петък, 24 септември 2010 г.

Буболечо – Мечова реалност

Някога в едно добро време с моя син си нарисувахме игра. Той я нарисува всъщност. Аз бях този, който направи кръгчетата на героите. Тези, по които те да се движат. След едно хвърляне на две зарчета.

Самата игра е проста – има вулкани, блата, мостове пазени от тролове, гори с дружелюбни елфи и ... всичко, което може да си представи един приказен мозък на седем и един също толкова на тридесет и осем.

Днес, той случайно попадна на старата ни игра, която придоби нова скорост...

Мооомент, нашта, неговата нарисувана игра е един картон, скаран съм с форматите, ама е голям, случайно се появи от препълнения с книги бивш дрешник, организиран като хранилище за книги, с рафтове, енциклопедии и творения, толкова големи и несъбиращи се в нормална стая и изискващи към себе си навиване на руло.

Там открил той отново това онова съкровище, заровено преди години и неизползвано до този ден.

Играта прилича на стар пергамент, това я прави „...още по – ценна...”, и има допълнителни условия, които ще се обсъждат утре, когато я изправим, все пак след две години в дрешник – библиотеката навита на руло...трябва и поне една нощ да се изправи.

Принцесата на хаоса иска да играе и тя...

Майка и също.

Оказа се, че малката ни рисувана от него игра е много „ яка „ ...

Дали ние големите бягаме от реалността по този начин.

И колкото можем, поне благодарение на децата си.

Аз чакам утре и нарисуваната игра.

Вие?

петък, 3 септември 2010 г.

Бъгария – страната на буболечките

Колко му е?

Строим завод, писта за F1 и малко магистрали.

Откриваме детски градини и правим първи копки.

Работим като Белчо, смеем се като Шкумбата, реликвите на Индиана Джоунс са ни под носа, даваме пенсии за носители на „Златния Орфей”, имаме си новото икономическо чудо...

Приказката, която ще ви разкажа днес няма нищо общо с гореизброените неща.

Тя е позитивна, насочена към душата и тялото на хората.

Не се измерва със сантиметри, защото ако се измерваше щеше да е четири метра висока.

Колкото Веждите на Мултак номер едно.

Тя не е за Пепеляшката от разклона.

Не е дори и за усмивката и.

Това не е приказка за закрити автобусни линии от малките градове до големите.

Тя е насочена към хората.

Които искат да чуят.

И я чуват ежедневно.

Живеят в нея.

Имало едно време...

Едно царство – господарство, царството на буболечките. За по младите на Бъговете, да не сме назад от младото поколение.

Всички знаете за кое царство става въпос.

Царството на F1.

И една писта за състезание на коли.

И една ондулирана кметица.

И едни Бъгари.

С мощите на един светец.

И завистливите Вежди на Българския Лувър.

Хубавото Руме не го харесали на гурбета.

Злите завистници го орисали лошо.

Шейховете не били шейхове, а бизнесмени.

А те вярвали...

И те живели щастливо като мат’рял.

Които останали.

Другите се отправили към залеза между папурите.

И не съжалявали.