четвъртък, 24 ноември 2011 г.

В чест на жълтата гора

Не си усещах ръцете, такава беше болката. Смлях си разума до най – важното – естествените нужди. Пикаене и ....не в подлогата. Опитвах се да се изправя. Разбрах всеки нерв по тялото си и паднах на леглото.

….

Той се прибра от училище. Свали мократа си шапка, изрита обувките, чорапите му моментално погизнаха от образувалата се малка локвичка, обу чехлите си и отиде в банята. Миризмата на сапун и топла вода изпариха сините очи и непокорната руса коса в голямото огледало над мивката.

Крем супа от моркови с козе сирене и вчерашни спагети с чеснов сос поеха към микровълновата. Майка му, беше купила топли хлебчета преди да отиде на работа. С мак.

Той обядва дълго. Мислеше си за мостове, за рицари...

Чиниите издрънчаха в миялната машина. Погледът му се спря върху строителя, завладял кухненската маса. „После..”

Приятния звук на включен компютър се смеси с първите, за тази година песни на птиците, семейство косове обитаваше крушата под неговата стая.

Детето отвори нов документ и написа: Елен

....

Глава Първа

Малката улица беше покрита с миналогодишни листа. Няколко паркирали коли, коя от коя по – стари и грохнали, украсяваха тротоарите. Дървено заведение с отминала местна слава се кипреше пред тъжната къща. Нейната телена ограда, покрита с ръжда свършваше до врата, която някога е била зелена. Без дръжка. Капките сняг и дъжд накацали по нея, я караха да изглежда като размазана от сълзи.

Унилият вятър се опита да повдигне едно, две листа, но единственото, което направи беше да отвори портата някога зелена.

Вътре в двора, разкривените плочки, слагани безраборно от обитателите, махаха с ръка на недовършената беседка, пълна с железа, чували с пясък, цимент, дъски и още остатъци от добри намерения за създаване на уют.

Счупените стълби към къщата се зъбеха на малкото останали пръчки от дървената ограда. Тя, и тя отдавна е била зелена. Гордо е пазила група декоративни храсти, доста плешиви в момента, два бора, толкова увити с бръшлян, че не се виждат игличките им, и цветята....

Мазилка от фасадата се бе смесила с кал, донесена от някой последен гост, отишъл по случайност, защото се е сетил за картината.

Малката поляна, приютила един спукан басейн, спореше с пътеката от чакъл за времето. Стъпките на куче се бяха отпечатали върху нея, точно до басейна. Тя с тъга си припомни времето, в което беше зелена, басейна бе пълен, в него играеха две деца, а Арес и Робин го пазеха. Сега кучетата ги няма. Децата са пораснали, най – вероятно. Не са идвали от три пролети.

Прозорецът на кухнята свети, чуват се гласове.

Вратата на къщата се отваря, несмел лъч светлина огрява плочките и един мъж излиза на двора.

Той е средно висок, с брадата присъща на зоолозите, умен поглед, същевременно тъжен и най – вече уморен.

Оправя неподстриганата си коса и тръгва през полянката. Подминава басейна, не смее да извърне глава и започва да рови в беседката. Въздишка се срещат с въздишка, докато най – накрая той вади една малка, мотика, отново въздишка.

Двете лехи в края, отляво бяха гордостта на двора.

Там се отглеждаха краставици и домати.

Мъжът внимателно ги прекопа, докосването до всяко зрънце почва му доставяше неизмеримо удоволствие. След като приключи, върна мотичката на мястото и. И видя рогата. Страхотни, огромни еленски рога. Беше сигурен, преди половин час х ги нямаше там.

Взе ги с движение на познавач и започна да ги оглежда. Мислите му се зареяха във видове елени, латински наименования, сравнителна характеристика на черепите и изводът просто го блъсна, в гърба разбира се, това бяха рога от северн елен с прясна кръв по тях. Не е възможно, сърцето му блъскаше лудо, огледа се панически. Тези елени живеят на поне десет хиляди километра от тук. В зоопарка няма такъв. Ледените тръпки не спираха.

Зави му се свят когато се сети за картината.

Преди много години един скитник с бяла, мръсна брада, ще по – мръсна коса и изпочупени нокти, преброи в заведението четиресе стотинки за една бира. Тя струваше с пет повече. Въпреки всичко я получи, защото на собственика му стана жал. Скитника го погледна с почти безцветните си очи, обърна се и тътрейки гърбицата си седна на една от масите. Изпи бирата на един дъх. След това извади от смъдящия си чувал един катрон, кафяв сгънат на четири.

- За теб е.

- Няма нужда...

- За теб е.

- Добре.

Чистейки след последния клиент, той видя картона. Тръгна да го хвърля, но нещо го спря. Разтвори го. Там имаше грубо скицирани къщата и двора. Той се усмихна и...

Сякаш грубите очертания се размиха и се появи мечтаната къща. С двор, прекрасна поляна, басейн, две кучета, племенниците играещи, всичко е зелено и цветно.

Занесе я в къщи, картината грееше и той реши такава да е къщата му, неговата и на неговото семейство.

Жена му също бе очарована, само малката дъщеря попита:

- Какво означава подписа?

- Ами тук пише „ЧФТ КЪР. ЕЛ. РОГ”. Най – вероятно този е неуспял художник , който се казва Кърт Ел Рог. ЧФТ – то може да е съкращение.

Глава втора

Гадната виелица можеше да отмести паметник. Градът, поредният, беше резбован от наклонени улици. Трудно е, когато трябва да просиш храна, а качулката ти е пълна с топящ се сняг. Тръгнах от малкия площад по улицата, която смятах за главна. Сбърках, започна изкачване нагоре покрай тъмни къщи със запустели дворове.

Мястото, група скали, пулсираше и не ми даваше да се ориентирам. Направо, направо, завой на дясно, по – далече, улицата завива, тъмни къщи, запустяла кръчма, светъл прозорец, надясно.

Клекнах пред къщата и протегнах купичката си за храна. Запях. Вратата на малкия балкон се отвори и една стара жена се очерта.

- Моля ви за купичка храна.- традицията повелява първо да помолиш.

- Милчооо – извика тя.

Възрастен мъж се показа на балкона. Промърмори нещо на жената и вратата се затвори.

Вътрешният коридор светна, през стенещия вятър чух стъпки. Външната врата се отвори и той излезе с купичка храна. Странна смес от месо и зеленчуци, още димяща и миришеща много вкусно.

- Заповедай.

- Благодаря – изгълтах я на три глътки.

- Ти си ...- спрях го с жест.

- Ще те изпратя – просто каза той.

Тръгнахме все нагоре, проклет град, няма нито една права улица, Усещането за групата скали започна да отслабва.

- Яс съм до тук – каза той.

- Ти си говориш с пчелите нали? И те ти говорят. Продължавай.

Той се обърна и бялата му коса се стопи във виелицата.

Болката е неописуема.

Няма коментари:

Публикуване на коментар