събота, 23 октомври 2010 г.

Реклама за пица

Меся тестото, разточвам го, да е тънко поне три четвърти сантиметър, с какво да е...? О, да с миди и пресен лук.

Мидите ги намирам сурови и замразени, за предпочитане са замразените, защото когато ги сложиш върху тестото и мушнеш пицата в пещта, те се разтопяват пускат си, имамме мидено тесто, средно опечени миди, зехтин и пресен лук.

Става въпрос за пица, както заглавието ви е подсказало.

Това е любимата ми пица.

Никога не съм я опитвал. Не съм я и правил.

Но пък бях много убедителен, нали?

Колко ми се иска да имам ресторант за пици не можете и да предположите.

Колко е хубаво да си го представям.

И раната на вуйчовото ме връща в реалния свят.

Карала била кънки.

Взела си под наем и се пуснала по пързалката.

Има и уловка, кънките били с един номер по – големи, така и казала приятелка.

Резултатът е рана на левия крак.

Рана от прежулване.

Дълбока.

От цялото ми прежулено ежедневие, раната, която се задълбочава и боли, ми остава да си мечтая.

За моя ресторант.

Който иска да заповяда, стига да има рана и да го боли.

И да мечтае.

Това ни остана.

Да споделяме фантазиите си.

събота, 16 октомври 2010 г.

"the man who sold the world"

Палачинки, бира, кафе, мед, сирене, скандал...събота. Чудя се дали вече да намразя този ден от седмицата или да се влюбя още повече в него. Няколко истории се преплитат и саморазказват без моето участие, поучителни посвоему, тежки и безапелационни, като Камаз набрал скорост.

И няма да ви ги споделя.

Пиша това, като послание към един човек. Много близък до мен човек. Дете, което не успя да порасне.

Ти знаеш, мойто дете, колко ме боли за теб и това, което ти се случва, но няма да получиш моето съчувствие, защото вече не си дете...

Не желаеш да говориш с мен и това е разбираемо, аз винаги съм ти казвал истината, поне такава каквато я виждам.

Мислих си, че осъзнаването ти като голям човек, ще стане по трудния начин, но не, то ще стане по невъзможния начин.

Пътуването, което трябваше да те накара да си вече Голяма, не се състоя или поне беше кратко.

Сега е невъзможно. Да, правила си невъзможни неща...Някога...

Не знам дали си способна да го направиш сега.

Най – важното нещо в живота ти.

Да пораснеш и да заслужиш една хилядна от сълзите в очите на един брадат чичка с колело.

Няма да ти кажа, колко ме боли за теб.

Няма да ти помогна.

Ти трябва да си помогнеш.

Слушам си парчето за събота сутрин и си мисля за Кобейн и странните хора, колко ли е странно да си обикновен в свят пълен със странни хора...

И се чудя дали да мразя съботата или да се влюбя в нея.

събота, 9 октомври 2010 г.

Общество на мъртвите....

Събота е много странен ден, обигран в благополучието на еснафа, сготвен по китайски от група хора, слънчев посвоему, обикновен ден.

Едно време с човека, който все още смятам за най – добър приятел се поздравявахме със следното:

„ Здравей, още ли получаваш утрешния вестник?” , като шегата за днешното рицарство....

Задавали ли сте си въпроса, колко хора са го получили....

Не разбира се, не сте защото не сте:

Джон Ленън, Кърт Кобейн, Джим Морисън...

Няма да получите утрешния вестник, не ви е съдено.

Тези тримата го четат всеки ден и му се радват.

И днес не го получих.

Мамка му...

вторник, 5 октомври 2010 г.

Всеки си носи кръста...и задника под него

Това е.

Мисъл пробила си път в съзнанието ми след безсънна нощ, прекарана в спорове за демокрацията и нейното приложение в безпътните общества.

Случайно или не, моето злорадство към постарадалите от дискусията се трансформира в мисъл.

Интересното е, че тя протече на фона на глобалното ми настроение, обощено казано : „ Всички, около мен са живи и относително здрави.”

Здравата, занитено - тинолова ситуация се допълни, по подходящ начин от няколко скромни персони, имащи неблагоприличието да споделят факти и цифри, касаещи моето образование.

Опааа, май трябваше да кажа бившето ми обазование. Щото съм го завършил.

Чудя се дали да изпадна сам със себе в диалогичен спор или да го пропусна.

Пропуснах го, не ми се пише толкова.

Човеците пробили самотното ми самосъжаление и ходещата краткотрайна дрямка ми споделиха, че бюджета на МУ / това не е муууу, а е Медицински Университет / е намален с 8% / осем процента / от държавата.

За сметка на това „Полицейската Академия” и „Технoмаркета на ония дето си пишат инж. Като първо име” са със същия процент увеличени.

Репликата, която убива е: „ Медицината не е приоритет на правителството”.

Ами, мили ми съграждани, колкото и малко да сте останали, само това мога да ви кажа:

Всеки си носи кръста...и задника под него.

Ще имате инж. И ченгета.

Дупе да ви е яко, ако се разболеете.

И не смейте да го правите, не е приоритет.

петък, 1 октомври 2010 г.

Непопулярната медицина, акт на призвание или просто глупост.

Всяка прилика с действителни лица е случайна.

Радостен съм от факта, че хората практикуващи медицина, а те са рядкост, не се вълнуват от това, кой е министър на здравеопазването. За тях са важни пациентите, казусите и се подсмихват с леко недоумение на подмятанията на премиера Борисов за съсловието ни, което според него е корумпирано и не мисли за хората, които лекува.

Моята история е отдавнашна и винаги съм искал да я разкажа, защото е тъжна и същевременно достатъчно подтискаща, дълга, без добър край, но за това пък поучителна.

Имах един състудент, който беше изцяло отдаден на каузата да бъде лекар. За него медицината беше всичко, ама буквално всичко. По зло или добро, вие уважаеми читатели ще установите за себе си, стечение на обстоятелствата двамата с него се отзовахме на една къртовска поправка за мен, за него пропуснат зачот. Физиотерапия. Бях скъсан безапелационно на редовната сесия, все пак ние гъзарите не учим такива неща, като душове на Шарко, каквото и да значи това. Той си беше отложил този изпит, защото не се е подготвил за него.

Отивам аз на еди – кой си септември на поправка с надеждата да има още някой и заварвам цяла група от съмишленици, които кротко като мен са пропуснали и този път да си научат. Викат ни по азбучен ред и аз се отзовавам до единствения нескъсан на изпита индивид. Той прошепна: „ Отложих го, не можах да се подготвя...”. Отвърнах, че и сега съм си забравил урока и се моля за късмет, той ме погледна над очилата си и пак прошепна: ” Имаме едни и същи въпроси, аз ще стана първи, ти слушай...” . Така и станало. Благодарение на него имам ДА на зачота.

Без никаква подготовка се сдобих с един...приятел.

Ама много странен. Един такъв дръпнат, непопулярен, некомпетентен за друго освен за медицина и пределно ориентиран към анестезиология и реанимация.

Три курса по – късно и последвалото дипломиране с всичките аплодисменти, той взе, че стана Златен Хипократ.

Само да поясня тази титла се дава на завършилия с Пълно Отличие Медицина и дава право на носителя Му да специализира, каквото си иска без изпитите и цялата бюрокрация.

Изправяш се и казваш: „ Искам...”

И той си пожела анестезиологията и реанимацията, които бълнуваше, като студент. Въпреки всичките ми съвети да си избере, нещо по - сладко като кожни например.

И започна най – медицинската и тежка специализация. За несведующите ще кажа, че Златния Хипократ по време на специализацията си взимаше една минимална работна заплата на месец. Завърши я, как само той си знае. Защо го направи? Само Бог е свидетел на неговата битка, лишенията, болната майка, денонощния труд и самотата.

Взе специалност и ми звъна по телефона да се почерпим. Беше взел назаем петдесет лева от съсед. На купона бяхме аз, той и майка му, страхотна жена, но хронично болна.

Той ми следи блога и ще ми се сърди за това, че пиша за него...

Мрази да е популярен.

Не ти се извинявам пич, възхищавам ти се...

Минаха години и един ден той ненадейно, без да се обади по телефона, мрази такива неща, ме навести в лабораторията.

Тихите думи „ Саше, майка ми почина и нямам пари за погребението и, можеш ли да ми помогнеш, ще ти ги върна? „ са издрани върху мозъкът ми.

Моите пари са и твои, колко...

И още малко от тихата мъка:” Ние си бяхме сами, нямам с кого да я изпратя, ще дойдеш ли с мен на погребението?” . Обещах му.

Не отидох. Не можах.

И го предадох.

Все още работим на едно и също място, говорим си, но в очите му има едно обвинение и той е в правото си да го има.

Сори пич, но аз така мисля.

Въпреки твоите уверения в противното.

За мен всяко едно медицинско заведение по света би се гордяло да има такъв лекар, като героя на моята история.

Изключителен професионалист.

Принуден от естеството на своята професия да иска пари на заем за да погребе майка си.

И да продължава да вярва в нея / професията / до ден днешен.

И да чете по минимум три статии дневно.

И да не му пука, кой е министър.

Защото е Лекар и другото му е под прага на чувствителност на рецепторите.

Ако щеш ми говори...