събота, 16 октомври 2010 г.

"the man who sold the world"

Палачинки, бира, кафе, мед, сирене, скандал...събота. Чудя се дали вече да намразя този ден от седмицата или да се влюбя още повече в него. Няколко истории се преплитат и саморазказват без моето участие, поучителни посвоему, тежки и безапелационни, като Камаз набрал скорост.

И няма да ви ги споделя.

Пиша това, като послание към един човек. Много близък до мен човек. Дете, което не успя да порасне.

Ти знаеш, мойто дете, колко ме боли за теб и това, което ти се случва, но няма да получиш моето съчувствие, защото вече не си дете...

Не желаеш да говориш с мен и това е разбираемо, аз винаги съм ти казвал истината, поне такава каквато я виждам.

Мислих си, че осъзнаването ти като голям човек, ще стане по трудния начин, но не, то ще стане по невъзможния начин.

Пътуването, което трябваше да те накара да си вече Голяма, не се състоя или поне беше кратко.

Сега е невъзможно. Да, правила си невъзможни неща...Някога...

Не знам дали си способна да го направиш сега.

Най – важното нещо в живота ти.

Да пораснеш и да заслужиш една хилядна от сълзите в очите на един брадат чичка с колело.

Няма да ти кажа, колко ме боли за теб.

Няма да ти помогна.

Ти трябва да си помогнеш.

Слушам си парчето за събота сутрин и си мисля за Кобейн и странните хора, колко ли е странно да си обикновен в свят пълен със странни хора...

И се чудя дали да мразя съботата или да се влюбя в нея.

Няма коментари:

Публикуване на коментар