петък, 23 декември 2011 г.

И все пак има Дядо Коледа

През декември 1897 година в редакцията на вестник „Ню Йорк поуст“ се получава писмо от едно осемгодишно момиченце, което по съвет на баща си моли авторитетния вестник да й отговори на въпроса има ли наистина дядо Коледа. Дават писмото на един от най-опитните журналисти Франсис П. Чърч. И той сяда и пише отговора. Неговото неподписано есе днес има славата на най-известната вестникарска публикация на всички времена. Вестник „Ню Йорк поуст“ го публикува в навечерието на всяка Коледа до 1949 година, когато спира да излиза.

Ето оригиналният текст на писмото на Вирджиния О Ханлън:

„Драги редакторе! Някои от моите малки приятели казват, че дядо Коледа не съществува. Моля ви, кажете ми истината! Има ли дядо Коледа?”

Вирджиния О Ханлън.

Отговорът на Франсис П. Чърч е:

„Да, Вирджиния, има Дядо Коледа!

Вирджиния, твоите малки приятели не са прави. Те са повлияни от скептицизма на една скептична възраст. Те не вярват, ако не видят. Те мислят, че нещо не съществува, ако не го възприемат техните малки умове. Всеки ум, Вирджиния, и на големите хора, и на децата, е малък. В огромната ни вселена човекът е същинско насекомо, мравка, по своя интелект в сравнение с безкрайния свят над него, ако се мери възможността му да овладее цялата истина и всички знания.

Да, Вирджиния, има Дядо Коледа.

Че той съществува, е толкова сигурно, колкото е сигурно, че съществуват любовта, благородството, предаността. А ти знаеш, че ги има навсякъде и те носят красота и радост в живота. Уви! Колко тъжен би бил светът, ако го нямаше Дядо Коледа! Той би бил толкова тъжен, колкото ако нямаше Вирджинии. Тогава нямаше да има детската вяра, поезия, романтика, които правят поносимо нашето съществувание. Нямаше да получаваме никакви удоволствия, освен усетеното и видяното. Светлината, с която детството озарява света, ще угасне.Да не вярваш в Дядо Коледа! Ти би могла да не вярваш и във феите. Можеш да накараш някого да наблюдава всички комини в коледната вечер, за да хване Дядо Коледа. Но дори да не го видиш как влиза в комина, какво доказва това? Никой не вижда Дядо Коледа, но това не е знак, че няма Дядо Коледа.

Най-истинските неща на този свят са тези, които нито децата, нито възрастните могат да видят. Някога виждала ли си феи да танцуват на поляната? Разбира се, че не, но това не значи, че те не съществуват. Никой не може да възприеме или да си представи всички чудеса на света, които са невидени и невидими. Ти можеш да счупиш бебешката дрънкалка и да видиш какво издава шума вътре в нея, но има един воал, който покрива невидимия свят, и него не може да разкъса нито най-силният човек, нито обединената сила на най-силните хора, живели някога на този свят. Само вярата, поезията, любовта, романтиката, могат да дръпнат завесата и да съзрат и обрисуват върховната красота и великолепието зад нея. Реално ли е всичко това? Ех, Вирджиния, в целия наш свят няма нищо по-реално и трайно.

Нямало Дядо Коледа? Благодарим ти, Господи, той е жив и ще живее винаги. След хиляди години, Вирджиния, нещо повече, след 10 пъти по 10 години, той ще продължи да носи радост на детското сърце. Честита Коледа и весела Нова година!”

Вирджиния завършва хуманитарни науки и през 1912 г. започва работа като учителка в Ню Йорк. Пенсионира се след 47 години работа в образователната система. През целия си живот тя получава хиляди писма, в които деца и възрастни се интересуват от историята на публикацията в „Ню Йорк поуст“. Към всеки свой отговор Вирджиния О’Ханлън прилага красиво отпечатано копие от есето на Франк П.Чърч. Тя умира на 81 година в старчески дом.

вторник, 20 декември 2011 г.

На учителя с любов, а помните ли другаря Асенов


Колко малко ми бе нужно за да напиша това. Едно обаждане по телефона .
Някога в едно време, когато бяхме рицари, ухажвахме дамите по подходящ за тях начин, вярвахме, че можем да изпратим ракета в междугалактическото пространство, палихме тайните цигари, „Феникс” разбира се, взривихме една класна стая, четири топки за баскет се мотаха безумно, подкарани от апарат за статично електричество, имаше един Учител.
Ама, такъв дето, ще го подминеш по коридора, ако си велика звезда.
Но когато влезеш в час...
Уникалното му изречение, той беше химик по образование и Учител по призвание, беше:
„ Хубаво си го напишете и хубаво си го задраскайте...”
За невъзможната реакция, която е възможна само на теория и ние малките теоретични вече сме решили.
Учителю, знам че си там където ти е мястото.
Преподаваш химия на ангелите.
А, от мен...
Поздрави на 10 тия херувим, прости му, той нищо не разбира от химия.

петък, 16 декември 2011 г.

В чест на жълтата гора II

Детето погледна монитора си и..изключи компютъра.

Глава Трета

Голямата въздишка на няколко неувехнали листа накара зоолога да се върне. Той почти усети кръвта по рогата. Усети я като негова. Пипна се... Кървеше.

Водопадите от болка, които се стоварват върху един човек са поносими, когато са споделени.

Всичко би било толкава понятно в свят...

Тя стана от масата, взе двете чинии и ги занесе до миялната машина.

Малката драма с прекрасното свинско на фурна и неговото отрицание...

Майната им, няма да готвя повече.

Кротката плесен настанила в ъгъла на кухнята се усмихна с разбиране, на кой му се готви.

Отворената бира се запени и пяната се понесе към някога, много отдавна красивите устни, първата глътка, онази заради, която се носят легенди се стече по гърлото и.

Въздишка на облекчение и...

Вратата се удари в малкото останала дограма.

Тя стана от стола, бял, лично го бе боядисала такъв, защото той си имаше История, която е толкова важна колкото и кървящия зоолог и неговите рога ...

Той залитна в кухнята виейки от болка.

Оттук насетне историята я разказва един стол, боядисан с блажна боя:

„Господарката стана рязко.

Ония кървеше.

Спомних си .

Видял е знака.

И го е пипнал.

Луд.

Трябва да седне на мен.

Кой го е карал да пипа рогата.

Залита.

Дървото ми се противи на елена.

Какво става.

Всичко е без филизи.

Ох, седна.

Сега ще се облекчи болката.

Но сънищата му...”

Зоолога залитна и седна на нейния стол. Болеше го всяка... цялото му тяло беше болка.

Тя започна да му разказва историята на Кай и Герда, за елени, лапландки, малки разбойнички и той се унесе.

Съновиденията на зоолога:

„Летя през призрачна пустиня с опустошени сетива, дюна след дюна, малко момиче се къпе под водопад от скорпиони и се смее, опитвам се да я спася, не мога, смехът е по – силен от мен, моята цялост се запазва заради буболечките в пясъка, сляп човек с мръсна бяла брада и окъсана роба ми маха от кладенец, защо по пясъка има листа от ненарисувани картини, летя ли , летенето се занимава само със себе си, виждам порти от лебед, там е мрака...Кой ще ми...”

Той се събуди върху стола.

- Отвън има рога на северен елен с кръв по тях...- усилието да говориш, когато си изтощен и ти се крещи.

- Време беше.

- Защо си толкова спокойна...

- Не е твоя работа.

- Искам да си легна, моля те помогни ми да стигна до леглото.

- Ще спиш на стола.

- Защо?

Тя се обърна и затръшна вратата.

Столът си помисли, че Господарката не е никак учтива към зоолога. Това, че той трябва да спи тук е ок, ама поне да му каже една блага дума.

„Мамка му, мамка му, мамка му на десета степен...”

Обличайки си пижамата на лъвчета си мислеше тя.

„ И мамка му къде е думата...”

#

Зъзна, болката се върна, опитвам се да стъкна огън, но ръцете ми треперят. Няколко пчели ме ужилиха. Къде сте виждали пчели през зимата. Едната ми кацна на носа, разходи се бавно и ме погледна, заклевам се погледна ме в очите с нейните многообразни и отлетя в цунамито от сняг, което се вихри. Плача от болка, но реших да я последвам...

събота, 10 декември 2011 г.

Съботни размишления за живота или какво движи момчетата

Съботата е странен ден, най – странния от всичките седем.

След кратък спор във Фейсбук, на колко години са мъжете, като самосъзнание, стигнахме до единадесет, най – прекрасната възраст за един мъж.

Защото НИЕ 11 годишните вярваме, че: има феи, рицари, дуели, че Ришельо е гаден, тролове, играем баскет със синът си на вързано и неговите 5 са си негови, а не съм му пуснал, двамата бием отворковците от 7 ми клас, пак на баскет и сме отбор, двете момчета на 41 и 9 ...

Бяха четири.

Отворковците.

Размазахме ги.

След това се смяхме на малкото отстанал сняг навън с децата, които проведоха здравата игра, бой със снежни топки и топлих ръцете им в моите, защото бяха без ръкавици.

И на онзи 42 – годишния дето си беше облякъл детето с грейка за ски.

И защото вярваме в ...

И защото и след 120 години ще казвам на жена си: Любов моя

А тя ще ме гълчи за децата, защо нямат ръкавици.

Аз съм на 11 и ще си остана на толкова.

Дори и след 120 години.

Малкото останало щастие в живота ми.

петък, 2 декември 2011 г.

Клошарската шапка На Александър Цанков / той написа това /

В една училище, едно дете имало зимна шапка. В класа му вегетирал един гигански фукльо, който измислил да нарече шапката на детето клошарска.

Той не подозирал за необикновената история на шапката.

Тя била донесена от царството на Викингите и имала сребърна нишка в кроткия си покривоухов статус.

Интересното в цялата работа, е че тя можела да побере всичко.

Първият притежател, Вождът, имал тайна – шапката. В нея побирал цялото въоръжение на войните си. И те...

Нейният втори притежател бил Великият Японски войн, който в битка я нахплупвал на главите на противниците и те изчезвали дълбоко в нишките на шапката.

Третият бил учен, който криел в нея записките си. Той открил тайната на шапката.

Когато тя попаднала в едно момче, което имало едно желание: Да има зимна шапка.

Тя си намерила мястото.

Да е зимна шапка.

четвъртък, 24 ноември 2011 г.

В чест на жълтата гора

Не си усещах ръцете, такава беше болката. Смлях си разума до най – важното – естествените нужди. Пикаене и ....не в подлогата. Опитвах се да се изправя. Разбрах всеки нерв по тялото си и паднах на леглото.

….

Той се прибра от училище. Свали мократа си шапка, изрита обувките, чорапите му моментално погизнаха от образувалата се малка локвичка, обу чехлите си и отиде в банята. Миризмата на сапун и топла вода изпариха сините очи и непокорната руса коса в голямото огледало над мивката.

Крем супа от моркови с козе сирене и вчерашни спагети с чеснов сос поеха към микровълновата. Майка му, беше купила топли хлебчета преди да отиде на работа. С мак.

Той обядва дълго. Мислеше си за мостове, за рицари...

Чиниите издрънчаха в миялната машина. Погледът му се спря върху строителя, завладял кухненската маса. „После..”

Приятния звук на включен компютър се смеси с първите, за тази година песни на птиците, семейство косове обитаваше крушата под неговата стая.

Детето отвори нов документ и написа: Елен

....

Глава Първа

Малката улица беше покрита с миналогодишни листа. Няколко паркирали коли, коя от коя по – стари и грохнали, украсяваха тротоарите. Дървено заведение с отминала местна слава се кипреше пред тъжната къща. Нейната телена ограда, покрита с ръжда свършваше до врата, която някога е била зелена. Без дръжка. Капките сняг и дъжд накацали по нея, я караха да изглежда като размазана от сълзи.

Унилият вятър се опита да повдигне едно, две листа, но единственото, което направи беше да отвори портата някога зелена.

Вътре в двора, разкривените плочки, слагани безраборно от обитателите, махаха с ръка на недовършената беседка, пълна с железа, чували с пясък, цимент, дъски и още остатъци от добри намерения за създаване на уют.

Счупените стълби към къщата се зъбеха на малкото останали пръчки от дървената ограда. Тя, и тя отдавна е била зелена. Гордо е пазила група декоративни храсти, доста плешиви в момента, два бора, толкова увити с бръшлян, че не се виждат игличките им, и цветята....

Мазилка от фасадата се бе смесила с кал, донесена от някой последен гост, отишъл по случайност, защото се е сетил за картината.

Малката поляна, приютила един спукан басейн, спореше с пътеката от чакъл за времето. Стъпките на куче се бяха отпечатали върху нея, точно до басейна. Тя с тъга си припомни времето, в което беше зелена, басейна бе пълен, в него играеха две деца, а Арес и Робин го пазеха. Сега кучетата ги няма. Децата са пораснали, най – вероятно. Не са идвали от три пролети.

Прозорецът на кухнята свети, чуват се гласове.

Вратата на къщата се отваря, несмел лъч светлина огрява плочките и един мъж излиза на двора.

Той е средно висок, с брадата присъща на зоолозите, умен поглед, същевременно тъжен и най – вече уморен.

Оправя неподстриганата си коса и тръгва през полянката. Подминава басейна, не смее да извърне глава и започва да рови в беседката. Въздишка се срещат с въздишка, докато най – накрая той вади една малка, мотика, отново въздишка.

Двете лехи в края, отляво бяха гордостта на двора.

Там се отглеждаха краставици и домати.

Мъжът внимателно ги прекопа, докосването до всяко зрънце почва му доставяше неизмеримо удоволствие. След като приключи, върна мотичката на мястото и. И видя рогата. Страхотни, огромни еленски рога. Беше сигурен, преди половин час х ги нямаше там.

Взе ги с движение на познавач и започна да ги оглежда. Мислите му се зареяха във видове елени, латински наименования, сравнителна характеристика на черепите и изводът просто го блъсна, в гърба разбира се, това бяха рога от северн елен с прясна кръв по тях. Не е възможно, сърцето му блъскаше лудо, огледа се панически. Тези елени живеят на поне десет хиляди километра от тук. В зоопарка няма такъв. Ледените тръпки не спираха.

Зави му се свят когато се сети за картината.

Преди много години един скитник с бяла, мръсна брада, ще по – мръсна коса и изпочупени нокти, преброи в заведението четиресе стотинки за една бира. Тя струваше с пет повече. Въпреки всичко я получи, защото на собственика му стана жал. Скитника го погледна с почти безцветните си очи, обърна се и тътрейки гърбицата си седна на една от масите. Изпи бирата на един дъх. След това извади от смъдящия си чувал един катрон, кафяв сгънат на четири.

- За теб е.

- Няма нужда...

- За теб е.

- Добре.

Чистейки след последния клиент, той видя картона. Тръгна да го хвърля, но нещо го спря. Разтвори го. Там имаше грубо скицирани къщата и двора. Той се усмихна и...

Сякаш грубите очертания се размиха и се появи мечтаната къща. С двор, прекрасна поляна, басейн, две кучета, племенниците играещи, всичко е зелено и цветно.

Занесе я в къщи, картината грееше и той реши такава да е къщата му, неговата и на неговото семейство.

Жена му също бе очарована, само малката дъщеря попита:

- Какво означава подписа?

- Ами тук пише „ЧФТ КЪР. ЕЛ. РОГ”. Най – вероятно този е неуспял художник , който се казва Кърт Ел Рог. ЧФТ – то може да е съкращение.

Глава втора

Гадната виелица можеше да отмести паметник. Градът, поредният, беше резбован от наклонени улици. Трудно е, когато трябва да просиш храна, а качулката ти е пълна с топящ се сняг. Тръгнах от малкия площад по улицата, която смятах за главна. Сбърках, започна изкачване нагоре покрай тъмни къщи със запустели дворове.

Мястото, група скали, пулсираше и не ми даваше да се ориентирам. Направо, направо, завой на дясно, по – далече, улицата завива, тъмни къщи, запустяла кръчма, светъл прозорец, надясно.

Клекнах пред къщата и протегнах купичката си за храна. Запях. Вратата на малкия балкон се отвори и една стара жена се очерта.

- Моля ви за купичка храна.- традицията повелява първо да помолиш.

- Милчооо – извика тя.

Възрастен мъж се показа на балкона. Промърмори нещо на жената и вратата се затвори.

Вътрешният коридор светна, през стенещия вятър чух стъпки. Външната врата се отвори и той излезе с купичка храна. Странна смес от месо и зеленчуци, още димяща и миришеща много вкусно.

- Заповедай.

- Благодаря – изгълтах я на три глътки.

- Ти си ...- спрях го с жест.

- Ще те изпратя – просто каза той.

Тръгнахме все нагоре, проклет град, няма нито една права улица, Усещането за групата скали започна да отслабва.

- Яс съм до тук – каза той.

- Ти си говориш с пчелите нали? И те ти говорят. Продължавай.

Той се обърна и бялата му коса се стопи във виелицата.

Болката е неописуема.

петък, 4 ноември 2011 г.

Задушница


Влачи черга мрачното небе

Метла

Сладкиш

Позагубената свежест на

Вчерашни цветя

Малка шапка

Изкривен гръбнак

Под якето

Тя отива

Да поплаче

Тихо

Без да се натрапва

събота, 29 октомври 2011 г.

Утре няма гласувам и вие не го правете и мислете за Майка Екатерина

Вчера, най петъчния петък се срещнах с една жена. Монахиня. Майка Екатерина от приюта за изоставени деца в Елин Пелин.

Стана случайно, непреднамерено и спонтанно...

Май трябва да започна отначало.

Денят ми започна с коремната болка на Алек, продължи с редови порядък и...

Аз си имам ритуал след работа.

Пия една бира, или две в Хотел „Медик”.

Отивайки към него вече цивилен и доволен виждам пред мен една монахиня. Черното никога не съм го разбирал в религията, християнската имам предвид, някакси е очарователно, но има и леко преиграване със Смъртта, което не разбирам, но пък не ми и е работа да се меся в духовните дела.

Единстения ми светъл спомен от католицизма е прост монах – бенедиктинец в метрото на Брюксел. Около него нямаше никой и всички там бяха свели глави.

Защото той е дал обет за мълчание.

И малките деца го знаеха. И не го закачаха, както правят децата със странните хора.

Връщайки се в пътеката на моя живот, се отзовавам с една монахиня на рецепцията.

Упътвам я да потърси управителя, защото собствениците ги няма, това е вътрешна информация, която имам, защото са ми приятели...

Малко по – късно, толкова колкото два глътки, тя дойде и попита дали може да приседне до нас.

Разбира се.

И каза.

Аз съм Майка Екатерина, само да вметна – през цялото ни общуване я наричах Сестро, събирам пари от миряни за хляб на децата от приюта.

Колко?

57, 43 не ми стигат за утре.

Аз и Д – р Михова вадим най – едрите пари които имаме.

Целуваме ръка на светицата, тя ни благославя и...

Денят ни е пълен.

Обаче след мистичното докосване до нещо, което не ни е съдено да разберем идват въпросите.

Защо, болната, лошо кашляща жена трябва да проси от миряните.

Защо за Бога, полуидитота, който е управител се хили като олигофрен, какъвто е всъщност ми казва на уше, че тая е дошла да изкара парички, те шефовете са набожни и ще и дадат, но ги няма и...

Той не дава.

Ние малките простаци, които дадохме малкото пари, наши, лични, лишихме децата си от лигавщините за деня и бяхме Други.

Вярвайте ми, имал съм честта да познавам една канонизирана.

Няма да се предам, и няма гласувам утре.

Заради Майка Екатерина, която проси пари за хляб на приюта.

петък, 7 октомври 2011 г.

Клод Борисов и Вежди Моне

Ами до там се стигна, че един малко надарен скулптор и един малко надарен да са членове на СБХ.

И двамата рисуват, няма човек, който не е рисувал...

Единият е скултпор МУлтак, другият е премиер.

НО е ясно едно те са творци.

Какво творят Веждите е понятие на вселенско ниво.

Другият е понятие на ниво бактерии.

Но правят изкуство, Лувър.

Само да припомня за Мултака и неговия рожден ден.

За мен рисуването е лично.

Онзи, който е нарисувал трипръстие с подчерта среден, като висшето изкуство на което е способен, е член.

Онзи, малката пластика дето не говори нашия език, според един вестник бил му надебелявал от сутринта.

Малката мишка на Мултигруп и Гоуемия.

Не искам никой такъв да ми рисува.

Мога и сам.

Снимка БГНЕС

четвъртък, 29 септември 2011 г.

Кой плаща на Волен Сидеров?

Олигофреничното говорене и безумното безнаказано поведение на лидера на Атака говорят само за едно.

Той е удобен и му се плаща добре или повече от добре изберете сами.

Кой има нужда в момента от разпалване на етнически конфликт?

България е страна, в която никога въпроса с етносите не е стоял на дневен ред.

WTF се случва?

И защо се случва?

Има страни, които воюват от векове на етническа основа....

Тук се създава изкуствено.

Кой плаща на Волен?

Кой поръча тая измислена пачанга срещу циганите?

Някой, много загазил...

Ама, много много.

Да се измести фокуса един вид.

Жалко и престъпно.

Какъвто е Кирил Рашков.

Гражданин на България.

Бивш сатрап, сега арестуван.

И все пак, кой дава парите?

вторник, 27 септември 2011 г.

Когато една жена е усмихната или е правила секс, или е на Ксанакс

Репликата на моя позната и приятелка „ Ако една жена е усмихната или е правила секс, или е на Ксанакс...” ме изуми.

Не мога да разбера, как така хапчето замества секса по дяволите.

Добре, ако трябва да съм честен за мен сексът е акт на задоволяване на двамата партньори. Които са усмихнати след акта. И двамата. Поне за 24 часа.

Самозадоволяването се брои, ама не много.

То е като семките, участваш, ама не си нахранен.

Как така има хапче, което ти докарва усмивка, когато си незадоволен.

Ами най – вероятно има.

Но, Хапчето спира да действа...все някога.

Не искам да правя никаква аналогия със секса, но все пак...

Ние си избираме политици в един вид любовна игра. Те ни свалят, омайват, звездите и още три обитаеми планети са наши...мога да продължа още, но не ми се иска.

Ние какво правим:

Избираме Новия Месия, който ни обещава...

Простете, но нашия народ се държи като седмокласничка на първа среща / аз съм от старото поколение все пак /

Избира се първият, който може да плюе през зъби.

Ей тъй:тзззт...

Е, да де, ама след първата среща всички трябва да са на Ксанакс, защото контакт няма.

И Хапчето спира да действа.

Не е ли време седмокласничката с отнета девственост по всички фронтове да порасне.

четвъртък, 8 септември 2011 г.

Помните ли приказката Костов е най- лошото нещо, което се е случвало на България

Поредния нередовен вариант се случва преди всички избори независимо от играчите.
Защо ли?

Защото малките душици, мързеливите, циганите, ромите, бездомните кучета, просяците, бабите с кантари, уличните музиканти изчезнаха , когато той беше премиер.

Сега, малките душици, мързеливите, циганите, ромите, бездомните кучета, просяците, бабите с кантари, уличните музиканти са отново на улицата.

Защо питам аз?

От кризата ли?

Ама пичове назовани Дянков и Борисов, защо в Белгия никой не говори за криза.

Костов е виновен за кризата.

Тия, назованите мой народ си ги заслужават тия двамцата.

И 1000 години Тато като предястие.

И празненства и почивни дни.

Жалка работа.

И Цвятко за Цвят.

събота, 27 август 2011 г.

Страшна история за Лора, Дара и Алек / Лошата Вщица /

Аз съм си разказвал страшни истории като дете с другите на моята възраст, а вие?

Днес или по – скоро вчера три деца правиха същото в мое присъствие и ме вдъхновиха на им напиша най – страшната история, която..

Казва се Синята вещица и децата, които играят на криеница...

Ако имате слаби нерви не я четете, тя е за... леко издръжливи, железни отчаси, и потни мъжаги свикнали на всичко, нооооо не е за деца...

Три деца седели в една стая на голяма къща с двор, техните родители не се знае къде са, това не се споменава и те седели и си разказвали страшни истории.

И тогава Лора започнала да разказва историята на вещицата, която била няколко капки в банята, Дара споделила за някакви клади, а Алек довършил историята с призоваването.

Хванали се за ръце децата да призоват вещицата.

И тя се появила.

Те изпищели и се разбягали във всички краища на стаята.

Тя вдигнала пръчката си и казала:

- Аф фъм Вщица, и фие...- пръчката изпуснала лек пламък.

Според очедидците, тя изглеждала:

Лора: ужасно мокра.

Дара: Мокра, о ужас.

Алек: Сешоар, няма ли за вещиците?

Както е ясно, но за неведомите – децата не се страхуват от деца.

Трите ъгъла на стаята се обединиха, направиха нещо остро и убийствено, като въпрос:

- Ама ти дете ли си?

Тя разтърси косата си, мокрите пръски засегнаха всики, които бяха засегнати и каза с онова небрежно притеснение, присъщо на неуверените.

- Да, но аз съм вещицата на капките, вие какво ....

Трите ъгъла се събраха на племенен съвет.

Алек: Тая е ..

Дара / ужасена / : Тя е мокра...И ме намокрииииии...

Лора / авторитетно/ : Тя е мокра. И мен също.

- Вие ме призовахте – каза, облечената в разноцветието от синьо вещица.

- Ти не си ли ВЕЩИЦА, а не вщица – любопитството на Алек, който преговяря през лятото и е...

- Не мога да изговарям думите, защото съм вещица на капка вода, а под вода...

- Ама ти вече говориш нормално – извика Дара.

- Как се казваш? – попита Дара.

- Да бе верно, кво ти е името – Алек.

- Приятно ми е да се запознаем, аз съм Лора

И вещицата изчезна. Малкото мирис на тоалет от синьо и вода остана още две минути..

Родителите се върнаха и всеки се прибра в своето легло.

Всяка вечер, когато трите деца, бяха заедно отново си разказваха най – страшната история.

И опитваха ритуалът на призоваването.

Не се получава.

Дни, седмици, репертоарът на времето не се променя.

То , времето не се интересува...

Когато една есен сменя друга е тъжно, но един ноември с много дъжд.

И когато, малко преди сънят да се настани поне осем часа върху главите им , тя се появи на три места. Каза:

- Аз нямам име...

Мили деца вие довършете моята история и измислете име на вещицата на капката от банята.

петък, 5 август 2011 г.

На вниманието на всички, това не е реклама, а просто споделяне



На 12 август тази година стартира блогът " Ресторант " Вечеря при Колевски".
Готвенето е един вид терапия към зависимостите от ежедневието ни.
И бягство към едно от най - важните неща от живота ни.
Храната.

петък, 29 юли 2011 г.

За кестените и първата ми нова приказка.

Помните ли приказката, която започнах...

Никой не пожела да я довърши.

Така че... ще се заема с нея и ще взема да я довърша, защото е първата, а без начало никоя книга няма край...

Само да ви напомня:

Три кестена си говорят. Човек се лута между минувачите със смачкано листче.

И започвам да довършвам историята.

- Знаете ли този адрес? А, а, а знаете ли го?

- Не господине...

- Разкарай се бе...

- Остави ме на мира...

Блестящият син поглед се отнесе и разбра, това което е непоносимо в обявата за квартири закована с крив пирон на номер шест.

Гуменките купени преди толкова години, колкото е необходимо на една звезда да залезе, протриха неравния тротоар и се отзоваха до обявата, от тяхна гледна точка гледана отдолу.

Той разгърна листчето:

- Улица..

- Ясно бе, търсиш адрес, ама я го прочети и не се излагай – Шести беше в отвратително настроение. Все пак на кой му е кеф некви хора да забиват пирони по него.

- Уникалното слово, написано на дърво жертвало част от себе си, може би носи послание – каза Четвърти.

- Посланието, което.....

- Ама, аз ви чувам – Пети беше брутално прекъснат от човека с листчето.

- Още един луд. – Шест.

- Не съм луд бе, хора чувам ви.

- Чудото на природата...- прекъснато в редови порядък.

- Аз ви чувам бе!

Няколко минувача изгледаха с онази смесица между съжаление и презрение, която ни е присъща без да го осъзнаваме, но давайки си сметка че трябва да направим нещото, което никога не правим, коленичиля пред дърветата мъж.

- Та какво правиш на тази улица – Пети се беше заел сериозно със задачката никой да не го прекъсва.

- Той носи посланието написано върху ко....

- Млъкни – изкрещяха Пет и Шест.

- Търся, дъщерята на моята дъщеря, която ме изгуби, когато бях безпътен и не знаех адресите... Тук е, написал съм си го – той разгърна потното листче от тетрадка и го показа на кестените.

- Не се чете – компетентно заключи Пети.

- И аз не разбирам този проникновен...

- Млъкни! – Всички минувачи се обърнаха към коленичилия мъж.

- Просто искам...

Едно дете подскочи и си откъсна кестенов цвят. Отиде до коленичилия мъж и го погали по главата.

- Дядо, дърветата не говорят остави ги намира.

- Детето ми аз те намерих!

- Винаги ме намираш дядо- усмивката и се стопи във водопад от къдрици.

Изтерзаните гуменки изправиха изтерзаните крака, той хвана детето за ръка...

Малко преди завоя тя се обърна и каза:

- Чао момчета!

- Чао – номер Шест

- Чао, о , приказна принце...

- Млъкни! Чао, любимо дете – номер Пет.

сряда, 27 юли 2011 г.

Тази приказка е Ваша уважаеми читатели, защото е първата

Срядата е малкия петък. Уж.

Днес, точно днес един много важен за мен човек ми каза, че отива на почивка на място, което ние сме написали с него. Дори не запомних името.

Знаете ли , че през май...

Трите кестена на безобидна улица в малък град някъде около прозрезнието на уличните дупки споделяха неволите на това да имаш цветове:

- Шести, не ли ти тежи тая гадост?

- Четвърти, това е Божествената красота на Сътворението...

- Да бе, и клоните на есен ще ти се счупят от плодовете...

- Мразя птиците.

- Я, тоя проговори!

- Пети, ти защо мразиш птиците, те са красиви създания, които полагат основата на нов животвърху клоните ти.

- Глупости. Ако сътворението и новия живот са...

- Ей какво прави онзи там долу?

По малката уличка вървеше човек. Помните ли сините гуменки от преди? Той беше с такива, бермуди, цигари скрити в единия черен чорап, остриган до кожа от човек, който си няма понятие за понятието коса, с малко листче в ръката.

Спираше всеки минувач и го питаше за адреса написан на листчето.

Уважаеми, читатели колкото и да сте, историята оттук насетне е ваша.

Вие я допишете.

събота, 2 юли 2011 г.

Писмо до едно любимо дете

Страхотна си.

С лек недостатък в характера, поносимо размиване на границите и все пак...

Отвратително готиния ти скрит непукизъм ме прави щастлив до известна степен, и все пак...

Ти си различна, непостоянно изстрелваща нехарактерни за статуса ти фрази, мисли, и все пак...

Готина си, мен ме кефиш, и все пак...

Мога продължа в псевдолитературния си стил, ама все пак...

Искам да ти кажа нещо, за което нямам изказ като такъв.

Ти, детето ми, си толкова пораснала, колкото може да е човек на твоята възраст, че и отвъд.

Никой от нас не забравя, че си дете, може би само понякога. Винаги.

Да така е... ние те забравихме като дете, направихме те възрастен, без да си даваме сметка за последствията.

И все пак...

Съботата е странен ден, най – странния от всичките седем.

Да, мило дете, но заслужава ли си твоята пораснала голямост да кара една жена на средна възраст и нейният брадат съпруг, явяващи се твои майка и баща, да плачат...

Нищо няма да ти спестя, защото те обичам.

Кажи ми заслужаваше ли си?

Ако си е заслужавало...ОК.

Ако не е..ОК.

Искаш да си голяма.

Вече си.

Честито.

И когато много удобно откриеш какво е да си дете ще е късно...

Готина си, кефиш ме вуйчовото, и все пак...

Послушай стария си приятел.

Остани дете още малко.

Аре не е толкова сложно.

Моля те.

събота, 18 юни 2011 г.

Моят въображаем приятел се оказа овчар или телеграма до една непозната

Случвало ли ви се е уважаеми читатели и вече приятели, да имате въображаем приятел.

Онзи невидим човек, който ви разбира и е точно толкова очарован от вас, колкото ви се иска.

Аз си имам. Не се срамувам от това, какво като съм на 40 години.

Дълбоко в себе си всеки таи едно зрънце, мъничко колкото ориз, желание да бъде оценен от всички.

При мен е цяло оризище.

Един човек, няма значение кой, илитерат посвоему, трогателно непосредствен, откровено базиран на тъгата от картофите, избран да ръководи държавата ни си е позволил да каже на студентите, посмели да му зададат въпроса „Каква реализация имаме в България?”, следното:

„Има безработни, а ето, търсят се толкова много овчари. Агнешко месо и зеленчуци се купуват и навън.”

Цитатът е от вестник „Стандарт”

А едно дете се притеснява за изпита си по литература. За Яворов и Дебелянов.

Изключително талантливо дете.

Та реших да и напиша телеграма.

„Мила ми, за какво са ти тези двамцата, ще ги рецитираш на агнетата?

И те ще мълчат на среща ти.

Бягай. Далече.”

Моят въображаем приятел вече не ме харесва, толкова колкото трябва. Оказа се, че е овчар.

И продава агнешко в чужбина.

Явно е странник в моя обикновен ум.

И ще си отиде, там където е роден.

Агнетата все още не ми говорят.

Защо ли?

петък, 17 юни 2011 г.

Кроули Таун или как всяка работа е „ ... проста работа за умни хора.”

Един мой преподавател обичаше да казва следната реплика:

”Медицината е проста работа за умни хора.”

Знаете ли кои са Кроули Таун?

Нарочно съм го написал на български.

Тези които в петия кръг на най – стария футболен турнир в света, гостуват на Манчестър Юнайтет.

Пекаря и пощаджията /това разбира се е...хиперболизация?/ се срещат с профитата на Олд Трафорд.

Забравих да спомена, че Кроули е непрофесионален отбор.

Резултатът е логичен.

Обаче...

Има нещо толкова истинско в тази среща.

Мениджърът на Манчестър Юнайтед Алекс Фъргюсън разкритикува играчите си след победата с 1;0 над полупрофесионалния Кроули Таун за ФА Къп. Шотландецът дори призна, че тимът от конференциите е заслужавал да измъкне реми насред "Олд Трафорд".

"Кроули заслужаваше равенството с оглед на играта си през второто полувреме. Без съмнение няколко играчи не си направиха услуга с представянето си. Доволен съм от първото полувреме, когато бяхме ОК. През второто обаче не бяхме на висота. Губехме всяко единоборство", заяви Сър Алекс.

"Разочарован съм. Явно някои играчи не разбират какво е ФА Къп. Това е най-големият урок за тях", допълни Фърги.

Проста работа за умни хора.

Далеч съм от мисълта да величая САФ, все пак съм фен на Ливърпул, ако някой не знае какво означава това, да се информира. / САФ – Сър Алекс Фъргюсън /

Но...

МЮ / Манчестър Юнайтет / стана шампион на Англия и игра финал на Шампионска Лига.

Благодарение на Кроули. Как ли? Отговорете си сами.

Чудите се защо ви занимавам с футбол ли?

Ами да ви кажа честно ми писна от ББ откриванията, Тцв Тцв акциите, на които дори и „Такси” на Люк Бесон би завидило по тъпота.

АЗ ЯСНО ЗАЯВЯВАМ, ЧЕ ОТИВАМ В КРОУЛИ /ше ме земат, имам два крака все още/ и ще ритна Рууни в глезена, лекичко разбира се.

Поредният ми колега замина...

Още двама се готвят.

Върви им процедурата по лицензиране на дипломите.

Изброих седем бездомни кучета и една старица, която проси, само докато си купувах цигари.

Политиката, поне според мен би трябвало да е : „ Проста работа за умни хора.”

Явно не е.

Поне тук в България.

вторник, 14 юни 2011 г.

Who the fuck is Елена Кодинова

Тази фраза не е моя, сменил съм само името. На едно интервю питат Ози Озбърн, какво мисли за Джъстийн Бийбър. Отговорът е:

Who the fuck is justin bieber ?”

Въпросната госпожа, която говори за симпатичните аматьори, за това как те се купуват за кафета и бира от политически лица, как те са АМАТЬОРИ, повторено е няколко пъти, дали ли си дава сметка за размера на бедствието.

Всички блогъри, които познавам, лично или виртуално, са изключително грамотни, информирани и мислещи хора.

Аз съм блогър средна ръка.

Професията ми е съвсем различна от тази на писаното слово.

Но пък имам мнение.

И си го отстоявам.

Това е моето лично пространство е мрежата.

И на моите приятели.

Може би страхът от нарастващото влияние на блоговете, което измества медиите и ПРОФЕСИОНАЛИСТИТЕ, притеснява госпожата.

И в крайна сметка: Who the fuck is Елена Кодинова

Отделих и много внимание.

Което не заслужава.

И аз съм един тъпак.

четвъртък, 9 юни 2011 г.

...

Сънят който не идва

И си отива

Между две мигвания на паяк

Къде е

вторник, 7 юни 2011 г.

Микс от незадължителен характер

Историята, която ще ви разкажа е много обикновена.

Мога да я нарека младостта на един глупак.

Един такъв, който никога не разбра...

След казармата той имаше целия свят, или поне така си мислеше. Месец по – късно, попаднал в Меката на науката и Истината / поне според него /, разбра че двете години задължителна военна служба са му отнели единственото нещо, с което се е гордял – неангажираната и нестандартна мисъл.

Колкото и бунтът срещу казармените порядки да доставя удоволствие там, някак си не върви към цивилни, по простата причина, че няма нужда.

Жесток сблъсък.

Неговото мечтано учебно заведение се превърна във втора казарма. Той приемаше всяко мнение от преподавател като команда.

По време на студенстките стачки беше пазител на храма, демек охрана и не допускаше студенти в залите, докато трае стачката.

След това продължи пътя си в изучаването на професията с хъс, неподозиран от никого, а най – вече от него.

Влюби се в девойка. Тя му отвърна и щастието бе пълно. Ходили да събират сълзи от залеза, листата на падналото слънце, снежинките на изстиналата Луна и подобни непонятни за мен неща, но важни за тях.

Той завърши с колосален за времето си успех.

Разчупил всички стереотипи благодарения на Нея, намерил своето неангажирано и нестандартно.

Вярвайки в бъдещето на България, започна да работи по най – сложния от всички проекти – този да вложиш себе си в стремежа да създадеш за своята страна нещо хубаво. Сам за себе си и сам по себе си. Нещо, което сам се е сетил и било толкова ново за времето си, че никой не го разбирал.

Но се появили групичка хорица, които го посъветвали да не прави така.

Пречел им на бизнеса, разбираш ли. Станало опасно.

Но Тя вярвала, че има смисъл той да се бори, за да прави това, което може и което обича.

Но Тя се разболяла. Той се лутал в кошмара на света, който е отвъд , в бавния ход на необятното нещастие. Нейната болест приключила бързо и болезнено.

След скромното погребение, той вече бил поел своя път.

Продал на скромните момченца, това което имал, ама всичко, всичко.

Пуснал си брада, взел от вече продадения си апартамент само онзи чифт дънки, които Тя му е подарила и абдикирал от така наречената ни Държава.

Изхвърлил си е дори и личната карта.

Историята е обикновена, нали?

Историята на един глупак, който вярваше.

Кой, кой е глупакът?

събота, 21 май 2011 г.

Теория на ценностите


Всичко което наричаме ценност е въпрос на субективизъм. Включително и религията.

За мен като християнин религията ми е по - скоро прекрасна история, отколкото вяра.

Като чел Корана, мога да кажа само...същото.

Будизъм ли?

Същата работа.

Моля ви да сте сериозни...

И сега с риск да бъда низвергнат ще кажа мнението си.

Аз лично, седейки на моя компютър не мога да се определя какъв съм.

Християнин съм по паспорт, ама какъв точно?

Католик, православен, катар, евангелист, богомил?

Да приема исляма, защото трябва да си сменя името, а то си ми е едно?

За Буда и характеропатиите му са изписани тонове книги....

Въпросът ми е: Защо вярата в някакво висше съществто, Бог, Аллах, Кришна, а бе тия имат стотина Богове и си избрах най – популярния, или както там се казва да определя ценностите.

Моите ценноси са формирани от мен.

Платил съм си за това и цената беше много висока.

Никоя религия, ако бях правоверен в която и да е, нямаше да възпита у мен това което съм.

И след толкова години се оказах безверник.

Човек без дом и душа, както се казва в една прекрасна книга.

Да де, ама не е така.

Аз съм мултирелигиозен.

Аре ся кое е верното?

Безверник или мултирелигиозен.

Всичко това е вярно.

Моят скромен мозък не може да разбере войните на основа религия.

Защо бе хора?

Какво значение има на кого се молите.

Нали вие създавате своите си ценности.

Не Онзи...

Или Онази...

И още не ме е поразил гръм.

Пак ще си кажа нещо дето ми идва отвътре и ми е болезнено в областта на панкреаса или отворено писмо до И.И.


Много рискувам с това, но не ми пука, както каза едни мой добър приятел, опериран съм от инстинкт за самосъхранение.

Както неведнъж съм казвал, събота е странен ден, най – странния от всичките седем.

Следя Блогът на на един много известен блогър, ще го нарека И.И. Той преобърна вселената ми в рамките на 25 часа. Забрави. Забрави за Вчера, Джамията, аз така и викам от дете.

В света на сенките и техните продължения имало някой, който не бил продължение, не бил и сянка.

Интересно ми е как забравихме вчера.

От този Блогър очаквах зловеща, по – зловеща от моята позиция относно Джамията, аз така и викам от дете.

Няма такова нещо.

Той си говори за паметника. Той му пречи.

Ами, хуаву, на обикновен софийски жаргон, по народно му сленг.

Хора, вчера се случи нещо...

Чудя се защо ли не бият камбаните?

Къде са Християнските... а бе Александре, за кво си сЕднал тука и се пОтиш да си търсиш буквите.

Оди довечера в шест да набиеш турчелята и техните подлоги.

След малко, само да си допиша, това още го мога.

И.И. забрави за вчерашния ден.

Ше ги смачкаме килимарчетата.

Паметник ли?

И.И става въпрос за нещо много по – страшно от шибания паметник.

Става въпрос за хора, които се бият на молитва.

Става въпрос за обезценяването.

За 20 лева и две хапчета, това откъде го знам е лекарска тайна, деца горят килими.

Паметника е важен.

Той бди.

И като го няма него светът ще е по – красив?

Глупости.

Вчера едно малко човече върна „България” , този път е в кавички, защото ТОВА НЕ Е БЪЛГАРИЯ, опа, всъщност я докара до Bild. Напредък некакъв.

Паметници ли?

А хората?

Нали мостовете са стени, когато няма реки...

петък, 20 май 2011 г.

Да си идиотът, който седи все още в България, е призвание

Днес станахме свидетели на най – грубото погазване на Конституцията.

Фашизоиден представител на Народното Събрание, само да припомня какво е това, Парламента имам пред вид.

„Народното събрание упражнява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол.”

„Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ.”

„Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние."

„Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.”

Няма да разнищвам случката пред храма на молещите се хора.

Само се чудя, ако това нещо се случи по време на петъчния празник на Мормоните в Юта. И сенатор протестира пред храма им, неговите „симпатизанти”, в нашия случай частна, дрогирана и обучена армия, почнат да палят брадите на мормоните. Точно след 20 минути сенаторът вече ще е бивш, а армията му щеше да е в затвора.

И както се казва в един популярен виц за Надежда Крупская:

- А где Ленин?

- Ленин в Полше.

Борисов е в Полша.

Кавичките на България са за прелест и да ми е готино заглавието. Съм българин, за това няма спор, пиша грамотно, говоря също така.

По лична карта се водя гражданин на България.

Това, което се случи пред Джамията, аз така й викам щото от дете така я знам, ме прави отвратен, кара ме да се чувствам грозен като ГРАЖДАНИН НА БЪЛГАРИЯТА НА СИДЕРОВ.

Както птиците отлитат на юг и аз така ще сторя.

И няма да се върна.

събота, 14 май 2011 г.

Хайде малко за спорт...


След поредния ми спортен ден, изпълнен с емоции, червени картони, титла за МЮ, уроци по игра на...аз му викам Фриндж, ама има друго име, шест часа навън, лекото връщане в детството и неизбежното вдетиняване съботата приключи.

Остана само болката в ставите, травмата на дясната ръка и великото усещане, че вече не съм на 11. Телом.

Съботата е странен ден, най – странния от всичките седем. Опа, тва май съм го писал вече. Както и да е, ще стане традиция, като Нирвана, приятелите ми във ФБ знаят.

Усещането за спорт се пробуди в мен съвсем случайно. Навсякъде, по градинки, в работата, в медиите, дори и Марини е заразена, но тя е там до магазина на Ливърпул в Обединеното Кралство и няма как да не е, говорят за футбол.

Да, и на мен този спорт ми е страст, но разговорът във ФБ с един от най – старите ми приятели, стари и на години вече, ме накара да пиша. За баскетбол.

Ама другарю Константине, ти си там, ти си пипал статуята на MJ и след толкова години суша все още си фен на Bulls.

Аз също.

Винаги съм казвал, че да си фен на даден отбор не е проста работа.

Това е история за едни две момчета, които гледали в казармата заедно едно издание на Мача На Звездите в NBA, годината е 1989 – та, на запис разбира се и станали фенове на Майкъл Джордан.

Въпросите, кой е тоя и в кой отбор играе намират своя отговор две години по – късно.

Bulls.

Моят покоен баща ми завеща фенството към Реал, Славия и Ферари.

Аз сам си избрах Ливърпул, Славия / по липса на други / , Сена като пилот.

Не си мислете, че няма уловка.

Аз, лично аз зарибих баща ми за Bulls.

Той изобщо не се трогваше от страданията на любимият ми футболен отбор намиращ се някъде около река Мърси, но пък знаеше Денис Родман кога ходи да пикае.

Григорий, знам че ме гледаш някъде от там, знам и че знаеш, ама само да ти кажа Bulls са на полуфинал на конференцията, след толкова много години и онова момче Роус не е MJ, но е адски добър. И Чехия бие Русия на хокей, където ги хване.

Спортът създава ценности, той самия не го осъзнава, но е така.

Той лично, спорта, ме кара да се чувствам така все едно един човек още е до мен.

събота, 30 април 2011 г.

Жената зад щанда, интимен разговор за ведростта feat Ралица Ковачева

Събота е странен ден, най – странния от всичките седем. Моето безсъние в почивните дни и леност рано сутрин в работните, вече го знае и последния протон в Япония.

С моята скала в живота, тя е скала щото аз се люшкам, сготвихме отборно мусака, тя заведе детето на зъболекар и аз реших да отида да си купя бяло вино за пиршеството на рецепторите, което предизвиква едно толкова примамливо ястие.

Денят започна страхотно, в един през ноща все още си слушахме музика, хармонията цареше в малкото пространсто наречено наш дом.

Краткият сън и станалата в 7 Дара не нарушиха никак уа – то на скромното ни битие.

Кафе, бира, белене на картофи, рязането им, дебненето на тавата са подробности.

Излизам аз за виното, влизам в някакъв денонощен магазин да си купя и...

Който си мисли, че Земята е кръгла най – верятно е пътувал с кораб много дълго и е стигнал до отправната си точка след дълги лишения. И е разбрал, че докато го е нямало кокошките на съседа са станали пуйки.

Казвам аз добър ден и получавм нещо средно между сумтене и лош поглед.

Живеейки все още в моя си свят, продължавам да съм учтив и любезен.

Купих си вино и газирана вода и изрекох цунами от думи, с които не се гордея.

Прибира се жена ми, която от вчера куца с левия крак по незнайни причини и разказва:

Действието се развива на „Витошка”, около бившето кино „Петър Берон”. Там има стоянка на таксита, около 10-ина са паркирали на сянка, защото ясно е, събота по обед не е силното им време откъм клиенти. Приближавам до първия в колоната и надниквам през прозореца: Добър ден, може ли до РУМ „Черни връх”?

Без да спира да говори по телефона, шофьорът казва нещо, което след секунди осмислям като „Нье, идьете назадье”. „Назаде” четирима шофьори си приказват, подрпени на колите. Поздравявам все така любезно и питам ще ни закара ли някой. След кратко мълчание и споглеждане единият, очевидно нещо като неформален лидер на групата, посочва един от колегите си и казва, ти ще я закараш.

Посоченият влиза в колата с видимо неудоволствие и пита: И сльед РУМ-а накъдье послье? Няма после казвам, до там сме. И обратьен курс няма ли да има?!, пита шофьорът с тон, в който възмущението и ядът, че са го прецакали се борят с желанието му да ни свали мигновено. Поне благосклонно предлагам да минем по „царския път”, а не през кварталните улички, което, както и наличието на дете в колата, го умилостивява.

Крайният резултат е, че ние все пак се прибираме, а шофьорът си тръгва с три лева. Видях цялото му презрение към банкнотата от два лева и монетата от левче, но се въздържах да го питам това, което ме мъчи всеки път в подобна ситуация: да, три лева може да не са впечатляваща сума, но нямаше да има и три лева, ако си беше останал на сянката. Това не е ли от значение? Не знам отговора, но емпиричните ми наблюдения показват, че не е.

А пък е хубаво дребните неща да са от значение. Те могат да те накарат да се чувстваш най-щастливия човек на света, просто ей така- заради мусаката, заради футбола с децата или просто заради съботата, има ли значение?

А светът е плосък и се намира в малкото ни пространство наречено дом.