За кестените и първата ми нова приказка.

Помните ли приказката, която започнах...

Никой не пожела да я довърши.

Така че... ще се заема с нея и ще взема да я довърша, защото е първата, а без начало никоя книга няма край...

Само да ви напомня:

Три кестена си говорят. Човек се лута между минувачите със смачкано листче.

И започвам да довършвам историята.

- Знаете ли този адрес? А, а, а знаете ли го?

- Не господине...

- Разкарай се бе...

- Остави ме на мира...

Блестящият син поглед се отнесе и разбра, това което е непоносимо в обявата за квартири закована с крив пирон на номер шест.

Гуменките купени преди толкова години, колкото е необходимо на една звезда да залезе, протриха неравния тротоар и се отзоваха до обявата, от тяхна гледна точка гледана отдолу.

Той разгърна листчето:

- Улица..

- Ясно бе, търсиш адрес, ама я го прочети и не се излагай – Шести беше в отвратително настроение. Все пак на кой му е кеф некви хора да забиват пирони по него.

- Уникалното слово, написано на дърво жертвало част от себе си, може би носи послание – каза Четвърти.

- Посланието, което.....

- Ама, аз ви чувам – Пети беше брутално прекъснат от човека с листчето.

- Още един луд. – Шест.

- Не съм луд бе, хора чувам ви.

- Чудото на природата...- прекъснато в редови порядък.

- Аз ви чувам бе!

Няколко минувача изгледаха с онази смесица между съжаление и презрение, която ни е присъща без да го осъзнаваме, но давайки си сметка че трябва да направим нещото, което никога не правим, коленичиля пред дърветата мъж.

- Та какво правиш на тази улица – Пети се беше заел сериозно със задачката никой да не го прекъсва.

- Той носи посланието написано върху ко....

- Млъкни – изкрещяха Пет и Шест.

- Търся, дъщерята на моята дъщеря, която ме изгуби, когато бях безпътен и не знаех адресите... Тук е, написал съм си го – той разгърна потното листче от тетрадка и го показа на кестените.

- Не се чете – компетентно заключи Пети.

- И аз не разбирам този проникновен...

- Млъкни! – Всички минувачи се обърнаха към коленичилия мъж.

- Просто искам...

Едно дете подскочи и си откъсна кестенов цвят. Отиде до коленичилия мъж и го погали по главата.

- Дядо, дърветата не говорят остави ги намира.

- Детето ми аз те намерих!

- Винаги ме намираш дядо- усмивката и се стопи във водопад от къдрици.

Изтерзаните гуменки изправиха изтерзаните крака, той хвана детето за ръка...

Малко преди завоя тя се обърна и каза:

- Чао момчета!

- Чао – номер Шест

- Чао, о , приказна принце...

- Млъкни! Чао, любимо дете – номер Пет.