вторник, 5 януари 2010 г.

Снежна рапсодия / как да спрем цигарите безболезнено /

Вторник сутрин. Обичайният втори ден от седмицата и отказването на цигарите за първи път, след двадесет и пет годишно пафкане. Спах лошо, сънувах неща, от които на Дали щеше му настръхне косата от завист, баня за събуждане, кафе и газирана вода, нещо ми липсва, знам го какво е, но няма да му споменавам името, защото е вредно. Поглеждам през прозореца и виждам навалял снежец, ама малко, този огледах внимателно, не беше покрил тревата. Още.
Нарамваме раницата и се отправяме на училище. Навън вали приятно, даже обмисляме с Александър да ходим пеша, но както винаги сме се замотали в къщи и ще закъснеем, та затова се меткаме на колата за училище. Пристигаме, стълбите отново са заледени, но това най – вероятно е практика на училищното настоятелство, един вид естествен отбор, преодоляваме препятствието и вече сме вътре в светлата и топла сграда. Казваме си по мъжки чао, аз съм разтоварен с известна сума, но ми е усмихнато, дори и строгата охранителка ми се усмихва, сигурен съм, че и се случва за втори път в живота и излизам навън.
Снегът се е усилил, обаче не ми пука. Абстиненцията от спирането на цигарите ме връхлита и почти не забелязвам размерите на снеговалежа. Смело крача през преспите и стигам до работното си място, чийто двор е заледен както винаги. Служител от дърводелската работилница се подхлъзва и пльосва по корем на два метра от мен, изправя се гръмогласно, вижда ме, поздравява учтиво и се разделяме като добри приятели.
Оцелявам и при второто изпитание за деня свързано с лед, изтръсквам си дрехите на входа на клиниката и с почуда установявам, че от мъката ми по цигарите не е останала и следа.
Завърнало се е и доброто ми настроение. Сипвам си от служебното кафе, сядам си в кабинета на загасена лампа и започвам да се наслаждавам на снега, който вали като из чувал и никак не се шегува.
Минава вече десет часа, а не съм се сетил за цигара. В единадесет обаче, пак ме връхлитат черни мисли, почвам вече да си гриза ноктите, когато ми звънят за консултация от съседна клиника.
Излизам навън и първата ми работа е да повторя упражнението на дърводелеца от сутринта. Псувайки под нос, оставям местопроизшествието зад гърба си и балансирайки, като ония от цирка пристигам. Елементарен случай, отнема седем минути и се връщам по същия смешен начин.
Отново се изтупвам от снега и, о чудо, аз съм прероден , не ми се пуши вече, не му се пуши вече, алелуя.
Докато се качвам по стълбите ми се оформя една идея. Сядам си на бюрото. И започвам да я анализирам.
Въпросът е, какво ли щеше да се случи, ако не беше завалял сняг?
Ами простичко – щях да страдам и да съм на ръба на изкушението цял ден.
Чета по агенциите за непочистени улици, катастрофи, застреляли Боби Цанков, как ли са избягали убийците в този сняг и трафик, освен пеша или с метро и съвсем ми мина.
На всичкото отгоре г- жа Веска Георгиева прави изявление, че София е проходима с малки изключения.
Заместване на една патологична доминанта с друга.
Дискомфорта, който изпитвам от живота в снежната столица уби абстиненцията ми от раз.
Е, на това му викам здравословна държава, висок акциз, висок риск от счупен крайник, високо ниво на адреналин и край с цигарите.
Все високи цели.

Няма коментари:

Публикуване на коментар