Колко полицаи са нужни за да сменят една крушка? А, колко работници от чистотата са нужни за да изхвърлят едно кошче за боклук?
Рано сутрин София е много интересно място. Особено, ако ходиш пеша и не ти пука от поредната приумица на времето, въплътена в средно обилен снеговалеж. Добре облечени, екипирани с шалове и шапки двамата с Александър се спускаме по булеварда, покрай покритите със сняг люляци. Аз нося ученическата му чанта и да ви кажа честно, дори и на мен ми тежи, а съм един и деветдесет и тежа деветдесет и три килограма. Как я носи той, за мен е мистерия, но тази сутрин загадката ще бъде разрешена, както и още няколко други.
Ругая на ум образователната система, мисля си за неминуемите сколиози, лордози и всякакви други изкривявания, с които ще се сдобие моя второкласник и виждам мила картинка, толкова отдавна забравена и детска, че чак ми се доплака. Бяхме задминати от Запорожец. Истински. Жълт. Колата бавно ни изпревари, от ауспуха и се виеше закачлив дим, а дядото вътре беше с ушанка. И докато се наслаждавах на гледката, той даде ляв мигач.
От другата страна на булеварда, става въпрос за бул.”Черни връх”, в локалното платно вече трети ден на пост стои снегорин. Величествен, стегнат, със свирепо изражение той представляваше заплаха за всяка снежинка дръзнала да кацне върху асфалта. Вътре отегчен до безобразие, операторът по снегопочистването, пуши цигара и се наслаждава на някаква топла напитка, най – вероятно, в този ранен час, кафе.
Легендарната кола даде ляв мигач в последния момент, премина двете платна, навлезе в локалното, завъртя се и спря на около метър от повелителя на снежинките. И го запуши. Ама така, че нямаше мърдане. Прехласнат наблюдавах сценката, онзи от снегорина слезе бавно и величествено, изхвърли си фаса в градинката, надвеси се над прозореца на колата и нещо заговори. Не чувах, далече сме, но смисъла на жестовете беше пределно ясен. Разкарай таз барака от тука бе, боклук. Дядото излезе ръкомахайки и пантомимата поясни, че Запорожеца е умрял завинаги. Онзи кимна и двамата се заеха с избутването на още топлия труп на колата. Алек ме задърпа за ръкава. Погледнах си часовника, установих закъснението и тръгнахме. В този момент обаче, усетих струя топъл въздух да преминава през мен. Нещо размърда замръзналите люляци и видях там духът на колата. Запорожецът, чисто нов, ярко жълт, блестящи джанти и нови стъкла. Намигна ми с единия фар и изчезна. Беше може би последния по рода си. Стана ми малко криво, но нищо не е вечно, дори и те.
Стигаме до училище. Слагам чудовищната раница на гърба на детето, тя и той придобиват формата на латинско ве, Алек издува жилите на врата си, с рязко движение премества раницата напред, придобива ускорение и наведен стига за нула време до класната стая, която е на другия край на коридора. Как взима завоите и как спира, ще го уточня, когато охраната ме пусне до класната стая.
Вървя си по булевард „България”, посока болницата и виждам пред мен три оранжеви униформи от чистотата в пълно бойно снаряжение, разбирайте метли, лопати и някакъв странен уред, който в последствие се оказва радиостанция, ама от ония, които бяха на въоръжение в армията осемдесетте години.
Вървят си трите жени, представители на ромското малцинство с вид на приятно мотаещи се след работа и в един прекрасен миг съзират кошче за боклук на фирмата „Титан”, което е бременно девети месец и вече пренася. Хищнически те се устремяват към него, едната го хваща отдолу, другата с отработено движение вади пластмасов чувал от джоба си, нахлузва го на кошчето, третата го хваща отгоре, следва рязко движение и боклука вече прибран на сигурно място.
Продължих по пътя си с куп поуки и чух зад себе си въздишка. Обърнах се и видях усмивката на облекченото кошче, което се поклащаше весело.
Рано сутрин София е много интересно място. Получаваш отговори, задаващи въпроси, срещаш приказки, общуваш с призраци и се убеждаваш, че още не си загубил детето в себе си.
И нещо дълбоко, е останало непокътнато, въпреки проклятието да живееш в интересни времена.
Рано сутрин София е много интересно място. Особено, ако ходиш пеша и не ти пука от поредната приумица на времето, въплътена в средно обилен снеговалеж. Добре облечени, екипирани с шалове и шапки двамата с Александър се спускаме по булеварда, покрай покритите със сняг люляци. Аз нося ученическата му чанта и да ви кажа честно, дори и на мен ми тежи, а съм един и деветдесет и тежа деветдесет и три килограма. Как я носи той, за мен е мистерия, но тази сутрин загадката ще бъде разрешена, както и още няколко други.
Ругая на ум образователната система, мисля си за неминуемите сколиози, лордози и всякакви други изкривявания, с които ще се сдобие моя второкласник и виждам мила картинка, толкова отдавна забравена и детска, че чак ми се доплака. Бяхме задминати от Запорожец. Истински. Жълт. Колата бавно ни изпревари, от ауспуха и се виеше закачлив дим, а дядото вътре беше с ушанка. И докато се наслаждавах на гледката, той даде ляв мигач.
От другата страна на булеварда, става въпрос за бул.”Черни връх”, в локалното платно вече трети ден на пост стои снегорин. Величествен, стегнат, със свирепо изражение той представляваше заплаха за всяка снежинка дръзнала да кацне върху асфалта. Вътре отегчен до безобразие, операторът по снегопочистването, пуши цигара и се наслаждава на някаква топла напитка, най – вероятно, в този ранен час, кафе.
Легендарната кола даде ляв мигач в последния момент, премина двете платна, навлезе в локалното, завъртя се и спря на около метър от повелителя на снежинките. И го запуши. Ама така, че нямаше мърдане. Прехласнат наблюдавах сценката, онзи от снегорина слезе бавно и величествено, изхвърли си фаса в градинката, надвеси се над прозореца на колата и нещо заговори. Не чувах, далече сме, но смисъла на жестовете беше пределно ясен. Разкарай таз барака от тука бе, боклук. Дядото излезе ръкомахайки и пантомимата поясни, че Запорожеца е умрял завинаги. Онзи кимна и двамата се заеха с избутването на още топлия труп на колата. Алек ме задърпа за ръкава. Погледнах си часовника, установих закъснението и тръгнахме. В този момент обаче, усетих струя топъл въздух да преминава през мен. Нещо размърда замръзналите люляци и видях там духът на колата. Запорожецът, чисто нов, ярко жълт, блестящи джанти и нови стъкла. Намигна ми с единия фар и изчезна. Беше може би последния по рода си. Стана ми малко криво, но нищо не е вечно, дори и те.
Стигаме до училище. Слагам чудовищната раница на гърба на детето, тя и той придобиват формата на латинско ве, Алек издува жилите на врата си, с рязко движение премества раницата напред, придобива ускорение и наведен стига за нула време до класната стая, която е на другия край на коридора. Как взима завоите и как спира, ще го уточня, когато охраната ме пусне до класната стая.
Вървя си по булевард „България”, посока болницата и виждам пред мен три оранжеви униформи от чистотата в пълно бойно снаряжение, разбирайте метли, лопати и някакъв странен уред, който в последствие се оказва радиостанция, ама от ония, които бяха на въоръжение в армията осемдесетте години.
Вървят си трите жени, представители на ромското малцинство с вид на приятно мотаещи се след работа и в един прекрасен миг съзират кошче за боклук на фирмата „Титан”, което е бременно девети месец и вече пренася. Хищнически те се устремяват към него, едната го хваща отдолу, другата с отработено движение вади пластмасов чувал от джоба си, нахлузва го на кошчето, третата го хваща отгоре, следва рязко движение и боклука вече прибран на сигурно място.
Продължих по пътя си с куп поуки и чух зад себе си въздишка. Обърнах се и видях усмивката на облекченото кошче, което се поклащаше весело.
Рано сутрин София е много интересно място. Получаваш отговори, задаващи въпроси, срещаш приказки, общуваш с призраци и се убеждаваш, че още не си загубил детето в себе си.
И нещо дълбоко, е останало непокътнато, въпреки проклятието да живееш в интересни времена.
Много хубаво написано. :-)
ОтговорИзтриване