петък, 6 ноември 2009 г.

Да остаряваш е порок / в памет на моя баща/

Един безумно красив ум ми каза:

- Път на старите...

Ми стар съм за понятието на една четири годишна принцеса. Но пък ме бива. В разказите. Поне така смятам. Лично мнение кво да правиш.

Лятното слънцестоене си отиде със залеза.

„Колко ми е кратко” – помисли си Слънцето.

И заспа.

Закуска с мисли за Луната и сок от Меркурий.

Да си гледа работата Венера, Сатурн ми е достатъчен.

И изгря.

Гробът беше самотен. Много отдавна не бяха идвали. Поне колкото му се искаше. Те му липсваха в езическата ритуалност на падналата паста за зъби.

Няколко дървета се смилиха и пуснаха лъч светлина.

Докоснат от Слънцето гробът проговори. Попита за ...

Как се вместват Пучини и Яворов в диалога на светлината и купчината пръст е загадка, която остава там.

Един ден гробът казал:

- Остарявам и пръстта ми сляга.

- На мен пък ми е малко ядрото.

- Вече не ми е хубаво да слушам обяснения.

- Тъпия поп вчера ли?

- Да, имало вечна радост...

- Те така си говорят, не им обръщай внимание.

- Когато умираш какво чувстваш....

- Аз не умирам, само намалявам...

- На колко си години?

- На повече от песъчинките...

- Самотно е нали, да си толкова време...

- Да много...

- При мен също...

- Ще умреш с мен...

- Ясно е на всички...

Един безумно красив ум ми каза:

- Ти си луд!

Може би, но ако беше възможно гроб и Слънце да си говорят какво ли различно биха си казали.

И как...

Няма коментари:

Публикуване на коментар