понеделник, 11 януари 2010 г.

Крайдунавски сирени


Понеделник сутрин е леко неприятно, особено след домошарски уикенд изпълнен със съдържание откъм храна и сън. Убеждението ми, че мобилните телефони трябва да имат по – големи цифри на часовниците си е подплатено от ставането на съпругата ми в пет и половина. Аз също се засилих да ставам, но видях колко е часа и си ревизирах мнението относно надигането ми от леглото.
Приключението ми започна с кафето. Някакъв човечец по бТВ с монотонен гласец ни съветваше как да си караме колите и между другото докладваше за пътната обстановка. Слушах го с едно ухо и си берях фермата, май даже и това не правих, просто пиех кафявата течност вперил тъпо поглед в монитора и очаквах невроните ми да проведат някакъв, макар и минимален импулс, когато...
„...скоростта на моторното превозно средство, трябва да е по – малка от видимостта...”
Събудих се на секундата и видимостта ми стана сто и двадесет процента. Медиаторите ми се завъртяха в лека джига и се устремих към телевизора да видя този титан на мисълта.
Оказа се, че това е майор от пътната полиция, медийната звезда на пътната обстановка и корифея на физиката на елементарните тела.
Та този исполин, с едно изречение претвори цялата наука от Максуел насам и се чудя, защо по дяволите се е набил в полицията, като мястото му е, поне според мен, ръководител научно звено към БАН Там и без това си общуват с извънземни.
Излизаме, аз още не съм се отърсил от прозрението за скоростта и визията, часът е седем и половина, булевард „ Черни връх”, посока центъра е запушен, видимо е с просто око, използваме колатерали, пристигаме навреме за училище.
На излизане обаче се сблъсквам с неочакван феномен. Усмихнато дете, пожела на баща си приятна работа и се отправи към училището. Имало и такива деца. С желание и бодрост да ходят на училище. Само като си представя физиономията на синът ми, контраста е убийствен. И все пак останах с чувството, че изпускам нещо важно. Нищо, ще се сетя, казах си и продължих без приключения до болницата.
След обичайните процедури по лекуване и докладване на болни, отново съм на линията на осведомяването, ама не ми върви. Още работа, няколко процедурни въпроса и една сътрудничките ми споменава нещо за изпити, подминавам я, не ме касае особено. Обаче онова чувство продължава да ме гризе.
Сядам си пак на бюрото, отварям Фокус и виждам моята новина. В Силистра имало инцидент със сирена. В 6,02 часа сутринта една от сирените на гражданска защита, това е онова дето вие, няма нищо общо с гръцката митология и Одисей, дала сигнал за тревога. Шефът на местното подразделение, обяснил, че става въпрос за повреден чифт. Дали бедните хора от Силистра са се изплашили не се споменава, но, залагам си главата, никак не е приятно да бъдеш събуден по този начин.
И в този момент ми светна пред очите, ето, кое бях забравил. Днес са изпитите за еврокомисари.
И Румяна Желева се пече в предизпитна треска. Няма нищо случайно на този свят.
Нито сирените, нито видимостта. Всичко е трябвало да ме насочи към този фундаментален момент.
Освен да и пожелая късмет с въпросите, дано е прочела поне половината конспект, тя трябва да знае, че има едно несломимо оръжие, усмивката си.
Сирените са били в нейна чест. Да се събуди народа и да стиска палци, като много внимава да не си изкълчи някой от тези толкова важни пръсти.
Защото и без това сме се хванали за тях в поза Г, ако стане някоя контузия...
Генерал Борисов е в Израел, кани Бенямин Натаняху на гости в България, последния му завижда, че управлява без коалиция и накрая, поне засега, си стискат ръцете за съвместни учения.
Читалище „ Славянска беседа” иска от театър „Сълза и смях” наем, сумата варира според медията, която четете, но е между 40 000 и 60 000 лева.
В Държавния музикален театър стават някакви делавери с директорския пост, има недоволни, отворени писма...
Текат януарските изпитни сесии, в Европа, пък и у нас.
А в Силистра вият сирените.
Нека си вият, кервана си...

Снимка: Darik.news/Варна

Няма коментари:

Публикуване на коментар