четвъртък, 31 март 2011 г.

Автор Александър Цанков Екшън с тримата глупаци

Аз съм само преписвач. Споделям с Вас текста от едно контролно на моя деветгодишен син.

„Имало едно време трима престъпници. Тези пресъпници били тримата глупаци. Те винаги се измъквали като се маскирали на други.

Един ден решили да ограбят най – голямата банка в града. Отишли пред банката, но там били военните с автомати и картечници.Тримата глупаци взели няколко картечници и започнали да стрелят.

Да ама те били глупаци, като дошъл друг камион с военни, те вместо бързо да се скрият и да изчакат военните да се махнат, взели калашници и започнали подвижна стрелба.

Единия мислел, че ако стреля по гумите на колата, тя ще се движи по – бързо. Но не. Гумите се спукали и колата спряла. Военните ги хванали и ги затворили.

Поука: АКО СИ ГЛУПАВ НЕДЕЙ ДА СЕ ОПИТВАШ ДА ВЪРШИШ УМНИ РАБОТИ.”

Всичко за държавата ни в едно изречение.

вторник, 29 март 2011 г.

Fringe или седмичен обзор от вторник

Развълнуван съм.

Валери не става от Николета, за да не я изпусне.

Изпусна мачовете на Националния отбор, ама това не е от значение. Нали е вътре.

ББ ще прави национален стадион в „Надежда”. Ще срине стадион „Локомотив” и там.

До „Илиянци”.

Куче водач се е загубило.

Това съобщение върви във Facebook.

Обажда се на името Хенри.

Помощ.

Ще има шествие на хората защитаващи уличните кучета.

За Бога, братя, добре ли сте?

Има една прекрасна оранжева сграда за вас, точно срещу мойта работа.

Помощ.

Група неформални младежи се събират на бира в двора на най – голямата болница в България.

Охраната ги гледа. Тя бди да не се паркира в неопределено за целта място. Те не й пречат. Най – вероятно след това събира спринцовките от градинката.

Уважаеми читатели, ако не сте гледали Fringe – гледайте го.

Излизайки от моя дом, аз попадам в паралелна реалност, която ме залива с кал.

Но не онази здравословната кал, дето я има по рекламите на спа – центровете.

Болезнената кал. Онази, която те кара да си мислиш дали ти си нередовен или ония са некакси изчанчени.

Поздрав най – болезнен.

Един нередовен.

сряда, 16 март 2011 г.

Имало едно време...

Не е честно, не е медицинско мамка му, да си отидеш така.

Можеше поне да се обадиш по телефона, че си болен.

Гордост ли беше?

Трябваше ли да разбера последен...

Загубих приятел.

Изгубих един от малкото стойностни хора, които познавам.

Имало едно време двама души, за които да си помълчиш с интелигентен човек било привилегия.

Защо не съм тъжен, а съм гневен?

Защо не мога да се разплача?

Защото си пън копеле, защото накарах една прекрасна стара жена да запали кандилото заради теб.

Няма да дойда на погребението ти.

Мразя погребенията, още повече твоето.

Пиша това от безсилие.

Паникьосан съм.

Не е честно, чисто медицински не е честно.

Мамка му, дори не мога да кажа сбогом, защото не искам.

Обясни ми, как да ти кажа „почивай в мир” или нещо подобно.

Кандилото гори.

И този свят е по – малко готин.

понеделник, 14 март 2011 г.

Писмо до Ралицова

Mozart is a great composer!”

Така започва и завършва една твоя статия. И един гениален филм.

Колкото и противогаза да ми сложат ще казвам: Марк Твен е най – великия писател.

Защо ли?

Той е описал момчетата.

Томас Джеферсън Сойър.

На времето много се обиждах на баща ми, когато ми кажеше „Том Сойър” по отношение на момичетата.

Помните ли Беки?

А, помните ли, какво прави Том пред къщата и?

Днес на една спирка, чакайки до обезумяване автобус със синът ми бях свидетел на най – томсойъровското поведение от него. Е, сега, той не ходи на ръце и не се разходи по оградата, но почти...

Моя кротък син.

Ралицова, той пое щафетата.

Има три шестици.

И Беки.

Не мога да си изтрия усмивката от лицето. Той също. Нищо, че се прави на сериозен пред Дара.

Давай, мойто момче, Том ще е жив, докато има момчета на този свят.

И ще казва на учителя си:

„Говорих с Хъкълбери Фин”

Гордея се с теб.

Марк Твен е най – великия писател.

Написал е най – момчешката книга.

И любов моя, да ти кажа, Моцарт папките да носи на Твен.

Марк Твен е най – великия писател.

И още не мога да си изтрия усмивката от лицето.

събота, 12 март 2011 г.

Случаят Япония или защо Планетата Земя ни мрази

Някой запитвал ли се е някога, какво ще стане с планетата ни след нас.

Ама, да не бъркаме понятията, не след нас, вие и аз, а след НАС, човешката раса имам пред вид.

Не съм го измислил аз, но има една реплика за Човечеството и динозаврите. Много е поучителна.

Ние хората се смятаме за владетели на този свят.

Според еволюцията сме такива от 30 000 / тридесет хиляди години /.

Динозаврите са били доминиращ вид 150 000 000 / сто и петдесет милиона години /.

Усещате ли тънката разлика в нулите?

С какво право наследниците на първата маймуна проходила на два крака смятаме, че може да се подиграваме на Планетата.

Да си строим каквото ни скимне, като ядрени централи например.

Спорът, който се разрази между мен и моя коректив в живота, за трагедията в Япония, измина дълъг път преди да се утаи. И утайката е ужасяваща.

Ние сме единствения вид животни населявали това място, които бъркат със сонди за да изкарат нефт, за които ядрения синтез е повод за гордост, за които...

Не съм бесен еколог, ама...

Помните ли нулите?

Те нямат значение, ако планетата те мрази.

петък, 11 март 2011 г.

Кратък разказ за министър Дянков и Уялата се средна класа или правителството Първичен инстинкт

Е, тия вече прекалиха.

„В целия свят се качват цените на храните, защото средната класа в света за последните десет години е нараснала десет пъти. Много китайци, много индийци, много бразилци благодарение на добрите политики там са по-богати и искат повече да ядат."

Това е коментарът на един политик за качването на цените на храните в БЪЛГАРИЯ.

Ок, в тия страни вече са открили ориза и фасула като гарнитура и искат месо. Лошо няма.

Само да напомня, че въпросните три страни са в топ 10 на икономиките в света.

И друго нещо много маловажно, като разлят кашкавал, пропълзял до поточната линия, самоопаковал се като царевица и си поставил сам цена, което човечеца – министър забравя.

В България няма средна класа.

Това е болезнената истина.

Тук няма кой да иска месо.

Ние дето се правим на такава, средна класа, живеем на ръба на бедността.

И оцеляваме въпреки държавата.

Тези, вече няма да ги наричам Правителство, защото те са шайка, събрана от кол и въже, имат една цел пред себе си.

Първичен инстинкт, знаете ли, кой е най – първичния – да се оцелее.

И те това правят.

Говорят.

Мимикрират.

Показват мускули.

Оцеляват.

И още нещо за министър Дянков.

За мен ориза, пич, цял живот е бил гарнитура, ти приятелю го направи основно ястие, явно ям много.

сряда, 2 март 2011 г.

Дванадесет агнета, ааа не! Две бири и три чаши и едни картофи без сирене, моля

Министрите на земеделието и външните работи дарили на дома за стари хора в Дървеница 12 агнета.

Тъй като съм съпричастен към темата, не мога да се сдържа и ще споделя с вас уважаеми читатели историята на три дами.

Много далеч назад във времето, сестра ми имаше заведение, близо до въпросния дом за стари хора.

През лятото работех там, едно за да изкарам някой лев и второ, този кватрал има нешовторим колорит, сравним с нищо. Клиентите бяха само местни, на колко легенди разказани всеки път с различен край съм се наслушал, безкрайността на Вселената ще ви се стори едно малко място за пребиваване.

Но не за това ми е думата.

Един прекрасен юлски ден, няма по – прекрасно от това да си направил Голям шлем пети курс медицина, в заведението пристигнаха три бойни бабета и си поръчаха две бири с три чаши и едни картофи без сирене, моля.

Учтиво ги обслужих и се заслушах. Клюкариха грозно, което беше песен за душата ми, но не разбирах, за какво, кого и защо по – дяволите говорят?

Седяха четири часа и се отправиха към залеза.

И изчезнаха. Чаках ги да дойдат, ама не...

Месец по – късно те се появиха отново. Същата поръчка. И музиката от разговора им.

Сестра ми също бе заинтригувана и като пресни в квартала попитахме един местен, аджеба на тия какъв им е случая.

Той махна пренебрежително и изломоти, тия са от старческия дом и идват само на пенсия, не са интересни.

Решен да се представя като рицар, аз реших да ги почерпя по още едно. Тарторката се обърна към мен и каза, младежо не съм ли малко възрастна за теб?

Времето минаваше, и един ден се появиха две от тези прекрасни дами, поръчаха същото, на същата дата, ДАТАТА НА ПЕНСИИТЕ, третата чаша остана с бирата в нея.

Облаците отминаха и отмиха още една пролет, когато сестра ми се обади и каза, че вече останалите чаши пълни с бира са две, но на ДАТАТА.

Преди месец, тя просто е оставила на една празна маса две бири и три чаши и едни картофи без сирене, моля.

Дванадесет агнета...

вторник, 1 март 2011 г.

Синдромът на огледалото

Някога в моята младост, в началото на мутренизацията, с една моя приятелка искахме да си отворим магазин за огледала. Ама, не какъв да е, а такъв, който подарява отразителни повърхости на определени хора.

Така...

Да помислим кротко, какво се случва пред огледалото.

Накратко казано се случва положение : Аз съм най красива/ красив на земята.

Малко почвам да оплешивявам, но съм с широки рамене.

Лъжете себе си, лъжете околните...

И искате някой да вземе решение наместо вас, колко удобно.

Излиза ви пъпка на устата, ще мине си казвате. Всяко чудо за три дни.

Искате високи заплати, моожеее, ама ако може някой друг да се пребори.

Искате да вземете отношение, да но само на уше с любимите колеги, онзи който открито се заяви като различен, публично му гласувате недоверие, но знаете, че той е прав, нали така сте си говорили в колектива.

Не сте доволни от работата си. Напуснете я.

Не сте доволни от държавата. Променете я.

И съм принуден от обстоятелствата да направя съобщение / тези думи не са мои, не знам чии са, но шапка му свалям / :

Гражданинът, който търси виновника за своите беди да се обърне към най – близкото огледало.

Повтарям най – близкото огледало!