понеделник, 25 януари 2010 г.

Приложна или изящна психология по избор


Мразя понеделниците. Много добре осъзнавам световната конспирация, която ти дава два дни почивка да се разглезиш и след това с цялата си сила и подлост върху главата ти се стоварва понеделника.
Ставане в шест, кафе, баня, дежурната разправия на тръгване и минус четиринадесет градуса навън. Раница, проект в размер А3, който е за петък, но го носим днес за по – лесно, лед в между блоковото пространство, пристигане в училище.
Много ми е студено и виждам рейс, който спира под носа ми и, ако се кача ще ме закара до болницата за две минути. Миналия път, като се изкуших, попаднах на засада от три контрольорки и ме глобиха. Рискувам и се качвам.
Оглеждам се плахо, не виждам заплаха, въздъхвам облекчено и в този момент чувам току - до мен пронизително ридание.
И както бях подложен на масаж тяло в тяло, така около мен и жената издала вопъла се освободи място за поне още десет души. Тя изглеждаше съвсем нормално, добре облечена, с поддържана коса, държеше в ръцете си два вестника „Труд” и „Стандарт”. И не миришеше. В този момент някой изшътка, истинско мъжко шъткане, такова, с което се заповядва на жената да млъкне, след като е изяла два шамара, защото не е сервирала салатката навреме, а ракиите са вече четири. Оглеждам се в опит да локализирам източника на тази мъжественост и виждам лицата на хората, които се отдръпнаха благородно и ни направиха толкова много място. Погнуса, нездраво любопитство, присмех, кикот от страна на две девойки, най – вероятно девети клас, но гримирани като за петнадесети.
Отново вопъл и хлипане, вече целия рейс гледа към жената. Една госпожа поклати глава и я тръсна сякаш отпъждаше някакво гадно насекомо, онзи не посмя втори път да изшътка, но се захили и го локализирах, типичен представител на местно – аборигено – дружбенската общност, все пак рейса е с номер 204, но най – страшното бяха очите им. Не мога да опиша, какво точно изразяваха, смесица от чувства, които бяха всичко друго, но не и състрадание. С такива погледи се гледат стоножките, жабите, змиите, голите охлюви, повръщаното и да не продължавам.
Намразих ги и както не исках да се намесвам, попитах жената всичко ли е наред. Тя се обърна към мен. Очите и бяха разводнени от сълзи, на върха на носа се бе образувала малка капчица, отново хлип и вой, който в един момент придоби членоразделен характер.
Ще се опитам да я цитирам по памет, като проявявам цялото си съчувствие:
„ Детенцето ми умира, задушава се и умира, не може да му се помогне, Бойкоооо излекувай ми детето, нали можеш, всичко, Бойкооо, Борисооов, спаси ми момиченцето...”
Смехът беше оглушителен, всички, ама всички се забавляваха. Подвикваха на горката жена какво ли не.
Спирката ми дойде. Слязох от рейса, като издърпах госпожата със себе си, опитах се да я успокоя, но тя продължаваше да моли Бойко за помощ. В един момент тя се извърна и побягна, подхлъзна се, падна, изправи се и пак се затича между измръзналите дървета.
Усетих нечие присъствие.
Един старец в бяло, с бяла брада и ореол около главата седеше на една пейка и ме гледаше с недоумение. Помислих си, тоя пък какво ли ме зяпа?
Повдигнах рамене и му обърнах гръб.
Както би сторил всеки на мое място, нали?

Няма коментари:

Публикуване на коментар