петък, 1 октомври 2010 г.

Непопулярната медицина, акт на призвание или просто глупост.

Всяка прилика с действителни лица е случайна.

Радостен съм от факта, че хората практикуващи медицина, а те са рядкост, не се вълнуват от това, кой е министър на здравеопазването. За тях са важни пациентите, казусите и се подсмихват с леко недоумение на подмятанията на премиера Борисов за съсловието ни, което според него е корумпирано и не мисли за хората, които лекува.

Моята история е отдавнашна и винаги съм искал да я разкажа, защото е тъжна и същевременно достатъчно подтискаща, дълга, без добър край, но за това пък поучителна.

Имах един състудент, който беше изцяло отдаден на каузата да бъде лекар. За него медицината беше всичко, ама буквално всичко. По зло или добро, вие уважаеми читатели ще установите за себе си, стечение на обстоятелствата двамата с него се отзовахме на една къртовска поправка за мен, за него пропуснат зачот. Физиотерапия. Бях скъсан безапелационно на редовната сесия, все пак ние гъзарите не учим такива неща, като душове на Шарко, каквото и да значи това. Той си беше отложил този изпит, защото не се е подготвил за него.

Отивам аз на еди – кой си септември на поправка с надеждата да има още някой и заварвам цяла група от съмишленици, които кротко като мен са пропуснали и този път да си научат. Викат ни по азбучен ред и аз се отзовавам до единствения нескъсан на изпита индивид. Той прошепна: „ Отложих го, не можах да се подготвя...”. Отвърнах, че и сега съм си забравил урока и се моля за късмет, той ме погледна над очилата си и пак прошепна: ” Имаме едни и същи въпроси, аз ще стана първи, ти слушай...” . Така и станало. Благодарение на него имам ДА на зачота.

Без никаква подготовка се сдобих с един...приятел.

Ама много странен. Един такъв дръпнат, непопулярен, некомпетентен за друго освен за медицина и пределно ориентиран към анестезиология и реанимация.

Три курса по – късно и последвалото дипломиране с всичките аплодисменти, той взе, че стана Златен Хипократ.

Само да поясня тази титла се дава на завършилия с Пълно Отличие Медицина и дава право на носителя Му да специализира, каквото си иска без изпитите и цялата бюрокрация.

Изправяш се и казваш: „ Искам...”

И той си пожела анестезиологията и реанимацията, които бълнуваше, като студент. Въпреки всичките ми съвети да си избере, нещо по - сладко като кожни например.

И започна най – медицинската и тежка специализация. За несведующите ще кажа, че Златния Хипократ по време на специализацията си взимаше една минимална работна заплата на месец. Завърши я, как само той си знае. Защо го направи? Само Бог е свидетел на неговата битка, лишенията, болната майка, денонощния труд и самотата.

Взе специалност и ми звъна по телефона да се почерпим. Беше взел назаем петдесет лева от съсед. На купона бяхме аз, той и майка му, страхотна жена, но хронично болна.

Той ми следи блога и ще ми се сърди за това, че пиша за него...

Мрази да е популярен.

Не ти се извинявам пич, възхищавам ти се...

Минаха години и един ден той ненадейно, без да се обади по телефона, мрази такива неща, ме навести в лабораторията.

Тихите думи „ Саше, майка ми почина и нямам пари за погребението и, можеш ли да ми помогнеш, ще ти ги върна? „ са издрани върху мозъкът ми.

Моите пари са и твои, колко...

И още малко от тихата мъка:” Ние си бяхме сами, нямам с кого да я изпратя, ще дойдеш ли с мен на погребението?” . Обещах му.

Не отидох. Не можах.

И го предадох.

Все още работим на едно и също място, говорим си, но в очите му има едно обвинение и той е в правото си да го има.

Сори пич, но аз така мисля.

Въпреки твоите уверения в противното.

За мен всяко едно медицинско заведение по света би се гордяло да има такъв лекар, като героя на моята история.

Изключителен професионалист.

Принуден от естеството на своята професия да иска пари на заем за да погребе майка си.

И да продължава да вярва в нея / професията / до ден днешен.

И да чете по минимум три статии дневно.

И да не му пука, кой е министър.

Защото е Лекар и другото му е под прага на чувствителност на рецепторите.

Ако щеш ми говори...

10 коментара:

  1. Говоря и още как. Тук съм. Търса подходящите съчетания, за да излезе смислено...

    ОтговорИзтриване
  2. Какво да кажа, ще ме извините за речника ама... Да си лекар в тая държава е нещо ужасно полярно - хем е героизъм да се пребориш с цялото обучение, да останеш верен на принципите си и да лекуваш болните сред лишения и недоимък, хем е еба си унижението. Същите тия ТЪПИГЬОСИ, на които с почти божествени методи връщаш живота и здравето те обвиняват постоянно в корупция, завиждат ти вечно на паничката и те обявяват за некомпетентен.... те, които не могат "работиме", "популизъм" и "министърка" да напишат вярно - от омацания с грес авто-монтьор до парфюмирания с френцки парфюм мастит министър.
    .....
    Много хубава статия.
    Браво Авторе, браво Доктори! :)

    ОтговорИзтриване
  3. Ще напиша нещо по-късно! С буца на гърлото трудно ще кажа всичко...

    ОтговорИзтриване
  4. Аз не съм лекар, но жена ми е. Ендокринолог. И аз мога да говоря дистанцирано, защото не съм от бранша. Съвсем умишлено, всички политици от 20 години насам (без изклчюение) работят върху съсипването на здравната система и лекарите като личности. На никого в България не му трябват личности. Трябват му плебеи, на които да пуска чалга, Биг Брадър и не знам още какво. А лекарите са личности и при това, доста интелигентни. Ще рече - мислещи и трудно управляеми. Ето затова ви съсипват, Сашо. Но смятам, че има изход от ситуациятя. Спрете да лекувате. Жестоко е. Но няма начин. Защото проблема в момента не в парите или в скапаната система, а в унижението на което сте подложени. Щом като на никой не му пука за лекарите, нека и на тях да не им пука за никого. Мисля, че много скоро, всички ще си променят становището волю-неволю. Другите два изхода всички ги знаем - Терминал 1 и Терминал 2. Повярвай ми тук никой не унижава лекарите...

    ОтговорИзтриване
  5. И аз бих ви се разсърдила ако бях на мястото на вашия приятел, но не заради това, че искам или не искам да съм популярна, ами заради това, че не искам личният ми живот да служи за патетичен аргуент за теза, разлята в някакъв блог. И бих се унижила от съжалението, което този патос предизвиква - съжаление и от страна на автора, и от страна на читателите.

    ОтговорИзтриване
  6. Към napokriva - аз просто разказах една история, колкото и да Ви се струва патетична, тя е истинска, което е жалкото...И съжалението трябва да е насочено към всички нас, допусналите това да се случи, а не към незнайния ми колега. Помислете си върху това.

    ОтговорИзтриване
  7. Патосът не е от историята. Разбирам, че е истинска, освен това е тъжна.

    Само казвам, че това, че е истинска не значи, че трябва да се разказва. Това не е условие само по себе си. А понеже споменавате, че не е ваша, а пък звучи сякаш субектът й не изгаря от желание някакви анонимници да си чешат езиците с личния му живот (тук погребението беше върхът! Това е твърде, твърде лично), определям решението ви да споделите потенциално с целия свят тази история като, ако мога и аз патетично да се изразя, неетично.

    Това е. Подчертавам отново - историята не е патетична. Страхувам се да кажа, че съчувствам искрено на вашия приятел и колега, защото ми се струва, че той не желае моето съчувствие. И е прав.

    ОтговорИзтриване
  8. Разплака ме.
    Твоя приятел е Истински човек.

    ОтговорИзтриване
  9. Наистина вълнуваща история - но не защото героят е лекар, а защото е човек.

    Лекарите са си хора като всички други. И сред тях има такива, които не знаят какво работят и защо го работят, както и такива, за които тази професия действително е призвание. Слава богу, че ги има и тях.

    ОтговорИзтриване