт, нищо че е бил част от системата, камо ли въпросната госпожа, на която возенето в трамвай й е смътен детски спомен.
А, хората искат да не си губят времето и да работят. Що трябва да се броят поименно.
Но Скандалът, продължава да се вихри и дори председателя на НС, констатира факта. Има повече хора в залата. Но няма да се преброяваме.
Странни неща стават. Уж имаме много работа, ама дайте се поскараме малко, така е по – интересно, времето минава по – бързо и няма да слушаме някаква скука.
Това НС е някакси странноразлично. Говори се.
Само това.
От едната страна моноспектакъл на премиера. От другата нестроен хор, който си бърка времето на репликите и се оправдава със суфльора.
Мислех си, че през юли избираме Парламент.
То се оказа кастинг за пиеса.
Каква, вие преценете.


Снимка Lifestyle.bg

сряда, 18 ноември 2009 г.

Загуба на мускулна маса

Със совалката „Атлантис” излетяха хиляди червеи в космоса. Ще им се правят серия изследвания, защото са прости и целия им генетичен код е разшифрован. И са от сметището на Бристол.
Пак с връзки, си мисля аз, на нашето сметище първо сме по – охранени, второ си мислим, че не сме прости, а генетичния ни код е доста по – сложен, но разбира се е разгадан без грешка.
Имаме и още предимства:
Можем да правим вегетарианска пица.
Мълчим си, когато се обсъжда менюто за следващата година, нищо че част от нас са опозиция.
Можем да строим паметници, на мястото на сринатите построени, и се кълнем в етническа толерантност.
Икономични сме, нагаждаме се към всякакви модели на изследване.
Свикнали сме на условията на безтегловност.
Никога не си губим мускулите, показваме ги с повод и без.
Оцеляваме, не защото, а въпреки...
Е не сме от Англия, а от Балканската тоалетна, но какво по хубаво от това за експериментите. Ония лигльовци, бристолските червеи не могат на малкия пръст да ни стъпят.
Смятам, че сме достойна кандидатура за следващия полет.
Ако пък ни вземат, ще гледаме на света отвисоко.
Страхотно.
И пак не разбрах, с какво тия от Бристол са повече от нас.

неделя, 15 ноември 2009 г.

Зодия Рак

От няколко седмици спорим с приятели за еволюцията. Смея да твъдя, че моята теория е най – правилната. Това между другото.

Имам претенциите, че познавам човешкото тяло в детайли. Не мога да си обясня един феномен от научна гледна точка обаче.

Как така става, че съвършените клетки се израждат. И придобиваш рак. Изродените клетки обсебват твоя организъм и те водят към... ами, да наторим земята е най – тъпото, което мога да кажа.

Ниските нива еволюционно, не боледуват от това.

Защо, по дяволите, ми е да съм човек, а не зелена еуглена.

И най – лошото е, че си култивираме изрода, храним го, даваме му вода и соли и за благодарност той ни убива.

И се питам дали това не е заложено и в съзнанието. Чудовищата , за които никой не си казва, не са ли Рак на мисленето.

Да ,той не убива физически.

Каква е ползата да живее тялото ти, с рак на мислите.

Не искам да съм болен от рак. Конвенционален.

Предпочитан го обаче, пред рака на мислите.

Ако там се издъни ситуацията съм свършен.

И еволюцията ще ме загуби като кадър.

петък, 13 ноември 2009 г.

Прашните листа feat Венета Петкова

Всяка стъпка върху мен се отпечатваше. Бях лист от тези до червената стена и много харесвах оградата и фенера. Той ми беше приятел.

Жълтите и червените до мен не ме харесваха. Бях още зелен. Вятърът ме отнесесе на една пейка. Там беше студено , но това не пречеше на двама да се натискат. Страхотна пейка изваяна и на точното място. Само за влюбени. Махнах се, не посвое желание разбира се. Вятър и жълта лодка ме изстреляха в басейна на....

Питомен кестен подаде ръка и се измъкнах. Зелен лист не вирее в есента.

Мамка му, попаднах между две колони. Йонийски. И пустото му течение. Настинах.

Така ме завихри вятъра, че видях само зелена трева и поток до нея. Мразя акациите. Те са почти вечно зелени.

И пак съм лист, ама не искам да ме повлече реката.

Искам да си кацна на пейката.

Краищата ми стават кафяви, може би съм далеч от реката на зелените листа.

Паника, паника, ставам все по – кафяв и се обръщам към средата.

Станах толкова плосък, че си виждам ребрата.

Стъпката се отпечата от прах.

Няма ме.

За малката пица и голямата уста

Хубаво е по – малко да се говори. Или поне да се запази добрия тон. Изказването на Дянков ме обиди лично. Аз не съм бяла престилка. Аз лекувам хора. Всекидневно. Далеч съм от мисълта да ви разказвам за хуманност и тям подобни. Той обиди моя професионализъм. Не съм станал лекар за да съм хуманен, а за да лекувам. И да съм на възможно най – високото ниво, като такъв. И не, за да нося бяла престилка.
Кой нормален, несамовлюбен и възпитан човек би нарекъл моето съсловие бели престилки. Да сме си ги разхождали. Аз лично моята си я разхождам всеки ден и не ми е нужен височайши съвет. Особено от финансист. Бил той и министър.
Казано е „...как преминава световната слава”. Аз ще бъда бяла престилка до края на живота си. Мандата е четири години.
Изтъркано е, но в средите на белите престилки има фраза – „ Винаги има един по – добър от теб.” И ние не го забравяме дори когато сме постигнали голям успех.
Малко започна да се прекалява от това правителство с просташко - уличния жаргон ми се струва. И не за друго, а за да се подражава на Бойко Борисов. Ама чакайте, всеки подражател е само и единствено бледо копие на оригинала.
Грубостта не е приоритет на политиците. Можеш да бъдеш твърд и едновременно с това възпитан.
Както правят в белите страни, за малко да напиша престилки.
Малката пица не прави един човек значим.
Прави го...всички знаете кое.
Само не и голямата уста.

четвъртък, 12 ноември 2009 г.

Ваксина срещу грип, да бе – бира и пържоли!


Мечо Пух и Прасчо тръгнали да обират банка. Маскирали се, влезли в банката и Мечо изревал:
- Парите на масите това е обир!
- Ма, ви сте без оръжие – присмяла се охраната.
- Прасчо кихни – изкомандвал Мечо Пух.

Смях се до сълзи на този виц. Останах без дъх обаче от една анкета на Информационна Агенция Фокус. Питането е как ще се предпазите от грип. Изброени са няколко стандартни процедури за профилактика и една нестандартна. Гласували са, да кажем, около 1400 души. Моят потрес и смях се предизвика от това, че нестандартната процедура води с убедителните 34%, а най – високия рейтинг от стандартните е едва 27%.
Защо тоя ни занимава с това се питате и какво е тази мистериозна нестандартна профилактика?
Веднага отговарям 34% се предпазват от грип с алкохол и добра храна. Ваксини, витамини, маски, изолация – хи, хи – бира и пържоли. Така мислят хората, а е казано: „Глас народен глас Божи”.
Такава ни е психологията. Камъни да падат от небето важна е „ракийката и салатката”. Може да ни удрят по главата или носа и гърлото в случая, ние сме си предпазени. Това дето го говорят докторите... а бе да си го говорят.
Според всякакви проучвания обаче, българите не се хранят добре. И какво остана. Да удавим вирусите в ракия, бира, водка или там кой, каквото пие... Само че, за тях е характерна бързата мутация и нищо чудно да се селекционира нов щам устойчив дори и на алкохол. И съвсем ще се оголим откъм здраве. Но пък ще имаме принос към световната общност на вирусите. Те ще са доволни и устойчиви, а ние горди.
А президента, вместо да се бори с сложни думи като импийчмънт , ще получи медала Почетен Доктор по медицина на четвърта ловна вирусна дружинка.
Зловещо нали?

сряда, 11 ноември 2009 г.

Не плачи вълко


Да си крайнодесен не е лесно. На Йозеф Кунц обаче два пъти повече. Лудия депутат от долната камара на швейцарския парламент иска да изселва вълци в България и Румъния. Повод за неговия справедлив гняв е промяната в статута на тези животни – от „стриктно защитен вид” на „защитен вид”. Човечеца се е загрижил да не би в Швейцарско да настане „хайка за вълци” и иска да спаси животинките.
Вълците са едни от най – красивите животни, да не говорим за тяхната интелигентност. В старите учебници по биология им е даден медицински статут дори.
И се чудя с какво ли са заслужили да ги заселят в България.
За Бога човече, хората бягат оттук, що ще го дирят деликатни животни като тези.
Явно депутатите там, знаят за нас и Румъния много малко, да не кажем нищо. Или само на книга.
Да се мисли за изселване на вълци тук, с цел запазване на вида е кощунство.
Първо не се знае до две, три години дали ще останат гори.
Второ горките, наивни швейцарски вълци ще попаднат в капана на яростната борба между някои кръгове, кой да си ги пише като европейски проект. Може би ще минат месеци, докато излязат от клетките, а дотогава ще са забравили, че са вълци.
Ако се доберат по някакъв начин до свободата си, ще ги изядат мечките на ББ. Бриджит Бардо, разбира се.
Така че, моля ми господа проявете милост и си оставете вълците.
Някои от нас може да дойдат да се грижат за тях.
Само за да се махнат.


Снимка sibir.bg

вторник, 10 ноември 2009 г.

„Направо съм отвратен”


„Ако опознаем тайните на вселената ще изпаднем в голяма скука.”
„ 60 % lucky today - publish to wall”
Това са три цитата от мрежата. Единия е на сър Алекс Фъргюсън, другите два са от Facebook – а.
Днес било 10 ноември. И кво от това. Масовата полюция заляла ме от вестници, телевизии, електронни издания и всякакъв род медии, не е лошо като облекчение, за полюцията говоря. Какво ли не се изговори за този ден. За, против, за Тодор Живков и тоталитаризма, за мутренизма и чалгията , за свободата на словото, за самия извор на демокрацията. За самата дума демокрация.
Лично аз не вярвам на нищо, което почва с Демо – първата ми асоциация е Демоверсия. Демек, купуваш си списание за 2 лева с диск на най – новата игра, играеш малко, замазват ти се очите, а същинската ти струва 20 пъти повече и нямаш пари да си я купиш.
И за да се присъединя към общото облекчение ще кажа, че моята лична стена е най – важна и тя не се променя от една дата.
Тайните на вселената са ми по – важни от тайния живот на тайните тайни.
И за първи път съм съгласен със сър Алекс.
Вали, поне в София. И си нямаме домино за бутане.

снимка sibir.bg

петък, 6 ноември 2009 г.

Да остаряваш е порок / в памет на моя баща/

Един безумно красив ум ми каза:

- Път на старите...

Ми стар съм за понятието на една четири годишна принцеса. Но пък ме бива. В разказите. Поне така смятам. Лично мнение кво да правиш.

Лятното слънцестоене си отиде със залеза.

„Колко ми е кратко” – помисли си Слънцето.

И заспа.

Закуска с мисли за Луната и сок от Меркурий.

Да си гледа работата Венера, Сатурн ми е достатъчен.

И изгря.

Гробът беше самотен. Много отдавна не бяха идвали. Поне колкото му се искаше. Те му липсваха в езическата ритуалност на падналата паста за зъби.

Няколко дървета се смилиха и пуснаха лъч светлина.

Докоснат от Слънцето гробът проговори. Попита за ...

Как се вместват Пучини и Яворов в диалога на светлината и купчината пръст е загадка, която остава там.

Един ден гробът казал:

- Остарявам и пръстта ми сляга.

- На мен пък ми е малко ядрото.

- Вече не ми е хубаво да слушам обяснения.

- Тъпия поп вчера ли?

- Да, имало вечна радост...

- Те така си говорят, не им обръщай внимание.

- Когато умираш какво чувстваш....

- Аз не умирам, само намалявам...

- На колко си години?

- На повече от песъчинките...

- Самотно е нали, да си толкова време...

- Да много...

- При мен също...

- Ще умреш с мен...

- Ясно е на всички...

Един безумно красив ум ми каза:

- Ти си луд!

Може би, но ако беше възможно гроб и Слънце да си говорят какво ли различно биха си казали.

И как...

Несъвместимостта на шилото и торбата

Самоограничаването в приказния ми свят продължи около два дни. Беше прекъснат процес, за който си мечтаех. Бионсе е виновна. Така ме провокира, че спрях да съм приказен и се отдадох на душевния онанизъм да гледам снимките от MTV наградите. Което ме отведе в страната на неограничената плът. И лошия вкус. Попаднах на острова на съмнението и се замечтах за лошия хипарски вкус. Поне е цветен. И убегналото ми съмнение за действителност изкристализира.

Нащите чалгаджийки са по - убави от американските.

Разликата е в подхода на застоялата ни прелест. На ония им дават награди, които се смятат за престижни. На наште едно BMW им е достатъчно.

Милия режим на Бойковизма даведе до съмнението, че Преслава и Златка ще имат промоция от застояли гъби навсякъде.

И колкото да странно се почувствах малко горд. Силиконово – мутренския образец е достоен за похвала.

Бионсе може само да си мечтае за тялото, изваяно от бедните ми колеги, на всяка наша фолк звезда.

И се убедих, че пак ги бихме американците.

По – красиви сме, ако не друго.

Снимка „Дневник”

четвъртък, 5 ноември 2009 г.

Морските дракони с леко отклонение

- Мамо, морето защо е тъжно...

- Ами, Дракона на залива се пренесе в Балмира.

- Лошо ли е това?

- Не, тъжно е...

Онзи, който прави корали се изправи в леговището си. Разпери си крилата и прозявката му отекна в пещерите. Погледна поредната нарисувана картина и се отправи към входа. Времето предразполагаше към авантюризъм. Ревът на дракона отвя малкото кърпи на плажа. Поплува и реши, че е време за шах с мечката. Дъската бе наредена и двамата стари приятели подхванаха поредния гамбит. Онзи, който прави корали си взе царя и пожела на Огнената риба лека нощ. Настани се на бързея и се отправи към простора на морето. Не щеш ли, чу тъничко гласче:

- Помощ!

- Кой е?

- Помощ, давя се...

Лек полъх на крилата и той се оказа до малко момиченце, което наистина се давеше, както констатира безстрастния му мозък. Повдигна детето от водата с предния си рог. Кратко гледане в очите и писък.

- Ще се удавиш в сълзи дете – това трябваше да е мило.

- Драааакоооон... – виеше малкото чудовище. Ходи спасявай давещи се.

Взе краткото листо от нейната жилетка и я понесе към шахмата. Огнената риба не беше си изпил чая , когато му дойдоха гости.

- Дракооооон – малката пресипнала прицеса не спираше.

- Какво е това? – попита мечката.

Онзи, който прави корали се покашля и отговори:

- Ами човешко дете....давеше се...във водата...

- И ти какво, реши да ми го доведеш ли?

- Ама, ти беше по - близо и аз...

- Дракооооооооооооон иииииии мечкааааааааааааа... – не спираше създанието.

- МЛЪКВАЙ! – ревът на мечка и дракон, най – вероятно е прозвучал така, че да уплаши мечка и дракон.

- Ъм... – големи очи и устичка на обратен полумесец.

- Видя ли, разплака я! – каза Огнената риба.

- Неее, ти...

И както се оформи слънцето те се спогледаха и споделиха откровението на дракона:

Полетяха в малък, спретнат модел и се отзоваха с виеща топка коса и мигли в леговището с картините.

- Мога да рисувам – промълви тя.

- Харесва ли ти ? – самата мечка стана на въпросителна.

- Да...

- И какво толкова ти харесва?- Онзи, който прави корали, сякаш се беше смалил.

- Всичко, кой го е рисувал?

- Аз.

- Искаш ли да рисуваме заедно?

- Аз ли?

- Да, имаш ли бои?

- И какво да рисуваме....

Мечката махнала с ръка и прошепнала:

- За шах...

И не била чута.

Рисували дракона и детето безпир. Цветовете се смесвали от самосебеси и четките рисували без допир.

- Знаеш ли имам си мама и тати? – неочакван отговор на едно пътуване до брега.

Шахът залинял и се обработил до спокойна есен.

Рисунките увехнали.

Той заминал и си оставил залива.

- Мамо, морето защо е тъжно...

- Ами, Дракона на залива се пренесе в Балмира.

„Обичах го това чудовище” си помисли малката принцеса.

вторник, 3 ноември 2009 г.

Обявих бойкот на темите от деня и политиката

ще пиша само приказки. Всичко, което пусках, няма да го има вече. Извинения на хората, които са ми последователи. най - вероятно ще ги разочаровам, но това е решението ми.

Елфът от стъклото

Есен. Ноември. Любимия ми месец. Много цветен. Прословутата Круша е чисто жълта и само някой неосъзнал се котарак я разваля с някакво оранжево.

Седя си аз на компютъра и нещо си чета в интернет. Навън е истинско стълпотворение от сиво, жълто, зелено и мрачния оранжев котарак. С бели ивици.

На прозореца се почука. Не му обърнах внимание. Слушах новия албум на Megadeth. Жици безкрай. Пак се почука. Този път по – настоятелно. Аз още повече се вглъбих в четенето. И пред монитора изникна малко човече с вид на елф излязъл от...

- Трябва да счупя прозореца ли, за да ми отвориш? – изрева създанието от педя.

Долната ми челюст придоби неочаквания размер от три метра и половина. А съсданието ми седеше на клавиатурата под формата на Ф и ме гледаше нагло.

- Какво чакаш, котката да ме изяде ли? – и не спира да говори.

- Котарак... – кротко поясних.

- Отвори прозореца, бе говедо!

Почнах да се ядосвам и му казах:

- Говедо е майка ти, а ти си непорасляк!

И налетя на бой. Гротеската, да се биеш с човече една педя няма да я разказвам. Притиснах го до стената и го попитах, глупости направо се разкрещях:

- Кво искаш бе!!!

- Само да ми отвориш прозореца... – без следа от предишното, излишно перчене.

Пуснах го и, отвратен от себе си, как може да смачкам, някой толкова малък, отворих прозореца.

- Я, това карфиол ли е? – бодър, свеж въпрос от клавиатурата ми.

- Да....

- Вече сме приятели завинаги, нали знаеш!?

- ?????

- Елфите на стъклото сме такива, ако ни пуснеш в дома си ставаме приятели завинаги.

- Ти влезе, без да съм те пуснал. – проста констатация на факти.

- Не, това беше елфския дух!

- Много боли от този дух... – още една констатация без коментар.

И така се сдобих с най – странния съквартирант на света. И то от лошите – не плаща наем и яде зеленчуци с килограми.

- Пич свършиха броколите!

- Картофите не са от тия, дето ги обичам!

- Морковите са ми много водни!

Пълна досада, но пък кой си има елф в къщи. Е, чистеше, дори ми сготви елфски хляб, не се яде, ползвайте го за декорация, напълни къщата със саксии, досаждаше докато работя, гадния навик да ползва тоалетната, докато се къпя, няма да го дискутирам, потръгна ми с жените и това няма да го дискутирам, закуската, а , бе да си имаш такова си е чист късмет.

Подхлъзнах се , залитнах и счупих стъклото. Елфа се строполи на пода от клавиатурата. Тежко дишане и шепот:

- Приятелю нали знаеш, че елфите на стъклото зависят от него?

- Не...

- Ти си грандоман...

- Да...

- Умирам, бе копеле!

- Аз...

- Остани с мен...

- С теб съм...

Есен. Ноември. Любимия ми месец. Вече не. Две сълзи и малък подарък.

Имах приятел, сега не.

Навън е истинско стълпотворение от сиво, жълто, зелено и мрачния оранжев котарак. С бели ивици.

И никой не чука на прозореца.

понеделник, 2 ноември 2009 г.

Думи за запаса / колко ли боя трябва за да се боядиса дракон/

Няколко снимки, един розов свят, и една хипарска реалност.

Глух и не чувам, това което...

Както ни е миналото, такова e обозримата действителност.

Историята на малката принцеса и нейната круша вече е в миманса. Има само круша и спретната коронка. Приказката? Веднага.

Някога в Прасковеното време имало брат и сестра дракони. Художници. Колкото и да е странно те рисували безпир. Онова помръдване на крилата е 100 минус 40, ежедневие и спонтанна част от процеса.

Бабата дракон бдяла над тяхното...

Един ден цветовете свършили. Баба взела от дъгата малко. Само за днес.

Те си продължили да рисуват.

И тогава дошъл Славея, и им казал за относителната липса на боя.

Започнал спор за последното парченце от жълто. Огън и крила се метнали в безвремието.

Нямало спогодба за малкото жълто парче от слънце.

Сестрата погнала няколко звезди. Брата се отклонил и му станало добре от числата.

Но цветовете ги нямало.

Как се рисува само така.

Полетял брата до съседното Драконовско владение.

Там го посрещнали, и нагостили, и дали мозък на начинанието.

Сестрата се направила на невидима и отишла при леля си. Там, я нагостили с мозък, посрещнали и изпратили по живо, по здраво.

Семейния съвет реши:

Глупости, как може да накараш два дракона да се кооперират.

Никак освен, ако не ги убедиш да рисуват с въглен на лист.

Дъгата отново се появила, но драконите не й обърнали внимание. Спорили как да сложат парчето от слънце в тяхната чернобялост.

И тогава брата го хвърлил в изблик на гняв.

Сестрата размахала крила и изпепелила рисунката.

То изгряло.

Драконите се погледнали и продължили да рисуват черно – бяло.

И продълживяват.

Да сготвим манджа за 5 плюс

Един приятел от Щатите ми изпрати рецепта за пай. Такова нещо не бях виждал. На всеки продукт имаше цена и местоположение, демек, откъде да си го купиш и да си на делавера. Рових доста в този сайт и в мен се настани едно съмнение. Тия дали не се гъбаркат с бедното сираче? Мръсни американци такива. Капиталисти от класа, ей!

Е, да де, след кратка консултация с моя приятел се оказа, че това е нова практика и е истина. Верно сиренето е 75 цента за 250 грама. И всеки, който пуска рецепта насочва потенциалните си читатели, дека да пазарят.

Отличници. Браво.

Това си мисли един Андрешко, който вечно е със съмнението, че ще е прекаран. Какво да се прави, хората по белия свят са шесто поколение сладкари. Аз съм нулево поколение, и дори не знам какво точно.

Обаче първото поколение пожарникар си писа 5.

Много скромно за неговите мащаби.

И се чудя дали е по двадесетобалната система за оценяване или по десетобалната.

Не е ясно.

Както не е ясно, кой, как, и защо приготви специалитета ДАНС.

И кой ще готви с тежките елементи от таблицата на Менделеев в тенджерата Белене.

За предястие – акциз върху цигарите.

За десерт - пай от тикви.

Каквито сме ние, когато ни ги пробутват такива.

И ръкопляскаме.

неделя, 1 ноември 2009 г.

За Меро, Бойко, Megadeth и терминалния сандвич

Странен ден е днес. Неделя. Мразя неделите, защото след тях идва работната седмица и стотиците ангажименти. Но... днес не е обикновена неделя.

Моя приятел Меро е пуснал статия за цензурата в медиите. Ошаматих се. Не ми трявба алкохол, за да се гръмна кротко от това, което е написал. И е истина.Това в десет сутринта. Подробности на http://www.facebook.com/merimtenev?ref=nf

Всяка друга мисъл освен тази, която управлява е...да кажем недискретна.

Културен шок номер едно.

Един приятел ми прати новия албум на Megadeth. С текстовете. Ми да се самообесиш, колко тези пичове са напили света, и описали разбира се. Говори се за мутрата Обама, Пинокиото Блеър и още неща, които си мислим, ама не смеем да ги кажем на глас.

Културен шок номер две.

Летище София терминал 2. Сандвич. 10 лева.Бира и пуканки 20 лева.Днес има промоция на ръчен багаж. Обадете се на каката, която го играе салонен управител. Ще ви уреди. Щото няма много пътници. Ми, моя ръчен багаж е 25 килограма тротил. Днес е примоция. Може.

Културен шок номер три.

Бойко не се вписва в схемата, ама дали?

Океана от сандвичи с изгнила маруля, дали не е коректив за едно болно и незряло сирене, което ние наричаме – Нашия свят.

И Бойко да е червейчето?

Не ми се вярва.

Аз съм червей...

Той е...

Калта ми дойде много.