петък, 23 декември 2011 г.

И все пак има Дядо Коледа

През декември 1897 година в редакцията на вестник „Ню Йорк поуст“ се получава писмо от едно осемгодишно момиченце, което по съвет на баща си моли авторитетния вестник да й отговори на въпроса има ли наистина дядо Коледа. Дават писмото на един от най-опитните журналисти Франсис П. Чърч. И той сяда и пише отговора. Неговото неподписано есе днес има славата на най-известната вестникарска публикация на всички времена. Вестник „Ню Йорк поуст“ го публикува в навечерието на всяка Коледа до 1949 година, когато спира да излиза.

Ето оригиналният текст на писмото на Вирджиния О Ханлън:

„Драги редакторе! Някои от моите малки приятели казват, че дядо Коледа не съществува. Моля ви, кажете ми истината! Има ли дядо Коледа?”

Вирджиния О Ханлън.

Отговорът на Франсис П. Чърч е:

„Да, Вирджиния, има Дядо Коледа!

Вирджиния, твоите малки приятели не са прави. Те са повлияни от скептицизма на една скептична възраст. Те не вярват, ако не видят. Те мислят, че нещо не съществува, ако не го възприемат техните малки умове. Всеки ум, Вирджиния, и на големите хора, и на децата, е малък. В огромната ни вселена човекът е същинско насекомо, мравка, по своя интелект в сравнение с безкрайния свят над него, ако се мери възможността му да овладее цялата истина и всички знания.

Да, Вирджиния, има Дядо Коледа.

Че той съществува, е толкова сигурно, колкото е сигурно, че съществуват любовта, благородството, предаността. А ти знаеш, че ги има навсякъде и те носят красота и радост в живота. Уви! Колко тъжен би бил светът, ако го нямаше Дядо Коледа! Той би бил толкова тъжен, колкото ако нямаше Вирджинии. Тогава нямаше да има детската вяра, поезия, романтика, които правят поносимо нашето съществувание. Нямаше да получаваме никакви удоволствия, освен усетеното и видяното. Светлината, с която детството озарява света, ще угасне.Да не вярваш в Дядо Коледа! Ти би могла да не вярваш и във феите. Можеш да накараш някого да наблюдава всички комини в коледната вечер, за да хване Дядо Коледа. Но дори да не го видиш как влиза в комина, какво доказва това? Никой не вижда Дядо Коледа, но това не е знак, че няма Дядо Коледа.

Най-истинските неща на този свят са тези, които нито децата, нито възрастните могат да видят. Някога виждала ли си феи да танцуват на поляната? Разбира се, че не, но това не значи, че те не съществуват. Никой не може да възприеме или да си представи всички чудеса на света, които са невидени и невидими. Ти можеш да счупиш бебешката дрънкалка и да видиш какво издава шума вътре в нея, но има един воал, който покрива невидимия свят, и него не може да разкъса нито най-силният човек, нито обединената сила на най-силните хора, живели някога на този свят. Само вярата, поезията, любовта, романтиката, могат да дръпнат завесата и да съзрат и обрисуват върховната красота и великолепието зад нея. Реално ли е всичко това? Ех, Вирджиния, в целия наш свят няма нищо по-реално и трайно.

Нямало Дядо Коледа? Благодарим ти, Господи, той е жив и ще живее винаги. След хиляди години, Вирджиния, нещо повече, след 10 пъти по 10 години, той ще продължи да носи радост на детското сърце. Честита Коледа и весела Нова година!”

Вирджиния завършва хуманитарни науки и през 1912 г. започва работа като учителка в Ню Йорк. Пенсионира се след 47 години работа в образователната система. През целия си живот тя получава хиляди писма, в които деца и възрастни се интересуват от историята на публикацията в „Ню Йорк поуст“. Към всеки свой отговор Вирджиния О’Ханлън прилага красиво отпечатано копие от есето на Франк П.Чърч. Тя умира на 81 година в старчески дом.

вторник, 20 декември 2011 г.

На учителя с любов, а помните ли другаря Асенов


Колко малко ми бе нужно за да напиша това. Едно обаждане по телефона .
Някога в едно време, когато бяхме рицари, ухажвахме дамите по подходящ за тях начин, вярвахме, че можем да изпратим ракета в междугалактическото пространство, палихме тайните цигари, „Феникс” разбира се, взривихме една класна стая, четири топки за баскет се мотаха безумно, подкарани от апарат за статично електричество, имаше един Учител.
Ама, такъв дето, ще го подминеш по коридора, ако си велика звезда.
Но когато влезеш в час...
Уникалното му изречение, той беше химик по образование и Учител по призвание, беше:
„ Хубаво си го напишете и хубаво си го задраскайте...”
За невъзможната реакция, която е възможна само на теория и ние малките теоретични вече сме решили.
Учителю, знам че си там където ти е мястото.
Преподаваш химия на ангелите.
А, от мен...
Поздрави на 10 тия херувим, прости му, той нищо не разбира от химия.

петък, 16 декември 2011 г.

В чест на жълтата гора II

Детето погледна монитора си и..изключи компютъра.

Глава Трета

Голямата въздишка на няколко неувехнали листа накара зоолога да се върне. Той почти усети кръвта по рогата. Усети я като негова. Пипна се... Кървеше.

Водопадите от болка, които се стоварват върху един човек са поносими, когато са споделени.

Всичко би било толкава понятно в свят...

Тя стана от масата, взе двете чинии и ги занесе до миялната машина.

Малката драма с прекрасното свинско на фурна и неговото отрицание...

Майната им, няма да готвя повече.

Кротката плесен настанила в ъгъла на кухнята се усмихна с разбиране, на кой му се готви.

Отворената бира се запени и пяната се понесе към някога, много отдавна красивите устни, първата глътка, онази заради, която се носят легенди се стече по гърлото и.

Въздишка на облекчение и...

Вратата се удари в малкото останала дограма.

Тя стана от стола, бял, лично го бе боядисала такъв, защото той си имаше История, която е толкова важна колкото и кървящия зоолог и неговите рога ...

Той залитна в кухнята виейки от болка.

Оттук насетне историята я разказва един стол, боядисан с блажна боя:

„Господарката стана рязко.

Ония кървеше.

Спомних си .

Видял е знака.

И го е пипнал.

Луд.

Трябва да седне на мен.

Кой го е карал да пипа рогата.

Залита.

Дървото ми се противи на елена.

Какво става.

Всичко е без филизи.

Ох, седна.

Сега ще се облекчи болката.

Но сънищата му...”

Зоолога залитна и седна на нейния стол. Болеше го всяка... цялото му тяло беше болка.

Тя започна да му разказва историята на Кай и Герда, за елени, лапландки, малки разбойнички и той се унесе.

Съновиденията на зоолога:

„Летя през призрачна пустиня с опустошени сетива, дюна след дюна, малко момиче се къпе под водопад от скорпиони и се смее, опитвам се да я спася, не мога, смехът е по – силен от мен, моята цялост се запазва заради буболечките в пясъка, сляп човек с мръсна бяла брада и окъсана роба ми маха от кладенец, защо по пясъка има листа от ненарисувани картини, летя ли , летенето се занимава само със себе си, виждам порти от лебед, там е мрака...Кой ще ми...”

Той се събуди върху стола.

- Отвън има рога на северен елен с кръв по тях...- усилието да говориш, когато си изтощен и ти се крещи.

- Време беше.

- Защо си толкова спокойна...

- Не е твоя работа.

- Искам да си легна, моля те помогни ми да стигна до леглото.

- Ще спиш на стола.

- Защо?

Тя се обърна и затръшна вратата.

Столът си помисли, че Господарката не е никак учтива към зоолога. Това, че той трябва да спи тук е ок, ама поне да му каже една блага дума.

„Мамка му, мамка му, мамка му на десета степен...”

Обличайки си пижамата на лъвчета си мислеше тя.

„ И мамка му къде е думата...”

#

Зъзна, болката се върна, опитвам се да стъкна огън, но ръцете ми треперят. Няколко пчели ме ужилиха. Къде сте виждали пчели през зимата. Едната ми кацна на носа, разходи се бавно и ме погледна, заклевам се погледна ме в очите с нейните многообразни и отлетя в цунамито от сняг, което се вихри. Плача от болка, но реших да я последвам...

събота, 10 декември 2011 г.

Съботни размишления за живота или какво движи момчетата

Съботата е странен ден, най – странния от всичките седем.

След кратък спор във Фейсбук, на колко години са мъжете, като самосъзнание, стигнахме до единадесет, най – прекрасната възраст за един мъж.

Защото НИЕ 11 годишните вярваме, че: има феи, рицари, дуели, че Ришельо е гаден, тролове, играем баскет със синът си на вързано и неговите 5 са си негови, а не съм му пуснал, двамата бием отворковците от 7 ми клас, пак на баскет и сме отбор, двете момчета на 41 и 9 ...

Бяха четири.

Отворковците.

Размазахме ги.

След това се смяхме на малкото отстанал сняг навън с децата, които проведоха здравата игра, бой със снежни топки и топлих ръцете им в моите, защото бяха без ръкавици.

И на онзи 42 – годишния дето си беше облякъл детето с грейка за ски.

И защото вярваме в ...

И защото и след 120 години ще казвам на жена си: Любов моя

А тя ще ме гълчи за децата, защо нямат ръкавици.

Аз съм на 11 и ще си остана на толкова.

Дори и след 120 години.

Малкото останало щастие в живота ми.

петък, 2 декември 2011 г.

Клошарската шапка На Александър Цанков / той написа това /

В една училище, едно дете имало зимна шапка. В класа му вегетирал един гигански фукльо, който измислил да нарече шапката на детето клошарска.

Той не подозирал за необикновената история на шапката.

Тя била донесена от царството на Викингите и имала сребърна нишка в кроткия си покривоухов статус.

Интересното в цялата работа, е че тя можела да побере всичко.

Първият притежател, Вождът, имал тайна – шапката. В нея побирал цялото въоръжение на войните си. И те...

Нейният втори притежател бил Великият Японски войн, който в битка я нахплупвал на главите на противниците и те изчезвали дълбоко в нишките на шапката.

Третият бил учен, който криел в нея записките си. Той открил тайната на шапката.

Когато тя попаднала в едно момче, което имало едно желание: Да има зимна шапка.

Тя си намерила мястото.

Да е зимна шапка.