Крайната спирка на трамвай номер девет биде преместена и сега се намира в подножието на бившия Енергопроект. Там слизат хората , които работят в квартала . Ходенето пеша е неизбежно, поради липсата на всякакъв превоз, като изключим рейса, тип междуселски, именуван с гръмкото 9ТМ.
Загледах се в лицата, преминаващи покрай стъклото на колата и изведнъж ясно и категорично ми се натрапи усещането за концлагер. Наведени глави, сиви лица, празни погледи, на фона на сивото небе и калните улици. Дори не се оглеждаха, когато пресичаха улицата. Един се отклони от групата, преброи някакви стотинки поне три пъти и си купи вестник от полуразпадналата се сергия, незнайно как попаднала в началото на разораната нива, която едно време беше градина с рози.
Може би съм бил твърде повлиян от времето и ранния час, но в тези хора нямаше живот. Съществуваше само и единствено стадно – скотския стремеж да се слезе от трамвая, да се пресече улицата , да се върви петнадесет – двадесет минути, да се седне на бюрото или там каквото им е работното място и след известно време обратното упражнение.
Хората нямат пари, ми каза веднъж чичо Митко, човека , който знае всичко за всички в квартала, и повече от успешно се справя с ролята на Андрешко.
Вярно, криза е, финансите са оскъдни, но трябвали да се превръщаме в болното стадо, което видях сутринта.
В подлеза на НДК вече има постоянно присъствие от баби с кантари. Помните ли ги. Срещу 20 стотинки осигуряват най – точното мерене.
Върнаха се и уличните музиканти. Вчера един пич, пак на същото място, с цяло гърло, вдъхновено и фалшиво пееше песента от филма „Особен урок.”. Винаги съм имал някаква свръхсимпатия към тази лента. Може би заради уникалните кадри от Париж и живота на мотопед в него. И Натали Делон разбира се. Днес си пуснах , има някакъв тип трейлър на филма във VBOX7, и отново видях моите си картинки. Подействаха ми като балсам след сутрешното ми душевно приключение.
Някога, ама наистина преди много години, с група....познати водихме спорове тип псевдобогословотеологически и тогава, една много запалена вярваща в прераждания , реинкарнации, завръщане и други такива синоними, каза , че адът бил на Земята.
Много ми е странен деня , сещам се за неща , толкова отдавна в миналото. Не знам , но картинката - хора слизащи от трамвая е като щампа в мозъка ми. Също така и усещането за обреченост, ама по концлагеристки. Няма по – голям , да го наречем, трудов лагер от собственото ни съзнание. И никой друг, жив човек, не може да ни причини такива страдания и такова оскотяване.
Ако Адът е на Земята, то територията, на която живеем как може да се определи. Съзнателно не употребявам думата държава. Такава не съществува. Адът на Ада, ли?
Вчера, много неща се случиха вчера, наглед незначителни, но лично за силно знакови, маркови и каквато друга дума ви дойде на ум.
Пазарувам си аз в магазина, отивам да ми премерят доматите и лелята , която отговаря за тази благородна дейност, ме скастри, да не връзвам сега плика, а след меренето, защото разбирате ли тя бързала. Е, аз не бързам, беше моя отговор, тя се врътна и си отвисях петнадесет минути, докато тя благоволи да се върне и да ми премери пустите домати. Във всеки друг случай, щях да се разразя като „Катрина”, но отнесено си мислех за случката в рейса и игнорирах лелята страшно. После си дадох сметка, че съм бил безразличен към дявол от нисък порядък или надзирател на барака, ама нейсе, няма да ми се размине така леко следващия път.
На спирката на 9ТМ имаше тълпа народ, колкото да изоре двайсетина декара само с рало и без волове.
Един възрастен човек, със звънливо – пронизително – теноров глас, настанил се на най – високото място на спирката, уж говореше със свой приятел, а всъщност осъществяваше понеделнишката си проповед относно циганите. Как претопявали нацията, как внуците му щели след време да ги изнасилват циганите и прочие спектър на антиромско настроение. Мисълта му вървеше плавно и последователно и изключваше всякакъв диалог. Напомни ми за някого. Не се сещам за кого, ама ще...
И не спря. През целия път. Стигна дори до крайности, като отворени писма до Турция да ни приобщи отново. Лудите отново, като бабите с кантарите и уличните музиканти, излязоха на агората.
Криза е , финансова. Хората нямат пари.
За кризата на ценностите е безсмислено да се говори.
Само вижте рекламата на новия Биг Брадър.
Там е две в едно.
Бедни и прости, какво повече му трябва на Големия Брат.
*Особен урок
Загледах се в лицата, преминаващи покрай стъклото на колата и изведнъж ясно и категорично ми се натрапи усещането за концлагер. Наведени глави, сиви лица, празни погледи, на фона на сивото небе и калните улици. Дори не се оглеждаха, когато пресичаха улицата. Един се отклони от групата, преброи някакви стотинки поне три пъти и си купи вестник от полуразпадналата се сергия, незнайно как попаднала в началото на разораната нива, която едно време беше градина с рози.
Може би съм бил твърде повлиян от времето и ранния час, но в тези хора нямаше живот. Съществуваше само и единствено стадно – скотския стремеж да се слезе от трамвая, да се пресече улицата , да се върви петнадесет – двадесет минути, да се седне на бюрото или там каквото им е работното място и след известно време обратното упражнение.
Хората нямат пари, ми каза веднъж чичо Митко, човека , който знае всичко за всички в квартала, и повече от успешно се справя с ролята на Андрешко.
Вярно, криза е, финансите са оскъдни, но трябвали да се превръщаме в болното стадо, което видях сутринта.
В подлеза на НДК вече има постоянно присъствие от баби с кантари. Помните ли ги. Срещу 20 стотинки осигуряват най – точното мерене.
Върнаха се и уличните музиканти. Вчера един пич, пак на същото място, с цяло гърло, вдъхновено и фалшиво пееше песента от филма „Особен урок.”. Винаги съм имал някаква свръхсимпатия към тази лента. Може би заради уникалните кадри от Париж и живота на мотопед в него. И Натали Делон разбира се. Днес си пуснах , има някакъв тип трейлър на филма във VBOX7, и отново видях моите си картинки. Подействаха ми като балсам след сутрешното ми душевно приключение.
Някога, ама наистина преди много години, с група....познати водихме спорове тип псевдобогословотеологически и тогава, една много запалена вярваща в прераждания , реинкарнации, завръщане и други такива синоними, каза , че адът бил на Земята.
Много ми е странен деня , сещам се за неща , толкова отдавна в миналото. Не знам , но картинката - хора слизащи от трамвая е като щампа в мозъка ми. Също така и усещането за обреченост, ама по концлагеристки. Няма по – голям , да го наречем, трудов лагер от собственото ни съзнание. И никой друг, жив човек, не може да ни причини такива страдания и такова оскотяване.
Ако Адът е на Земята, то територията, на която живеем как може да се определи. Съзнателно не употребявам думата държава. Такава не съществува. Адът на Ада, ли?
Вчера, много неща се случиха вчера, наглед незначителни, но лично за силно знакови, маркови и каквато друга дума ви дойде на ум.
Пазарувам си аз в магазина, отивам да ми премерят доматите и лелята , която отговаря за тази благородна дейност, ме скастри, да не връзвам сега плика, а след меренето, защото разбирате ли тя бързала. Е, аз не бързам, беше моя отговор, тя се врътна и си отвисях петнадесет минути, докато тя благоволи да се върне и да ми премери пустите домати. Във всеки друг случай, щях да се разразя като „Катрина”, но отнесено си мислех за случката в рейса и игнорирах лелята страшно. После си дадох сметка, че съм бил безразличен към дявол от нисък порядък или надзирател на барака, ама нейсе, няма да ми се размине така леко следващия път.
На спирката на 9ТМ имаше тълпа народ, колкото да изоре двайсетина декара само с рало и без волове.
Един възрастен човек, със звънливо – пронизително – теноров глас, настанил се на най – високото място на спирката, уж говореше със свой приятел, а всъщност осъществяваше понеделнишката си проповед относно циганите. Как претопявали нацията, как внуците му щели след време да ги изнасилват циганите и прочие спектър на антиромско настроение. Мисълта му вървеше плавно и последователно и изключваше всякакъв диалог. Напомни ми за някого. Не се сещам за кого, ама ще...
И не спря. През целия път. Стигна дори до крайности, като отворени писма до Турция да ни приобщи отново. Лудите отново, като бабите с кантарите и уличните музиканти, излязоха на агората.
Криза е , финансова. Хората нямат пари.
За кризата на ценностите е безсмислено да се говори.
Само вижте рекламата на новия Биг Брадър.
Там е две в едно.
Бедни и прости, какво повече му трябва на Големия Брат.
*Особен урок
Богатите и простите си минаха от реда :))))
ОтговорИзтриванеКолкото тъжен, толкова и хубав текст! Браво!
ОтговорИзтриване