петък, 26 февруари 2010 г.

Кичур коса за Стела

След като грозното, пошлото и отвратителното е на мода, аз реших да се дистанцирам и да напиша една история малко по – различна, евентуално красива и с добър край, може би, защото навън е слънчево и пролетно.
Провокира ме една публикация във вестник „Труд”, рубриката Топ новини: „Пияна баба дере бебе, реже му косата с нож.” Няма да разказвам случката, заглавието говори само по себе си. Който се интересува ще я прочете, има я на сайта на вестника.
Малката Стела била красиво бебе с мургава кожа, тъмни леко дръпнати очи и дълга черна коса, която веднага приковавала погледа. Майката и бащата на детето много се гордеели с дъщеря си и косата й. С часове и правели прически, а след това бащата, който рисувал хубаво, правел портрети и ги окачвали по стените на малката си къща.
Един ден обаче се наложило родителите да излязат по работа извън града и извикали бабата да гледа малката Стела. Сбогували се, целунали дъщеря си, която гукала и им махала докато те се отдалечавали по прашния път.
Останали сами, баба и внучка. Възрастната жена имала склонност да пуши нездравословни треви и да яде халюциногенни гъби. След като употребила голямо количество от тях, видяла пред себе си Богът на уличните котки, който и прошепнал да отреже косата на детето. След това да я свари с жабешки очи и да изпие отварата. Така щяла да стане отново млада и хубава.
Бабата взела най – острия нож и отрязала красивата коса на Стела. След това залитайки се отправила да търси жаби с достатъчно услужливи очи за отвара си.
Вечерта, майката и бащата вървели по пътя към дома си в прекрасно настроение. Били купили куп шноли, ластици и панделки за косата на дъщеря си. Малко преди последния завой обаче чули писъците на малкото дете. Затичали се, видели отворената врата втурнали се вътре и видели Стела с отрязана коса, цялата в сълзи. Майката я сграбчила в прегръдките си и започнала да я люлее. Детето не спряло да плаче три дни и три нощи.
Бащата организирал издирване на злата баба, но безуспешно.
След този инцидент, косата на Стела спряла да расте. Останала си късичка.
Минавали годините, бебето станало момиче, момичето станало млада жена.

***
- Видяхте ли какво е нарисувала Стела?
- Тичай да видиш новата картина.
- Грее, сякаш ще ти проговори от платното.
- Ама, още ли не си я видяла?
- Идват търговците на картини от столицата, дали някой ще ме забележи?
Малката къща накрая на градчето била пълна с хора, които се наслаждавали на картините на „Момичето с късата коса”, както казвали открай време хората на Стела. Тя наследила бащиния си талант в рисуването и се прехранвала от правене на портрети. А, тайно рисувала една картина. Откакто започнала да държи четката правилно, всеки ден влизала в задната стая и с часове нанасяла боите, коригирала, плачела, смеела се, платното било най – добрия и приятел.
Усещала в себе си някаква празнина, не можела да си обясни каква, запълвала я с рисуването на картината като вярвала, че когато я завърши всичко ще си дойде на мястото.
И ето дошъл денят. Платното било изложено в средата на малкия двор и целия град се събрал да го види.
Мълвата за картината плъзнала из цялата страна. Идвали търговци на картини от всички краища, предлагали огромни суми пари, но Стела не я продавала. Празнината си оставала незапълнена. Може би, ако порисува....Не, край, това беше няма повече какво да се добави...
Картината толкова се прочула, че един ден Богът на оранжевия листопад, който вече карал втори мандат, като върховно божество разбрал за нея. Хвърлил едно око през пурпурните облаци на залеза, погледнал пак, разпръснал ги за да има по – добра визия усмихнал се, с което причинил необясним цъфтеж на магнолии по никое време и кимнал.
Стела стояла до картината и се наслаждавала на залеза, когато нещо закрило слънцето и един огромен гарван се спуснал над нея, тя се свила уплашено и леко изпискала. Птицата грабнала картината и пуснала едно перо. То докоснало главата на момичето и там се появила дълга гъста черна коса. И празнината се запълнила.
Питате се какво станало със злата баба. Веднага ви казвам. Наказана е да се скита от блато на блато до края на вечността, че и отвъд.

***
Е, май малко се поувлякох, но навън е пролет, а аз дадох своя кичур коса за Стела.Благодаря, че ме изслушахте.

понеделник, 22 февруари 2010 г.

Такси 2010 „Факирите”


Операция „Факирите”, предишен епизод „Октопод”, предшестван от „Наглите”.
Режисьор : Бойко Борисов
В ролята на главния комисар: Цветан Цветанов
Не знам защо, цялата тази работа много започва да ми прилича на култовия френски филм „Такси”.
Престъпниците си правят какво поискат, а главния комисар измисля имена на провежданите операции, кое от кое по – тъпо. Важното е да е в светлината на медийните прожектори. И ако е възможно всеки арест да се снима от повечко камери.
В сутрешния блок на „Нова”, дори имаше тема, цитирам – „Филмовите корени на операция „Октопод”” и се говореше за Корадо Катани.
Чудя се, кога ли в ьТВ ще се сетят да не се занимават с мъжкото достойнство на обитателите на дадена ромска махала, а ще се заемат сериозно с произхода на имената на т.нар. „знакови” операции. Не е късно, може да се навакса изоставането спрямо конкуренцията.
Създава се впечатление за мрачни облаци надвиснали на нивата на българския, пък и световния, ще използвам думата модерна напоследък, ъндърграунд. Трактора бе прибран за основен ремонт и им останаха само Белчо и Сивушка. Трудно се оре с волове, но все пак се оре, държа да отбележа.
И работата е там, че няма да се появи един що – годе умен шофьор на такси да оправи цялата тая работа с имената.
И да се направи референдум за следващото име.
За да няма недоволни.

събота, 20 февруари 2010 г.

Два гроша за супа*

Седмицата мина някак между другото, събота сутрин е, и неизбежния поход в търсене на червеи и строене на джунгли, финализира в пералнята и банята поради необходимост.

Пак почнах от края. Е, не е лошо, но за читателите...

В основата на всичко стои един кибрит. Нали ги знаете тези клечици, дето като ги драснеш някъде и се възпламеняват, което им е основното предназначение. Те обаче могат да послужат на някой безроботен да си осмисли времето, като си прави 3D фигурки от тях, докато си яде пицата.

В осем и половина вече бяхме навън и се наслаждавахме на пролетните гълъби. Имаше бял, ама такъв истински, като ония на Пикасо.

След икебаната с червеи и „умряла кора на дървесина”, букета от изгнили листа ми се видя прекрасен.

Без да искам погледнах нагоре и ... Всичко е реклама и рекламата носи пари. На външната изолация на един блок имаше...0889 345 и така нататък изписано със спрей. И то на един, два, три..на шестия етаж. Браво момчета.

Забутания фризьорски салон на гърба, не коментирам. Той е само за ценители на старите бръснари. Там наистина бръснат с бръснач, който се дезинфекцира с домашна ракия, ако случайно пациентът биде порязан. Странното е, че имат клиенти. Но пък рекламата му си я бива – „Фризьорство и бръснене на поносими цени”, малко е поръждясала, но хваща окото.

Телефонът ми звъни. Обажда се Светослав. Най – добрия ми приятел. Нищо важно, но аз се сещам, че не съм почел моя герой с нищо.

В далечната 199..та година малката ми племеница попита, беше на четири, кой е този на банкнотата от 1000 лева. Тогава Светльо и обясни:

„ Това е героят на България, Джин гиби...” и завърши с „Той е героят на вуйчо ти.”

Васил Иванов Кунчев никога не е бил за мен някаква икона.

Докоснат не от Божия Пръст, Цялата Длан е била положена върху главата му.

За мен той е... „ Два гроша за супа”.

Извън предела на човешките понятия за честност.

Тефтерчето...

„Народе????”

Въпреки всичко го е правил за народа, който се е чувствал много добре по това време.

Знаел е, че безсмислено и е продължил.

Можел е да избяга...

Не го е направил.

Саможертва?!

Може би.

Игнатий съжалявам, било е напразно.

Беше обесен вчера.

Не, няма грешка във времето, което използвах.

За мен е вчера.

За вас не знам.

* Васил Иванов Кунчев, Дякон Игнатий, Джин Гиби, Васил Левски е написал в тефтерчето си този разход. Всички останали бележки са „...за делото..”. Този е личен. И надлежно описан.

четвъртък, 18 февруари 2010 г.

Галерия от снимки на адреналинки / по – специално на една /

Ако не сте си купили вестник „Галерия”, купете си го.
Ако сте си пропуснали снощното порно, пак си го купете.
Ако още не сте гледали клипа на адреналинката, пак си го купете.
Ако не сте гледали интервюто на Бареков с нея и сте си изпили антиеметика, пак си го купете.
Не е нужно да се чете. На последната страница се мъдри порнофотороман.
Има го на всички сергии, павилиони, будки, ресторанти, хотели, дори и на станцията „Мир” червеите от графство Съри го разглеждат.
Най – интересното е, че вестникът се продава с последната си страница напред, а не със заглавната.
Защото там отзад...яка работа.
Странно нещо се случи след публикуването на домашното порно на Яна.
Тя отново е пред камерите на телевизиите, изповядва някакви неща за бившия си вече, не е ясно какъв, годеник ,съпруг, гадже.
Бил я биел, бил хомо, той пуснал в интернет клипа. Ами, откъде по дяволите този клип се е отзовал в ръцете му.
Имало и други подобни видеа и тя очаквала още, но била готова за война.
Евтин, твърде евтин начин да се върнеш пред камера.
Е, сега е факт. Тя гостува на ьТВ, на Гала, интервю с Бареков и отново на гости този път отзад на „Галерия”.
И какво се получава:
Адреналинката Яна, хем бита, хем е..на, нооо отново на екрана.
Господи, къде живеем и възпитаваме децата си?

вторник, 16 февруари 2010 г.

Кошерът на Трактора


Вече се запролетява. Сигурен знак за това е истеричната пиеса на времето, която ни се предоставя в последните дни. Големи температурни амплитуди за денонощие, обилни снеговалежи, киша, последвана от заледяване и след това пак киша, ама не в рими и без икебани, които всъщност са бонсаи и ги боли.
Интересно как времето реагира на бурния политико – мутренско – ченгеджийски живот, който се демонстрира по телевизии, интернет, вестници се коментира дори от таксиметровите шофьори.
И всичко това заради един арест. На някакъв човек с неясно минало, известен под прозвището Трактора. Създава се история. Историята става легенда. Легендата става мит, както се казва в един филм.
И ако темата е селското стопанство, то калта на нивата останала без трактор идва малко в повече.
И всички оси изпълзяват от дупките си за да се жилят и да жилят наред, разлютени към всичко живо и мърдащо.
Запролетява се. Киша, лед и пак киша, кал до коленете, а при добро желание и по лицето. Газим си и вече не ни прави впечатление. И не си задаваме основния въпрос.
След като онзи е Трактора, кой е Тракториста?

събота, 13 февруари 2010 г.

Притча за тигана, снежния динозавър и почистената пързалка

ФК „Вампири” има гадния навик да се буди в неподходящо време, особено в събота. Тази сутрин не е изключение. Тати, мамооо в седем сутринта е добро начало на един уикенд. Изискването за пържени филийки се смеси с липсата на сирене в хладилника и екстремната нужда от съставяне на списък за пазар. Мразя ги тези малки оранжеви листчета, на които се пише поезията на жизнено необходимите хляб, сирене, яйца, студен чай, ACC и Vibrocil. Внезапно изникна идеята малките кръвопийци да дойдат с мен и да осъществим шестия и половина кръстоносен поход. Обличането, което продължи почти час няма да коментирам.

И така готови за подвизи трите деца / включвам и себе си в тях, шот съм на 11 / се заемаме с превземането на квартала.

Цялата площадка за тенис е наша, но снегът е с ледена кора отгоре и не става за снежен човек. Съветът на старейшините решава първо да отиде на пазар и след това да се отдаде на Микеладжелови страсти, като ваенето на снежен човек например.

Отиваме в рядко посещавания от нас „Т – маркет” и погледът ми моментално попада на Моя тиган. Само за 9,99 лева. Грабвам го хищно, нежно го поставям в количката и вече съм готов да си ходим, майната му на останалия пазар. Все пак се овладявам, колкото и да ми е трудно, пускам децата да търсят продуктите от списъка, а аз седя в средата на магазина и си гледам тигана. За мое удивление, без счупят нищо, дори и яйцата, те се връщат при мен и с необяснима настойчивост започват да ме дърпат към касата. Излизам от съзерцанието си и се отправяме към касата. По пътя Дара прави поредното си представление, като кляка на земята и моли Бог да даде храна на семейството, ще забраня телевизията в къщи този път окончателно, явно и един час и е достатъчен да облъчи подрастващите.

С благоговение поставям тигана пред лелята, докато тя обработва останалите покупки. Феята на тиганите бе кацнала на ръба му и ми пърхаше с мигли. Намигнах и, като си представих какви чудеса ще сготвя в това творение на...

Паспорт имате ли?

А...

Паспорт имате ли? – ме пита лелята от касата.

Вадя си личната карта и безропотно и я подавам.

Ама вие подигравате ли ми се?

И вече съм реалния свят.

Ама нали искахте...

Паспорт от „Т – маркет” имате ли?

Моля?

Лелята ми показва някаква книжка. Недоумение.

Знаете ли колко струва този тиган, ако нямате паспорт.

Не.

Четиресе и четре / цитирам / левчета. Нямам толкова в себе си, пък не съм взел и карта.

Ама там пише...

А, бе вие от Марс ли падате, не събирате ли точки.

Ми не...

Взе си ми тигана, безмилостно рече 14,47 и ме прогони от магазина, като досадна муха.

Излизаме ние, аз тъжен, децата развеселени от случката, когато една възрастна дама ни настига и обяснява за какво иде реч. Тиганите са с намаление само за клиенти, които са пазарували за, там забравих вече колко пари от този магазин. За простите като мен цената е тройна. Не сте обърнал внимание успокои ме госпожата случва се. Благодарих. Пожелахме приятна събота и неделя и се отправихме към следващото си приключение – детската площадка.

Слънцето точно огряваше най – хубавото място за игра в квартала, когато ние го превзехме с бойни крясъци.

Пропускам боя със снежни топки, конвенционален е, и преминавам към една трансформация, която би предизвикала грозна завист у Грегор Мендел и Дарвин взети заедно и на куп.

Алек започна да прави снежен човек. Изкриви се по неговите думи. Обаче в един момент му писна да се прави на Франкенщайн и да прави хора, с няколко движения направи от човека динозавър, оставяйки ме зяпнал. Да си гледа работата учителката му по рисуване дето му пише двойка след двойка, само защото не и рисува цветенца и вазички.

Идилията ни бе прекъсната от двойка родители с тяхното безценно. Какво имам предвид ли?

Бащата извади от торбичка „Nike” голям пакет мокри кърпи и започна да забърсва наред. Пързалки, люлки, пейки, дори и люлеещото се конче. Дара, която се опита да осъществи контакт с детето, пол неясен, поради камарата дрехи, бе прокудена от орлицата наричана още майка. На детския въпрос – тая що ме гони? , отговорих нещо учтиво, колкото да отбия номера, защото таткото бе приковал вниманието ми.

Една пързалка е стерилна в София. Да знаете. Тоя човечец я три с мокрите кърпички около 15 минути, детето се спусна веднъж, той пак я почисти и така още два пъти.

Не издържах на това насилие и се подбрахме към къщи.

И четете внимателно какво пише на цените на тиганите.

Може да има уловка.

Динозаврите и пързалките ги оставям на тях самите.

Приятна събота и неделя.

четвъртък, 11 февруари 2010 г.

Искам да си купя трактор във FarmVille

Миналото лято започнах да играя една игра промоцирана от социалната мрежа Facebook. Казва се FarmVille. С две думи имаш ферма, отглеждаш артишок и други полезни култури, всичко се развива в реално време и е доста забавно в по – голямата си част.
Вече съм ветеран в играта, рядко влизам във фермата си. Просто очарованието и се изчерпа.
Но миналата седмица по време на поредната ми визита там, реших да видя в магазина дали нещо ново не се продава. Все пак съм милионер в играта. Исках да събудя част от старата тръпка по някакви носталгични съображения като прекрасното лято, което прекарахме със семейството ми.
Нищо ново при плодовете и зеленчуците, при декорациите пълна скука, животните не ме интересуват и ... го видях. В отделението за селскостопанска техника видях моя ТРАКТОР. Черен, лъскав с много яки пламъци по него. Струваше някакви си тридесет хиляди. Моментално цъкнах на бутона за купуване и... Какво бе учудването ми, когато играта ми каза, че мога да го имам само, ако съм стигнал десето ниво на MafiaWars. Това е друга игра във Facebook. Оказа се, че двете игри са продукт на една и съща фирма и са скачени съдове.
В началото на тази седмица арестуваха Алексей Петров в показна операция срещу организираната престъпност наречена Октопод. С учудване разбрах, че прякорът му бил Трактора.
Явно е минал десето ниво, а тези от Zynga, създателите на играта имам предвид, са пророци.
Добре, че не играя на FishVille, че там има октоподи.

вторник, 9 февруари 2010 г.

Париж, щата Симеоновград


След краткия и безпросветен уикенд, един светъл лъч озари изтерзаната ми душа и направи света по – хубав. Статията на „Интернешънъл хералд трибюн”, „Женският фактор”, донесе упование, вяра, умиротворение в смутеното ми съзнание заето с битовизми, като снеговалежи и придвижване по магистрали и по – малки улички.
Цитирам началото на статията така услужливо преведена и публикувана от Агенция Фокус:
„Премиерът на България Бойко Борисов, бивш карате инструктор, бодигард и някогашен пожарникар, може да не изглежда феминист. Но бившият кмет на София през последните месеци популяризира легион от жени в, както някои я определят, сексуална революция в политиката на трайно „мачо-балканската” страна.”
И Той стана феминист, и каза:
„ „Жените са по-старателни от мъжете, те не обядват твърде дълго и не ходят по барове”, коментира Борисов, като посочва майка си и германския канцлер Ангела Меркел за свои модели.”
Тази статия ме върна назад във времето на казармата и отличниците по БПП / Бойната и Политическа Подготовка /.
Историята ми започва есента на 1989 - та година. Място на действието – Трети казармен район Казанлък. Една неделя внезапно пристигна ротния. Строи ни на плаца, раздаде няколко непоряда за неопрятен външен вид и ни представи един...войник. Щял да бъде в нашето войсково подразделение. След година служба в Грудово. Леле! Тоя изглеждаше като изваден от реклама на армията. Избръснат, лъснат, с чисто бяла якичка, без нито едно петънце по него. Потвърждение на казармената мъдрост: „Службата е мое хоби, уставът това съм аз”. Не неговия фон дори и най – старателните от ротата изглеждаха като „мръсната дузина”. Моментално го намразихме дружно.
И това не беше всичко. Вече като стари кучета, ние игнорирахме повечето правила, ползвахме се с по няколко новобранеца на въоръжение и привилегията да ползваме няколкото бойлера в банята.
При този новопристигнал индивид нямаше такова нещо. Той работеше заедно с младите войници, никога не се оплакваше от командирите, не псуваше, само да поясня, че в казармата по това време ругатните бяха основен начин за комуникация. Да не кажа единствения. А, нашия герой беше културен, интелигентен и идеален войник. Винаги отдаваше чест по устав, като се сетя чак ми се плаче.
И на всичкото отгоре беше от Симеоновград. Само за протокола да спомена, че ние в основната си част бяхме софиянци, а в още по – основната си част, смятащи се за интелектуален елит софиянци. Все пак след уволнението си щяхме да щурмуваме бастиони на знанието като Медицинска академия, МЕИ, ХТИ, МИО в Икономическия и ред други престижни университети. Големата работа!
Започнахме да му правим всевъзможни мръсотии, ей така за спорта. Защото ни дразнеше. Обаче командния състав се влюби в него, убеден съм, че такова нещо не бяха виждали, и редник Стефанов, така се казваше негово съвършенство, стана за нула време младши сержант.
Интересното в случая беше, че той много добре знаеше отношението ни към него. Не промени своето към нас, по никакъв повод. Винаги дружелюбен и усмихнат.
Една вечер по времето на полагаемите отпуски, в полка бяхме останали седем, осем стари, на вратата на телефонната централа, където беше моето убежище се позвъни. Отворих и го видях на входа с мешка на рамо.
Помоли ме да влезе, имал молба. Каква молба можеше да има младши сержант Стефанов към мен?
Искал да се обади на родителите си. Щял да се отблагодари. Какво пък, помислих си аз. Свързах го. Той говори около две минути. След това влезе при мен на пулта и остави бутилка ракия на масата. По това време в армията внасянето на алкохол в района на поделението се наказваше с арест. Ако те хванат разбира се. И Идеалния ме подкупи с пиене. Поканих го да седне и докато си дигах долната челюст от земята извадих две чаши и мезе.
Бутилката свърши доста бързо в едно неловко полумълчание. Извадих от запасите втора и не издържах. Взривих се и му зададох въпроса дето ме тормозеше. Защо по дяволите си толкова примерен?
Ще остана на служба тук, бе спокойния отговор, за това се обадих в къщи, да не ме чакат след уволнението.
А, бе ти луд ли?
И тогава той ми каза нещо, което ме потресе.
Колевски, отново онзи овладян и спокоен глас, за мен тук е Париж.
Не знам какво стана с това момче след уволнението. Най – вероятно все още е в своя Париж.
А, моя къде е?
Не знам. Може би...Никога няма да разбера напълно.

четвъртък, 4 февруари 2010 г.

ГМОмутацията на гладните врабчета

Те са интересни птици. Не летят много, не мигрират, гледат да се отъркалят я в прахта, я в някоя локва, всички им симпатизират, защото са безобидни и ястребите не ги закачат.
Но... Я си представете ято врабчета, което си гнезди до нива с ГМО царевица. Ами, ако се заразят със зловреден ген. И миличките, малки, симпатични птици се превърнат в милички, малки хищници ала Хичкок.
Страшно. Ужас и световен глад.
Врабците, които вече не са врабчета изяждат всичко по пътя си.
Заразата плъзва и световната общност на птиците се заема да вземе превантивни мерки.
ООН също. Гладът просперира. Прави кариера.
И това само от факта, че едно ято врабчета се е отзовало до нива с ГМО.
Лош късмет за всички нас.
Моля ви информирайте органите, парламента и лично ББ, ако дори имате и малък полъх от идея за масови мероприятия на врабчета.
Ненадейно може да се натъкнете на съсед с хиперактивна пшеница.
Която говори.
Друг е въпроса какво ще ви каже.
Да си призная малко съм разочарован от интелекта на зърнените култури.
Само за хляб говорят.
Зрелището е от хората, които вярват в НЛО, Лох Нес, Голямата стъпка, свинския грип и ГМО.

вторник, 2 февруари 2010 г.

Ало, кой е? ГМО – то, ГМО – то е! А, ГМО – то ли, тогава си лягам.


Масовата психоза около така наречените Генно Модифицирани храни вече дразни. Не само мен, но и повечето мислещи хора. То не са групи „ПРОТИВ” по социалните мрежи в интернет, то не са предавания по телевизора, то не са заплахи за протести.
Чичко Google дава 563 000 резултата за ГМО от страници в България. Политиците се занимават с този проблем, като го афишират, спекулират и извличат дивиденти.
Случайно или не, имам диплома и по генетика.
И също така като съвсем зелен генетик през 1988 – ма година участвах в един проект на БАН. Всеки може да провери с какво се е занимавала лабораторията на Олга Дряновска по това време.
Целта на проекта беше растението тютюн да започне да фиксира азота от въздуха, вместо от почвата. За целта в него се прехвърли, чрез тип ДНК – рекомбинантна технология ген от бактерия. Чиста проба експеримент създаващ генно – модифицирано растение.
Щом това се е правило в социалистическа България, представете си какво са правили големите лаборатории по света.
И само си помислете от колко време ядете такива продукти без да знаете.
И сега изведнъж на преден план излиза лошото ГМО.
Защо ли цялата история започва да ми прилича на тази със свинския грип.
Един голям балон. Удобен повод за отклоняване на вниманието от съществени проблеми.
Защото двудневното ми ровене във всякакви сайтове, телефонни разговори с колеги, четене на статии по въпроса дадоха следния резултат – НЯМА УБЕДИТЕЛНИ ДАННИ ЗА ВРЕДА ОТ ГМО. Което на медицински език означава - може да има, ама може и да няма.
Обаче някой казал на друг, тоя на трети и е ти паникааа, паникааа.
И замисляли ли сте се, че врявата за вредата от ГМО е ползата на някой.
Да ви ангажира вниманието.
Има една детска песничка, дъщеря ми обича да си я пее:
„Балона се надува, надува, надува, надувайте момчета, да стане на парчета. ПУК.”
И вярвайте ми, нито картофите ще полетят, нито доматите ще проядат полски гризачи.

Оригами за власт и още нещо


В последно време страдам от безсъние. Може би си ми идва времето за ранно лягане и още по – ранно ставане. Тази сутрин вампирясах в четири и половина. Седнах на кафе със себе си и погледа ми падна на една смачкана хартия, която много ми заприлича на нещо. Промених ъгъла на възприятие и тя се превърна в дракон. Оригами. Това беше думата. От детството си свързвам това изкуство с едно малко момиче. Майка ми много обичаше да ми разказва тази история.
Оригами е японско изкуство за сгъване на хартия без лепило и ножици.
В пет сутринта мислите ми ме отнесоха към политическите събития от последните няколко седмици. Всичко започна с изслушването за еврокомисар на Румяна Желева. Непризнаването на пълния и провал в началото, рязката смяна на мнението, отзоваването или самоотлъчката. Пълна бъркотия от непоследователност.
Според легендата, който направи хиляда жерава от хартия, ще придобие покой и желанието на сърцето му ще се сбъдне. Садако била малко момиченце от Хирошима. Оцеляла след падането на атомната бомба, но била облъчена. Разболяла се от левкемия. Баба й и разказала легендата за жеравите и детето започнало да сгъва хартия след хартия с надеждата да оздравее.
А, беше толкова хубаво юли миналата година. Убедителна победа на изборите. Обещания за експертно правителство. Разкрития за кражби на предишните. Прекрасни планове за излизане от кризата. Малки пици. Големи думи. Да вземе човек да повярва в елфи, феи, добри вълшебници и... жерави.
Състоянието на Садако се влошило и тя постъпила в болница. Там ежедневно виждала как другите деца умират. И дванадесетгодишното дете разбрало, че е обречено. Въпреки това продължило да сгъва своите птици.
Бързо и неусетно мина времето от 100 – те дни. За тях Бойко Борисов писа пет плюс на правителството. Но както знаем минутите и секундите са относителна величина. Дойде изслушването. Само по себе си, то не беше чак толкова...Последвалата офанзива обаче – да. Зрелищен автогол. И то в мач с неясен изход. Прекомерното самочувствие на премиера, съчетано с идея за собствена непогрешимост имаше кошмарно отиграване. Да не говорим за някои закони и проекто такива, които взривиха мислещата част на обществото ни.
Садако починала в болницата една сутрин. През клоните на крушата, която бола по прозореца и слънцето осветила последния направен от нея жерав. Преди да издъхне детето пожелало мир на земята и край на страданията. Била погребана с венец от хиляда жерава.
Едно дванадесет годишно дете, не чак толкова назад във времето стигнало до мъдрост, по – голяма тази на милиони възрастни.
От тогава жеравът е символ на мира в нейна чест.
От оригами дракона на настоящото правителство, май е останала смачканата хартийка, която видях на масата си тази сутрин. Само под изкривен ъгъл се разбира, какво всъщност представлява.
На какво ще стане символ.
Не ми се мисли.

Снимка:http://blogdelosimposibles.wordpress.com/2009/09/27/origami-no-cortado-no-pegado-solo-doblado/

понеделник, 1 февруари 2010 г.

За кожата на един снегорин

Странна работа, началото на февруари в София вали сняг. Изненадващо, нали? Как може такова нещо. На тия географски ширини сняг? Моля ви нека да бъдем сериозни.
Обаче агенциите от сутринта бълват съобщения за запушени булеварди в столицата. Без движение по тях. Слава богу снегът спря да вали и може би ще мога да се прибера от работа горе – долу нормално. Въпреки уверенията на общината, че положението е под контрол.
Хаосът май започна да става втора природа в държавата. Идват едни хора да помагат, правят се назначения на други, вече не е ясно кое, как и защо се случва. Много се говори, реално случващите се неща са толкова малко, че не си заслужава да се споменават.
Мачизмът, като движение придоби едно ново измерение и тотално побългаряване, вече по тези географски ширини му се вика мачовщина.
Бавно и сигурно оскотяването придобива плашещи измерения.
ГЕРБ вървят към страшен провал. Към тотално запушване.
За мен вече са набрали необходимата инерция.
Сигурен белег за това е мълчанието на „Позитано”.
Щом там са кротки, значи нещата се развиват по техен вкус.
И ще нанесат удара си в точния момент, и ще бъдат безмилостни.
И тогава от говорене няма да има полза.
И пак ще сме два метра под морското дъно.
И месията няма да дойде. Ама никога.

Снимка: http://mysilistra.net/gallery//displayimage-14-36.html