събота, 2 юли 2011 г.

Писмо до едно любимо дете

Страхотна си.

С лек недостатък в характера, поносимо размиване на границите и все пак...

Отвратително готиния ти скрит непукизъм ме прави щастлив до известна степен, и все пак...

Ти си различна, непостоянно изстрелваща нехарактерни за статуса ти фрази, мисли, и все пак...

Готина си, мен ме кефиш, и все пак...

Мога продължа в псевдолитературния си стил, ама все пак...

Искам да ти кажа нещо, за което нямам изказ като такъв.

Ти, детето ми, си толкова пораснала, колкото може да е човек на твоята възраст, че и отвъд.

Никой от нас не забравя, че си дете, може би само понякога. Винаги.

Да така е... ние те забравихме като дете, направихме те възрастен, без да си даваме сметка за последствията.

И все пак...

Съботата е странен ден, най – странния от всичките седем.

Да, мило дете, но заслужава ли си твоята пораснала голямост да кара една жена на средна възраст и нейният брадат съпруг, явяващи се твои майка и баща, да плачат...

Нищо няма да ти спестя, защото те обичам.

Кажи ми заслужаваше ли си?

Ако си е заслужавало...ОК.

Ако не е..ОК.

Искаш да си голяма.

Вече си.

Честито.

И когато много удобно откриеш какво е да си дете ще е късно...

Готина си, кефиш ме вуйчовото, и все пак...

Послушай стария си приятел.

Остани дете още малко.

Аре не е толкова сложно.

Моля те.

Няма коментари:

Публикуване на коментар