петък, 29 януари 2010 г.

Аз съм малка икебана, кой ще каже, че съм не


Вали сняг, ще спре по някое време. Вали и забава по света и у нас.
Започвам с интересното назначение на Путко Манафи в екипа на Христо Стоичков. И си представям следната картинка.
Мач. Много завързан. Спорна ситуация. Съдията отсъжда в полза на противниковия отбор. Ицо скача от пейката и изревава:
- Да ти е.. п.....а майчина!
Дотичва услужлив човечец и му казва:
- Кажи шефе.
- Ти пък какво искаш – се обръща към него Камата.
- Ами, викаш ме...- объркано.
- Абе, я си е... п....а майчина!
- Кажи шефе.
И така до безкрай. Или поне до края на мача. Люн ор уин. Ху керс. Холидейс ин.
Потресаващата новина за изключването на Красьо Черничкия от ВУЗ, ме покруси и изненада. Може ли такова добро момче, толкова популярно, толкова контактно, толкова услужливо да бъде подложено на такъв геноцид. И то в Свищов. Човека бил по средата на докторантурата си на тема „Съдебната система – утопии и реално финансиране на физически лица. Подзаглавие – щатни и нещатни длъжности.” И изведнъж сякаш от небето – изключен. Предполагам, че Краси, както галено го нарича приятелката му, ще заведе съдебен иск за морални щети.
Лошото обаче не идва само. И Магда е със спрени студентски права за неопределено време. А е пълна отличничка на книга. Малко не се е явила на повечето изпити, ама на другите няма по – малко от шест. И после ще ми разправят, че фолк – звездите били тъпи. След като стана ясно, че няма шанс да продължи обучението си тази година, Магда се зае с новия си проект – „Изключена”. Очаквайте го началото на юли с няколко горещи летни хита.
В Гуантанамо излиза малък вестник. На страницата на обявите четем следната:
„Българското правителство търси морален талибан, възраст до 40 години, ръст 176 см, синеок, може и плешив, семеен. Достойно поведение, без вредни навици. ПК 101010101 WC.”
Министър Цветанов допълни:
„Семейният живот е допълнителен механизъм, с който се доказва, че затворникът се придържа към семейните ценности, а това е предпоставка за интегрирането му в демократично общество като нашето.”
Тая история с талибана малко ми прилича на легендите за благородните проститутки и милосърдните касапи, ама нейсе. Важното е, че е избран и в скоро време може дори да участва в Биг Брадър 4. Като консултант разбира се.
Тази седмица логото на най – посещавания сайт за клюки bg.vip.com, беше – „От учене не се умира, но трябва ли да се рискува.” Ами друг девиз до Андреа и Николета Лозанова би бил нелеп. И все пак...Откровеното проповядване на неграмотност не е гот. Това е един вид детска порнография. А, не всички знаем, че 53 / петдесет и три / процента от децата до 15 години в България са неграмотни. Остава ни утехата, че ще зяпат картинките на каките и няма да прочетат гореспоменатата крилата фраза.
Страхотна седмица, страхотна забава, малко през сълзи, ама важното е купона да върви.
Все пак „От икебана дървесата ги боли”.
До сетен дъх.


Снимка: http://pogledni.com/grupi/izkustvo-ikebana

сряда, 27 януари 2010 г.

Силиконовата планина


Случайно попадам в творчески запек, рядко ми се случва, но е качествено. Отворения лист на Word седи отворен вече втори ден, а аз си нямам история, която да разкажа. И...
Влизам в офиса, така му се казва на помещението, където намират подслон кафето, бисквитите, шоколадовите бонбони и всевъзможните неща за ядене, в едно болнично подразделение. Казано просто, стаята на персонала. Сипвам си кафе и виждам най – новия брой на списание „Блясък”. Едно заглавие ме удря като гръм и със скоростта на рициново масло и малко магия, от запека ми няма и следа.
„Когато Андреа беше никоя.”
Хищно се втурвам към списанието, отварям го на подходящото място и започвам да разглеждам снимките на Теодора, отнема ми известно време да стопля, че Андреа е творчески псевдоним и по дяволите коя е тая Теодора дето се е настанила на страничката на Жената Диня, която е половинка на Кубрат Пулев, който е много известен боксьор, което научавам от кратка справка с Google.
Извинявайте леко придобих оттенък на словесна салата, та за това отначало и по – бавно.
Бях чувал за Андреа, но не можех да се сетя. Google, вездесъщият Google ми помогна с кратки и не толкова данни за тази Тигрица на поп – фолк дивите. Дори видях и тортата за двадесет и третия и рожден ден, която е Произведение на кича поне за три столетия напред. Украсата представлява самата Андреа - Теодора по бански без да се пестят детайлите.
В списанието е проследен пътя от малката гара Теодора до необятния космодрум Андреа.
Снимки с дядо Коледа, на море с мама и тати, първата фотосесия на седемнадесет и с първия домашен любимец.
Удивителна метаморфоза.
Пълна промяна.
И това само за някакви си пет години.
Толкова е времето да се изкачи планината. Да станеш супер звезда. Да рекламираш мастика по бански с две дини под мишница и да пишат за теб във всяко клюкарско списание. Щях да забравя, гаджето ти трябва да е спортист. Не е задължително да е известен. И от малкото момиче, което е вярвало в дядо Коледа да не е останало дори името.
Снощи приказката за лека нощ на дъщеря ми беше ”Малката русалка”. Тя си я избра. Вълшебникът Ханс – Кристиан Андерсен. Там в неговия изкривен свят няма място за правоверни звезди и техните половинки. При оловните войници, кибритопродавачките, цветята, Кай и Герда, огнивото, вълшебните сандъци и прочие глупости. Това е място за хората, които плачат за Ариел, която се е превърнала на морска пяна, които обичат храбрия оловен войник и вярват, че лебедите всъщност са принцове. И си имат по едно грозно пате в двора.
На силиконовата планина много и здраве.
Имаме си достатъчно истински.
„Когато Андреа беше никоя.”
Добре, а сега коя е?

понеделник, 25 януари 2010 г.

Приложна или изящна психология по избор


Мразя понеделниците. Много добре осъзнавам световната конспирация, която ти дава два дни почивка да се разглезиш и след това с цялата си сила и подлост върху главата ти се стоварва понеделника.
Ставане в шест, кафе, баня, дежурната разправия на тръгване и минус четиринадесет градуса навън. Раница, проект в размер А3, който е за петък, но го носим днес за по – лесно, лед в между блоковото пространство, пристигане в училище.
Много ми е студено и виждам рейс, който спира под носа ми и, ако се кача ще ме закара до болницата за две минути. Миналия път, като се изкуших, попаднах на засада от три контрольорки и ме глобиха. Рискувам и се качвам.
Оглеждам се плахо, не виждам заплаха, въздъхвам облекчено и в този момент чувам току - до мен пронизително ридание.
И както бях подложен на масаж тяло в тяло, така около мен и жената издала вопъла се освободи място за поне още десет души. Тя изглеждаше съвсем нормално, добре облечена, с поддържана коса, държеше в ръцете си два вестника „Труд” и „Стандарт”. И не миришеше. В този момент някой изшътка, истинско мъжко шъткане, такова, с което се заповядва на жената да млъкне, след като е изяла два шамара, защото не е сервирала салатката навреме, а ракиите са вече четири. Оглеждам се в опит да локализирам източника на тази мъжественост и виждам лицата на хората, които се отдръпнаха благородно и ни направиха толкова много място. Погнуса, нездраво любопитство, присмех, кикот от страна на две девойки, най – вероятно девети клас, но гримирани като за петнадесети.
Отново вопъл и хлипане, вече целия рейс гледа към жената. Една госпожа поклати глава и я тръсна сякаш отпъждаше някакво гадно насекомо, онзи не посмя втори път да изшътка, но се захили и го локализирах, типичен представител на местно – аборигено – дружбенската общност, все пак рейса е с номер 204, но най – страшното бяха очите им. Не мога да опиша, какво точно изразяваха, смесица от чувства, които бяха всичко друго, но не и състрадание. С такива погледи се гледат стоножките, жабите, змиите, голите охлюви, повръщаното и да не продължавам.
Намразих ги и както не исках да се намесвам, попитах жената всичко ли е наред. Тя се обърна към мен. Очите и бяха разводнени от сълзи, на върха на носа се бе образувала малка капчица, отново хлип и вой, който в един момент придоби членоразделен характер.
Ще се опитам да я цитирам по памет, като проявявам цялото си съчувствие:
„ Детенцето ми умира, задушава се и умира, не може да му се помогне, Бойкоооо излекувай ми детето, нали можеш, всичко, Бойкооо, Борисооов, спаси ми момиченцето...”
Смехът беше оглушителен, всички, ама всички се забавляваха. Подвикваха на горката жена какво ли не.
Спирката ми дойде. Слязох от рейса, като издърпах госпожата със себе си, опитах се да я успокоя, но тя продължаваше да моли Бойко за помощ. В един момент тя се извърна и побягна, подхлъзна се, падна, изправи се и пак се затича между измръзналите дървета.
Усетих нечие присъствие.
Един старец в бяло, с бяла брада и ореол около главата седеше на една пейка и ме гледаше с недоумение. Помислих си, тоя пък какво ли ме зяпа?
Повдигнах рамене и му обърнах гръб.
Както би сторил всеки на мое място, нали?

петък, 22 януари 2010 г.

Печени кюфтета с топено сирене


В студеното време единственото, което може да те сгрее и да осветли битието е мисълта за лятото като понятие. Сутринта прилежно увит във всякакви зимни атрибути се сетих за най – топлия сезон и респективно за морето.

Необходими продукти: 1, 1 ½ кг. кайма смес / Зорка предпочита да има малко дивечово, по възможност архарско/
1 яйце /кокоше или както Зорка предпочита 3 от пъдпъдък/
2 филии бял хляб
1 глава кромид / с полепнала кал от градината, както предпочита Гоце/
Подправки: Червен пипер в голямо количество, шипка черен за цвят, кимион / може и без него, важен е Червения пипер/
1 кутийка топено сирене с Червени чушки
200 г. настърган кашкавал
Олио за намазване / на какво и от какво не е ясно/

Станахме много рано, хванахме такси и ето ни на Централна гара. Кратка и висококалорична закуска в Макдоналдс, кафе, сладолед за децата и мисия да си открием влака за Бургас без да се контузя от осемдесеткилограмовия куфар, който мъкна.

Начин на приготвяне:
Каймата се омесва с гореизброените съставки. Оформят се средни по големина кюфтета, Гоце ги предпочита средно по – големички. В средата на всяко се слага топено сирене. Нареждат се в тава и се поръсват с кашкавала. Пече се в предварително загрята фурна на 200 градуса до готовност.

Излизаме на перона и пред нас се открива гледката на един декоративен локомотив. Децата го зяпат в захлас, даже и аз малко му се възхитих, ама тайно. Ярките му реновирани цветове още са в съзнанието ми. Червеното най – вече.
Президентът е казал в интервю за вестник, че кризата не пречи на енергетиката. Напротив, ако има локомотив за икономиката ни, то това е енергетиката.
Аз обаче си мисля друго.
Гоце, приятелю, твоя локомотив е там, на Централна гара и е декоративен, не е истински един вид. Фалшименто, извън употреба. Може да блести с нови цветове и най – вече червено, но си е изпял песента.
На нас ни трябват кюфтета, локомотивите не стават за ядене.
Добър апетит!

Снимка: Супа!.bg

сряда, 20 януари 2010 г.

Сказание за трите циганки, снегорина и запорожеца


Колко полицаи са нужни за да сменят една крушка? А, колко работници от чистотата са нужни за да изхвърлят едно кошче за боклук?
Рано сутрин София е много интересно място. Особено, ако ходиш пеша и не ти пука от поредната приумица на времето, въплътена в средно обилен снеговалеж. Добре облечени, екипирани с шалове и шапки двамата с Александър се спускаме по булеварда, покрай покритите със сняг люляци. Аз нося ученическата му чанта и да ви кажа честно, дори и на мен ми тежи, а съм един и деветдесет и тежа деветдесет и три килограма. Как я носи той, за мен е мистерия, но тази сутрин загадката ще бъде разрешена, както и още няколко други.
Ругая на ум образователната система, мисля си за неминуемите сколиози, лордози и всякакви други изкривявания, с които ще се сдобие моя второкласник и виждам мила картинка, толкова отдавна забравена и детска, че чак ми се доплака. Бяхме задминати от Запорожец. Истински. Жълт. Колата бавно ни изпревари, от ауспуха и се виеше закачлив дим, а дядото вътре беше с ушанка. И докато се наслаждавах на гледката, той даде ляв мигач.
От другата страна на булеварда, става въпрос за бул.”Черни връх”, в локалното платно вече трети ден на пост стои снегорин. Величествен, стегнат, със свирепо изражение той представляваше заплаха за всяка снежинка дръзнала да кацне върху асфалта. Вътре отегчен до безобразие, операторът по снегопочистването, пуши цигара и се наслаждава на някаква топла напитка, най – вероятно, в този ранен час, кафе.
Легендарната кола даде ляв мигач в последния момент, премина двете платна, навлезе в локалното, завъртя се и спря на около метър от повелителя на снежинките. И го запуши. Ама така, че нямаше мърдане. Прехласнат наблюдавах сценката, онзи от снегорина слезе бавно и величествено, изхвърли си фаса в градинката, надвеси се над прозореца на колата и нещо заговори. Не чувах, далече сме, но смисъла на жестовете беше пределно ясен. Разкарай таз барака от тука бе, боклук. Дядото излезе ръкомахайки и пантомимата поясни, че Запорожеца е умрял завинаги. Онзи кимна и двамата се заеха с избутването на още топлия труп на колата. Алек ме задърпа за ръкава. Погледнах си часовника, установих закъснението и тръгнахме. В този момент обаче, усетих струя топъл въздух да преминава през мен. Нещо размърда замръзналите люляци и видях там духът на колата. Запорожецът, чисто нов, ярко жълт, блестящи джанти и нови стъкла. Намигна ми с единия фар и изчезна. Беше може би последния по рода си. Стана ми малко криво, но нищо не е вечно, дори и те.
Стигаме до училище. Слагам чудовищната раница на гърба на детето, тя и той придобиват формата на латинско ве, Алек издува жилите на врата си, с рязко движение премества раницата напред, придобива ускорение и наведен стига за нула време до класната стая, която е на другия край на коридора. Как взима завоите и как спира, ще го уточня, когато охраната ме пусне до класната стая.
Вървя си по булевард „България”, посока болницата и виждам пред мен три оранжеви униформи от чистотата в пълно бойно снаряжение, разбирайте метли, лопати и някакъв странен уред, който в последствие се оказва радиостанция, ама от ония, които бяха на въоръжение в армията осемдесетте години.
Вървят си трите жени, представители на ромското малцинство с вид на приятно мотаещи се след работа и в един прекрасен миг съзират кошче за боклук на фирмата „Титан”, което е бременно девети месец и вече пренася. Хищнически те се устремяват към него, едната го хваща отдолу, другата с отработено движение вади пластмасов чувал от джоба си, нахлузва го на кошчето, третата го хваща отгоре, следва рязко движение и боклука вече прибран на сигурно място.
Продължих по пътя си с куп поуки и чух зад себе си въздишка. Обърнах се и видях усмивката на облекченото кошче, което се поклащаше весело.
Рано сутрин София е много интересно място. Получаваш отговори, задаващи въпроси, срещаш приказки, общуваш с призраци и се убеждаваш, че още не си загубил детето в себе си.
И нещо дълбоко, е останало непокътнато, въпреки проклятието да живееш в интересни времена.

вторник, 19 януари 2010 г.

„Перла”, риба „Перла”/ „Герой нашего времени”*

Странно се държи мозъкът ми напоследък. Някакви хаотични, старозабравени мисли изплуват и се смесват с ежедневното настроение, което, не че е подредено, но все пак си има някакъв характер на ентропия с обратен знак.
Незнайно защо в обедните часове на неделя, камбаната на едно словосъчетание заби упорито и не ме остави на мира. „Перла”, риба „Перла”, се въртеше и сучеше в бедната ми глава. Мъчението продължи до времето на неделния ми следобеден сън, който обикновено е предшестван от бурен обяд.
Хладните чаршафи ми действат приспиващо и секунди след като главата ми и възглавницата се намериха, изпаднах в онова състояние между съня и реалния живот. И тогава ми светна.
Някога в декадентската ми младост, бях увлечен, не, обсебен от Лермонтов и неговия шедьовър „Герой нашего времени”. Непрекъснато говорех за книгата, подражавах на главния герой и малко по малко станах русофил, ама на оная Русия, на дуелите, разходките с тройка из заснежения Петербург, пиенето на шампанско в карета, на офицерството сътворило тостовете с водка и руската рулетка. И в подражанието си открих комбинацията мезе – алкохол, която да подхожда на увлечението ми. Водка, руска задължително, по възможност „Столичная”, червен хайвер, щото е по - евтин и салата риба „Перла” с двоен лук и троен лимон. Правейки тази поръчка, в което и да е заведение се чувствах почти истински офицер от царска Русия.
Та, като споменах „Перла”, сериалът свърши за тъга и мъка на целокупния български народ. Дори имаше, по една телевизия, няма да и споменавам името, все пак един вид реклама е, а не искам да се ангажирам, човешката история на едно семейство, което гледа последния епизод от турската сапунка. Сълзи, вопли, тъжни лица и финални надписи. Е, на хорицата това им трябва, това гледат. Другия по – важния сериал обаче, не се следи с такова внимание. На кой, освен на мен, група съветски учени и няколко мислещи приятели, му пука за скандалния казус „Румяна Желева”.
Сънищата не се подчиняват на желанията, но този път съм благословен и попадам на моето си място, т. е. Санкт Петербург, годината е 1839 – та, аз съм с мундир и в градски отпуск. Зимата е в разгара си, Коледа е след два дни и витае из въздуха заедно с няколко снежинки, вдигнати от преспите благодарение на конник прелетял по улицата. Слънцето грее, студено е, Нева е замръзнала, от устата ми излиза дим, което ме подсеща да запаля цигара, което удоволствие ме навежда на мисли за водка, чай, полусурова риба с лимон и компания от офицери и дами харесващи офицери.
Свърши се, тя си написа прощалното писмо, оттегли се от всички постове и ще работи на семейния фронт. Само се чудя, кому беше нужен този латино... опа, тия вече не са модерни, сериал. Преди време пледирах за милост, може би защото ми беше малко жал. Но, последвалото поведение изтри всякакви следи от благородство в мен. Никакво състрадание към такива персони като г – жа Желева. Джентълменски, разбира се, без лични нападки за зъбите или танците и. Безметежната наглост и високомерието заслужават да бъдат заклеймени безмилостно.
Вихър от танци, тостове, флирт, не един, а няколко, водка, чай, после пак водка и насрочен дуел за седем и половина сутринта. Обидил съм годеницата на някакъв счетоводител, който бил братовчед по майчина линия на някакъв министър. Дванадесетия тази година, какво им става на тия цивилни, не се ли научиха. Няма да го убивам, въпреки наглостта му само ще го раня в рамото. Да не се пробва да стреля повече.
Можеше да стане много по – елегантно. И много по – просто. Почти цяла седмица Европарламента се занимава със „случая Желева”. То не бяха преговори, совалки, между другото НАСА продават такива по 28 млн. долара, правителството може да си купи една за такива бедствия, сметки, огромен пасив за страната, ни в чисто морален аспект. Неосъществения еврокомисар обаче отказваше твърдо да се оттегли. И да запази поне малко от достойнството си.
Излизам от поредния прием и се отправям към мястото, където съм разквартируван. Ритам една пряспа и снежинките политат към греещата луна. Тя и ярките звезди осветяват пътя и дърветата имат сериозно, почти магьосническо изражение. Изведнъж всичко се завъртя и се оказах събуден в собственото си легло с онзи остатък от сън, който е почти истина.
Кафе и размисли. Не се чувствам на място. Съня ми ме провокира, и не съм героя на своето време. Румяна Желева е.
За нея понятията чест, достойнство и разни други такива романтики не важат. Некомпетентната, амбициозна, готова на всичко, високомерна жена е съвършения продукт на тази действителност.
Едно писмо не променя мнението ми за нея.
Но пък, какво ли значение имам аз, който сънувам, моите мечти за друго време и други хора?
Никакво.

*Герой на нашето време.

Снимка: Санкт – Петербург, Пушкин. Зима / сумерки /. Артур Терентиев

сряда, 13 януари 2010 г.

Косите на Вероника / Малко милосърдие за Румяна Желева


Не знам защо се събудих с тази мисъл в главата. Косите на Вероника. Докато взимах душ, словосъчетанието не излизаше от главата ми. И незнайно защо тези две думи се вплитаха в мислите ми относно снощния изпит за еврокомисар на госпожа Желева. Кафето без цигара е гадно, но аз твърдо решен седнах на компютъра в къщи и се порових в интернет за историята на тази Вероника. Намерих я веднага. След това, защото не вярвам сляпо на информацията там си отворих „Старогръцки митове и легенди”, потвърдих историята и с чиста съвест отидох на работа.
Според легендата някога живяло много красиво момиче на име Вероника. Тя имала дълга руса коса, която стигала до земята.
Вчера вечерта по време на изпитите за еврокомисар бях много афектиран и ядосан от некомпетентността на Румяна Желева. Клишираните отговори, явното неразбиране на тематиката и невероятното самочувствие предизвикаха у мен доста цветисти ругатни, някои, от които дори изрекох на глас.
Вероника имала изключително красиво лице с леко дръпнати зелени очи. Била висока и с тънка снага. Един ден мъжът и се прибрал и казал, че на другия ден заминава на война.
Следях коментарите във Фейсбук, всички хора там бяха на моето мнение. По едно време ме помолиха да пусна една песен, зарових се да я търся и госпожа Желева остана на заден план. Музиката, както казват лекувала всичко, освен може би обикновена настинка.
Вероника заплакала и се зарекла пред него, че ако нещо му се случи на войната, тя ще си отреже косите. Той пък казал, че ако си отреже косите ще я убие. На зазоряване мъжът заминал на война. Дните минавали, нощите били дълги и самотни, а от него ни вест, ни кост.
Утрото е по – мъдро от вечерта. Не е случайна тази приказка и в нея се съдържа толкова знание и опит, колкото в двадесет други пословици и поговорки. По път за болницата срещнах няколко познати и всички коментираха снощната излагация. Но, има и уловка. Всеки беше видял нещо различно. Повечето от хората разискваха поведението на Антония Първанова с не до там лицеприятни епитети. Другите, малцинството възмутено обсъждаха некомпетентността на външния ни министър.
В селото на Вероника пристигнал конник и съобщил, че ротата на мъжа и била разбита и нямало оцелели. Тя похлупила лицето си с ръце, взела най – острия нож и с един замах отрязала прекрасната си коса.
И взех, че се размислих. Тези, повечето, гледащи, виждащи и чуващи само скандала с Първанова, не си дават сметка какво представлява Румяна Желева. Другите, смислените, също не си дават сметка, но по друг начин. Кандидат еврокомисаря е продукт на нашето общество. Такива успяват у нас. С подходящите протекции и връзки може всяка една такава, ще използвам мек израз, простодушна женица да се кандидатира за губернатор и на южен Марс, след като го тераформираме разбира се. Лошото и грешното в случая е, че в Европейския Парламент не са авдали като нас. И неща, като некомпетентност веднага лъсват, като син задник, да ме прощават децата и бременните жени, на розова маймуна.
Минала седмица и мъжът на Вероника се прибрал в къщи. Лявата ръка и главата му били бинтовани. Видял жена си, която седяла и ридаела, а до нея на пода се виела отрязаната руса коса.
Продължавам да чета статии, блогове, коментари и ми се върти една мисъл в главата. Колко души разбираме същността на станалото вчера? Не повече от 50 000. Останалите или не ги интересува, или виждат излагацията в „типично по български” – я скандал сътворен Антония Първанова. Другото е маловажно. Е да де, ама не е.
Мъжът извадил със здравата си ръка меча и убил Вероника. Зевс видял случката и слязъл от Олимп. Попитал войника защо го е направил, като тя си е отрязала косата от любов. Мъжът заплакал. Зевс взел Косите на Вероника и ги хвърлил към небето. Да стоят там завинаги.
Мили приятели, много ви моля за малко милост към госпожа Желева, тя не е виновна. Виновно е болното ни общество, че я е изпратило там, където не и е мястото. Същото това общество е склонно да обсъжда повече новия силикон на Николета Лозанова и вратовръзките на Евгени Минчев, отколкото Шекспир и Пруст например. Вече ми е жал за горката жена, какво ли не се изписа по форумите за нея. От зъбите, през лошия английски, който не е никак лош между нас казано, до искане на извинения от нея. Не тя трябва да се извини, а този който я е пратил там.
И още нещо, мили приятели, дори лошата реклама е реклама. В момента тя е най – обсъждания човек в държавата. Моля ви, просто кажете едно – тя много се изложи и сложете край на темата. Иначе рискуваме да я превърнем в мъченица. А тя не заслужава такова отношение.
Ще ме попитате, какво, по – дяволите е общото между Косите на Вероника и изпита за еврокомисар?
Нищо, просто една красива история на фона на грозната действителност.


Снимка: National Geographic

вторник, 12 януари 2010 г.

La leçon particulière* по богословие


Крайната спирка на трамвай номер девет биде преместена и сега се намира в подножието на бившия Енергопроект. Там слизат хората , които работят в квартала . Ходенето пеша е неизбежно, поради липсата на всякакъв превоз, като изключим рейса, тип междуселски, именуван с гръмкото 9ТМ.
Загледах се в лицата, преминаващи покрай стъклото на колата и изведнъж ясно и категорично ми се натрапи усещането за концлагер. Наведени глави, сиви лица, празни погледи, на фона на сивото небе и калните улици. Дори не се оглеждаха, когато пресичаха улицата. Един се отклони от групата, преброи някакви стотинки поне три пъти и си купи вестник от полуразпадналата се сергия, незнайно как попаднала в началото на разораната нива, която едно време беше градина с рози.
Може би съм бил твърде повлиян от времето и ранния час, но в тези хора нямаше живот. Съществуваше само и единствено стадно – скотския стремеж да се слезе от трамвая, да се пресече улицата , да се върви петнадесет – двадесет минути, да се седне на бюрото или там каквото им е работното място и след известно време обратното упражнение.
Хората нямат пари, ми каза веднъж чичо Митко, човека , който знае всичко за всички в квартала, и повече от успешно се справя с ролята на Андрешко.
Вярно, криза е, финансите са оскъдни, но трябвали да се превръщаме в болното стадо, което видях сутринта.
В подлеза на НДК вече има постоянно присъствие от баби с кантари. Помните ли ги. Срещу 20 стотинки осигуряват най – точното мерене.
Върнаха се и уличните музиканти. Вчера един пич, пак на същото място, с цяло гърло, вдъхновено и фалшиво пееше песента от филма „Особен урок.”. Винаги съм имал някаква свръхсимпатия към тази лента. Може би заради уникалните кадри от Париж и живота на мотопед в него. И Натали Делон разбира се. Днес си пуснах , има някакъв тип трейлър на филма във VBOX7, и отново видях моите си картинки. Подействаха ми като балсам след сутрешното ми душевно приключение.
Някога, ама наистина преди много години, с група....познати водихме спорове тип псевдобогословотеологически и тогава, една много запалена вярваща в прераждания , реинкарнации, завръщане и други такива синоними, каза , че адът бил на Земята.
Много ми е странен деня , сещам се за неща , толкова отдавна в миналото. Не знам , но картинката - хора слизащи от трамвая е като щампа в мозъка ми. Също така и усещането за обреченост, ама по концлагеристки. Няма по – голям , да го наречем, трудов лагер от собственото ни съзнание. И никой друг, жив човек, не може да ни причини такива страдания и такова оскотяване.
Ако Адът е на Земята, то територията, на която живеем как може да се определи. Съзнателно не употребявам думата държава. Такава не съществува. Адът на Ада, ли?
Вчера, много неща се случиха вчера, наглед незначителни, но лично за силно знакови, маркови и каквато друга дума ви дойде на ум.
Пазарувам си аз в магазина, отивам да ми премерят доматите и лелята , която отговаря за тази благородна дейност, ме скастри, да не връзвам сега плика, а след меренето, защото разбирате ли тя бързала. Е, аз не бързам, беше моя отговор, тя се врътна и си отвисях петнадесет минути, докато тя благоволи да се върне и да ми премери пустите домати. Във всеки друг случай, щях да се разразя като „Катрина”, но отнесено си мислех за случката в рейса и игнорирах лелята страшно. После си дадох сметка, че съм бил безразличен към дявол от нисък порядък или надзирател на барака, ама нейсе, няма да ми се размине така леко следващия път.
На спирката на 9ТМ имаше тълпа народ, колкото да изоре двайсетина декара само с рало и без волове.
Един възрастен човек, със звънливо – пронизително – теноров глас, настанил се на най – високото място на спирката, уж говореше със свой приятел, а всъщност осъществяваше понеделнишката си проповед относно циганите. Как претопявали нацията, как внуците му щели след време да ги изнасилват циганите и прочие спектър на антиромско настроение. Мисълта му вървеше плавно и последователно и изключваше всякакъв диалог. Напомни ми за някого. Не се сещам за кого, ама ще...
И не спря. През целия път. Стигна дори до крайности, като отворени писма до Турция да ни приобщи отново. Лудите отново, като бабите с кантарите и уличните музиканти, излязоха на агората.
Криза е , финансова. Хората нямат пари.
За кризата на ценностите е безсмислено да се говори.
Само вижте рекламата на новия Биг Брадър.
Там е две в едно.
Бедни и прости, какво повече му трябва на Големия Брат.

*Особен урок

понеделник, 11 януари 2010 г.

Крайдунавски сирени


Понеделник сутрин е леко неприятно, особено след домошарски уикенд изпълнен със съдържание откъм храна и сън. Убеждението ми, че мобилните телефони трябва да имат по – големи цифри на часовниците си е подплатено от ставането на съпругата ми в пет и половина. Аз също се засилих да ставам, но видях колко е часа и си ревизирах мнението относно надигането ми от леглото.
Приключението ми започна с кафето. Някакъв човечец по бТВ с монотонен гласец ни съветваше как да си караме колите и между другото докладваше за пътната обстановка. Слушах го с едно ухо и си берях фермата, май даже и това не правих, просто пиех кафявата течност вперил тъпо поглед в монитора и очаквах невроните ми да проведат някакъв, макар и минимален импулс, когато...
„...скоростта на моторното превозно средство, трябва да е по – малка от видимостта...”
Събудих се на секундата и видимостта ми стана сто и двадесет процента. Медиаторите ми се завъртяха в лека джига и се устремих към телевизора да видя този титан на мисълта.
Оказа се, че това е майор от пътната полиция, медийната звезда на пътната обстановка и корифея на физиката на елементарните тела.
Та този исполин, с едно изречение претвори цялата наука от Максуел насам и се чудя, защо по дяволите се е набил в полицията, като мястото му е, поне според мен, ръководител научно звено към БАН Там и без това си общуват с извънземни.
Излизаме, аз още не съм се отърсил от прозрението за скоростта и визията, часът е седем и половина, булевард „ Черни връх”, посока центъра е запушен, видимо е с просто око, използваме колатерали, пристигаме навреме за училище.
На излизане обаче се сблъсквам с неочакван феномен. Усмихнато дете, пожела на баща си приятна работа и се отправи към училището. Имало и такива деца. С желание и бодрост да ходят на училище. Само като си представя физиономията на синът ми, контраста е убийствен. И все пак останах с чувството, че изпускам нещо важно. Нищо, ще се сетя, казах си и продължих без приключения до болницата.
След обичайните процедури по лекуване и докладване на болни, отново съм на линията на осведомяването, ама не ми върви. Още работа, няколко процедурни въпроса и една сътрудничките ми споменава нещо за изпити, подминавам я, не ме касае особено. Обаче онова чувство продължава да ме гризе.
Сядам си пак на бюрото, отварям Фокус и виждам моята новина. В Силистра имало инцидент със сирена. В 6,02 часа сутринта една от сирените на гражданска защита, това е онова дето вие, няма нищо общо с гръцката митология и Одисей, дала сигнал за тревога. Шефът на местното подразделение, обяснил, че става въпрос за повреден чифт. Дали бедните хора от Силистра са се изплашили не се споменава, но, залагам си главата, никак не е приятно да бъдеш събуден по този начин.
И в този момент ми светна пред очите, ето, кое бях забравил. Днес са изпитите за еврокомисари.
И Румяна Желева се пече в предизпитна треска. Няма нищо случайно на този свят.
Нито сирените, нито видимостта. Всичко е трябвало да ме насочи към този фундаментален момент.
Освен да и пожелая късмет с въпросите, дано е прочела поне половината конспект, тя трябва да знае, че има едно несломимо оръжие, усмивката си.
Сирените са били в нейна чест. Да се събуди народа и да стиска палци, като много внимава да не си изкълчи някой от тези толкова важни пръсти.
Защото и без това сме се хванали за тях в поза Г, ако стане някоя контузия...
Генерал Борисов е в Израел, кани Бенямин Натаняху на гости в България, последния му завижда, че управлява без коалиция и накрая, поне засега, си стискат ръцете за съвместни учения.
Читалище „ Славянска беседа” иска от театър „Сълза и смях” наем, сумата варира според медията, която четете, но е между 40 000 и 60 000 лева.
В Държавния музикален театър стават някакви делавери с директорския пост, има недоволни, отворени писма...
Текат януарските изпитни сесии, в Европа, пък и у нас.
А в Силистра вият сирените.
Нека си вият, кервана си...

Снимка: Darik.news/Варна

четвъртък, 7 януари 2010 г.

Милиард и половина снежинки в един рейс


„Никога не съм ги разбирал тези четвъртъци...” е знаменитата мисъл, която минава през главата на Артър Дент, когато вижда жълтия булдозер пред дома си. Разбира се, това е една от многото безсмъртни реплики в „Пътеводител на галактическия стопаджия”. Та и аз така. Иванов ден, светъл празник и още по – светло време. Въпреки предупрежденията ми, моята спътница в живота оборудва Александър с шал, шапка, ръкавици и след кратък, но съдържателен семеен спор излизаме навън. Иванов ден, Иванов ден, т.е. седмия ден на януари, ама в седем и половина сутринта температурата е около десет градуса от светлата страна на силата. Пролет. Детето се движи като императорски пингвин, но важното е, че сме взели всички мерки за предотвратяването на инвазия от всякакъв характер.
Няма да описвам премеждията сполетели ме по пътя, те са обект на отделна история, само ще споделя, че ме провери контрола в рейс номер 204. Закъснявах за работа и реших в последния момент да му се метна, вместо да ходя пеша и така се изметнах, че олекнах с десет лева, които платих, като примерен гражданин без билет.
Между другото, последния път, когато ме провериха за билетче закриха RE:TV, тогава бях редовен пътник, и сега се чудя, какъв ли апокалипсис ще се стовари върху бедната ми глава днес.
По отработена и доказала стойността си във времето схема се отзовавам на компютъра да видя какво ново – старо по белия свят. Съпругата ми е обърнала главата в посока, интервю на Бойко Борисов за вестник „24 часа”. Там покрай другото случващо се в държавата коментира онзиденшната ситуация с снега по следния начин:
"Видяхте Пекин - с 15 см сняг, където ако всеки един китаец, ако вземе лопата или може по една снежинка още във въздуха да хване и ги блокира.”
И си представих следната картинка, обучените във всякакви техни бойни изкуства китайци са заети да блокират снежинки. Добре, че си имат комунистическа партия, на която още не е хрумнала тази идея за справяне със снега и огромен икономически растеж, иначе майка им жална на китайците.
Но днешната ми история не е за Китай, а за...Радомир, не за Пекин, а за Перник.
Отварям Агенция Фокус и виждам моята история. Кратка, но съдържателна. История от живота на градовете близнаци и конкуренти...
Става въпрос за следното: двадесет и една годишния А.А., инициалите са измислени, от село Стефаново си кара рейса по линията Радомир – Перник. Взима толкова пари за билети, колкото и другите по линията. Но полицията не спи, а бди. Наблюдават го от месеци и чакат да се издъни. Защо го дебнат? Ами, нашия Андрешко, осъществява, казано на полицейски език, нерегламентиран превоз на хора. Хааа, да видите вие.
Той е арестуван при СПЕЦИАЛИЗИРАНА ПОЛИЦЕЙСКА ОПЕРАЦИЯ проведена от служители на местното районно управление на МВР.
Спецполицаите го следили и заловили.
Представете си само горкия Андрешков, проснат на пода на рейса с кочанче билети от по два лева, а около него качулати мъже с калашници. Бабите се вайкат, една жена изпищява, проплаква дете. Той е отведен с белезници на гърба и метнато яке на главата, да не го снимат от телевизията.
Не че има камери, ама за всеки случай.
С нетърпение очаквам продължението на случката с нерегламентирания автобус, „Среднощния рицар” в немагьосническия свят между Перник и Радомир.
Историята ми се стори невероятно смешна сутринта, към обед се замислих, мамка му, бедния измамник, защото той е такъв, каквото и съжаление да изпитвам към него, е жертва на спец акция.
Група „Икономическа полиция” ще се занимава със случая.
Ами, ако с такава сила се действа срещу кокошкари като този, за какъв дявол ни баламосват за инвентаризация на престъпния свят.
Извинете, но полицаите и спецполицаите от РУ Радомир, не се занимават със сложни термини, може и да не знаят какво значи инвентаризация, те действат и провеждат специализирани акции. Може да са срещу един нерегламентиран рейс, но се действа.
Отгоре ще си броят престъпниците. Аде, де.
А, всъщност всички пълнят рейса на Андрешко с милиард и половина снежинки.
Нали видяхте вчера, какво стана със снега, когато се стопли.
Гола вОда.

сряда, 6 януари 2010 г.

История за кръста или как времето е относително понятие

Днес е Богоявление и историята ми не е лична, но лично ме докосна и разсмя до сълзи.
Събудих се натрапчивото чувство, че днес ще се случи нещо епохално, което ще преосмисли живота ми и ще му даде нов тласък. Случва ми се в седмицата поне веднъж. Не е новина, но пък усещането е готино.
Безпроблемно преминах през заледените улици и квартали, дори помогнах на една дама, която незнайно защо беше обула високи токчета, да си стигне до работата, отхвърлих задачите си за деня и с чаша кафе седнах на компютъра. Да прегледам пресата, агенциите и тям подобни нежни забавления. Оказа се, че вчера София е била почистена от малкото навалял снежец, лед не е имало, само малко скреж по прозорците на група индивиди целящи паника, верно е, аз и още петстотин хиляди по улиците и тротоарите сме имали масова халюцинация. Маргините не са двамата в затвора, а само единия другия се издирва, как можаха тия от полицията брат от брата да откъснат, валят съобщения за хванати кръстове, но едно от тях осмисля деня ми.
Историята за попа, циганина и двадесет и петте голи мъже. Всичко за нея е написано прекрасно от Албена Жилекова от Информационна Агенция Фокус. Но аз на своя глава реших да потанцувам върху случката, може би защото си я представям толкова цветно.
Двадесет и пет голи мъже, чакат зъзнейки, попа да си изпее каквото, най – вероятно не го и чуват. По времето на случката, проверих, температурата в региона беше около нулата. Свещеникът обаче си каканиже неговото, нали е три пуловера и четири ракии напред, минутите минават бавно събират се все повече и повече хора. Кръвта на голите вярващи придобива кристален характер.
След много повече от половин час, литургията приключва и в прилив на вдъхновение отчето решава да се прави на Ян Железни, за хората, които не знаят, това е легендарен копиехвъргач, запраща кръста с исполинска сила в реката, ама не улучва правилния бряг, а отсрещния. На него кротко зяпа сеир ромът Темелко. Кръста пада почти до краката му. Той се оглежда, казва си, защо пък не, нагазва във водата и го взима. Двадесет и петте голи мъже, моментално стават разгневени, най – малкото защото са прецакани грозно, пък и не върви на такъв празник да биеш попа.
Влизат в схватка в Темелко, потупват го в опит да му вземат кръста, един някакси успява да счупи символа на християнството, а циганина някакси се промушва между телата с по – голямата част от плячката. В последствие се оказва, че Темелко дори не е вярващ.
Бой за кръста, в името на кръста, срещу неверниците, в случая един, какво по християнско от това. Вярно в нашенски вариант, ама нали сме уникално явление.
Навън вече е единадесет градуса, всичко се топи и предполага пролет, вече няма лед, след още някой такъв ден, няма да има и сняг и трафика ще си дойде на мястото.
Даа, времето е относително понятие и лошата драматургия на тази зима със сигурност ще продължи.А, Йоан Кръстител и Христос ще си разказват случката за попа, циганина и двадесет и петте голи мъже, поне до края на вечността.

вторник, 5 януари 2010 г.

Снежна рапсодия / как да спрем цигарите безболезнено /

Вторник сутрин. Обичайният втори ден от седмицата и отказването на цигарите за първи път, след двадесет и пет годишно пафкане. Спах лошо, сънувах неща, от които на Дали щеше му настръхне косата от завист, баня за събуждане, кафе и газирана вода, нещо ми липсва, знам го какво е, но няма да му споменавам името, защото е вредно. Поглеждам през прозореца и виждам навалял снежец, ама малко, този огледах внимателно, не беше покрил тревата. Още.
Нарамваме раницата и се отправяме на училище. Навън вали приятно, даже обмисляме с Александър да ходим пеша, но както винаги сме се замотали в къщи и ще закъснеем, та затова се меткаме на колата за училище. Пристигаме, стълбите отново са заледени, но това най – вероятно е практика на училищното настоятелство, един вид естествен отбор, преодоляваме препятствието и вече сме вътре в светлата и топла сграда. Казваме си по мъжки чао, аз съм разтоварен с известна сума, но ми е усмихнато, дори и строгата охранителка ми се усмихва, сигурен съм, че и се случва за втори път в живота и излизам навън.
Снегът се е усилил, обаче не ми пука. Абстиненцията от спирането на цигарите ме връхлита и почти не забелязвам размерите на снеговалежа. Смело крача през преспите и стигам до работното си място, чийто двор е заледен както винаги. Служител от дърводелската работилница се подхлъзва и пльосва по корем на два метра от мен, изправя се гръмогласно, вижда ме, поздравява учтиво и се разделяме като добри приятели.
Оцелявам и при второто изпитание за деня свързано с лед, изтръсквам си дрехите на входа на клиниката и с почуда установявам, че от мъката ми по цигарите не е останала и следа.
Завърнало се е и доброто ми настроение. Сипвам си от служебното кафе, сядам си в кабинета на загасена лампа и започвам да се наслаждавам на снега, който вали като из чувал и никак не се шегува.
Минава вече десет часа, а не съм се сетил за цигара. В единадесет обаче, пак ме връхлитат черни мисли, почвам вече да си гриза ноктите, когато ми звънят за консултация от съседна клиника.
Излизам навън и първата ми работа е да повторя упражнението на дърводелеца от сутринта. Псувайки под нос, оставям местопроизшествието зад гърба си и балансирайки, като ония от цирка пристигам. Елементарен случай, отнема седем минути и се връщам по същия смешен начин.
Отново се изтупвам от снега и, о чудо, аз съм прероден , не ми се пуши вече, не му се пуши вече, алелуя.
Докато се качвам по стълбите ми се оформя една идея. Сядам си на бюрото. И започвам да я анализирам.
Въпросът е, какво ли щеше да се случи, ако не беше завалял сняг?
Ами простичко – щях да страдам и да съм на ръба на изкушението цял ден.
Чета по агенциите за непочистени улици, катастрофи, застреляли Боби Цанков, как ли са избягали убийците в този сняг и трафик, освен пеша или с метро и съвсем ми мина.
На всичкото отгоре г- жа Веска Георгиева прави изявление, че София е проходима с малки изключения.
Заместване на една патологична доминанта с друга.
Дискомфорта, който изпитвам от живота в снежната столица уби абстиненцията ми от раз.
Е, на това му викам здравословна държава, висок акциз, висок риск от счупен крайник, високо ниво на адреналин и край с цигарите.
Все високи цели.

петък, 1 януари 2010 г.

Новогодишна тишина

Суетнята, около тръгването на гости за Нова година е приятна, особено след баня и бръснене. Дъщеря ми си избира рокля, а Александър се разкарва с коледна шапка и джинси, гледа ме като котето от Шрек и неизказания въпрос КОГА ЩЕ ТРЪГВАМЕ, е просто ясен и...

Слава Богу тя е красива, вече, той е облечен и тръгваме за купона с четири стола под мишница. Не се шегувам. Настаняваме столовете в багажника на Ади, аз междувременно съм успял да смачкам мъфините в сака, щото мога да нося всичко и бленуваното пътуване се осъществява.

Тече кротка истерия, около изхранването в Новогодишната нощ, аз тъй като съм излишен се оттеглям на балкона да пуша с питие, защото е пролет. Навън е слабо казано приятно, петнадесет градуса на 31- ви декември. И изтича времето на втората ми слабост – цигарите, та гледам да си наваксам, при третата обаче погледът ми се заковава на отсрещния прозорец.

Там човек на моята възраст, за децата под 18 години споделям, че не се прави така, не се наднича в чуждия живот, аз мога да го правя щото вече съм голям и осъзнат, което е спорно, поне според близките ми, изречението се проточи, та за това започвам отначало.

Въпросният човек, облечен с елече, ама от ония, нали се сещате, домашно плетените, седеше безмълвно и гледаше в една точка.

Не си падам по определението сюр, но попаднах в друг свят.

Извлечен с молбата да изхвърля боклука се озовах на улицата, която в един момент приличаше на Бейрут в лошите му години.

Лошо няма, хората се веселят.

Изкачвам отново етажите, които съм се отказал да броя и се отдавам на поредната цигара, която е предпоследна на н – та степен поне до 4 – ти.

Страхотен балкон, и пушенето доставя двоен кеф, защото в къщата не се пуши.

Моят човек не е мръднал и се успокоих.

В кухнята цари предпразнична ярост и доброто ми намерение да си намеря място ме връща на старото т.е. на балкона.

Отсреща, обаче, има развитие, след съзерцанието човекът води един възрастен човек със същото елече, слага го на масата и започва да го храни.

От моята позиция на купона разбирам, че яйцата за 100 000 хилядната салата са не точно толкова обелени , колкото трябва.

След нахранването на по – възрастния , двамата отсреща се отправят в стая, където нямам поглед, има пердета за жалост.

Викат ме вътре да си кажем наздраве и...губя важни точки в следенето на пичовете.

Единадесетото наздраве ме подсеща, че не съм пушил.

Любимият ми балкон ме чака заедно с моята история.

Героят переше на ръка в кухнята.

В 12 без десет.

И въпреки цялата агресия върху сетивата ми, стана толкова тихо...

Честита Нова Година, непознати приятелю!