вторник, 7 юни 2011 г.

Микс от незадължителен характер

Историята, която ще ви разкажа е много обикновена.

Мога да я нарека младостта на един глупак.

Един такъв, който никога не разбра...

След казармата той имаше целия свят, или поне така си мислеше. Месец по – късно, попаднал в Меката на науката и Истината / поне според него /, разбра че двете години задължителна военна служба са му отнели единственото нещо, с което се е гордял – неангажираната и нестандартна мисъл.

Колкото и бунтът срещу казармените порядки да доставя удоволствие там, някак си не върви към цивилни, по простата причина, че няма нужда.

Жесток сблъсък.

Неговото мечтано учебно заведение се превърна във втора казарма. Той приемаше всяко мнение от преподавател като команда.

По време на студенстките стачки беше пазител на храма, демек охрана и не допускаше студенти в залите, докато трае стачката.

След това продължи пътя си в изучаването на професията с хъс, неподозиран от никого, а най – вече от него.

Влюби се в девойка. Тя му отвърна и щастието бе пълно. Ходили да събират сълзи от залеза, листата на падналото слънце, снежинките на изстиналата Луна и подобни непонятни за мен неща, но важни за тях.

Той завърши с колосален за времето си успех.

Разчупил всички стереотипи благодарения на Нея, намерил своето неангажирано и нестандартно.

Вярвайки в бъдещето на България, започна да работи по най – сложния от всички проекти – този да вложиш себе си в стремежа да създадеш за своята страна нещо хубаво. Сам за себе си и сам по себе си. Нещо, което сам се е сетил и било толкова ново за времето си, че никой не го разбирал.

Но се появили групичка хорица, които го посъветвали да не прави така.

Пречел им на бизнеса, разбираш ли. Станало опасно.

Но Тя вярвала, че има смисъл той да се бори, за да прави това, което може и което обича.

Но Тя се разболяла. Той се лутал в кошмара на света, който е отвъд , в бавния ход на необятното нещастие. Нейната болест приключила бързо и болезнено.

След скромното погребение, той вече бил поел своя път.

Продал на скромните момченца, това което имал, ама всичко, всичко.

Пуснал си брада, взел от вече продадения си апартамент само онзи чифт дънки, които Тя му е подарила и абдикирал от така наречената ни Държава.

Изхвърлил си е дори и личната карта.

Историята е обикновена, нали?

Историята на един глупак, който вярваше.

Кой, кой е глупакът?

2 коментара:

  1. Аз лично познавам много такива истории, но на хора, чийто крах настъпва още по татово време, а така нареченият "преход" за тях представлява второ разочарование.

    В моите истории обаче има малки вариации, а романтиката се свежда до незначителен минимум : Човекът е в казармата, служи в спортна рота, печели златни медали, участва и на международни състезания. Предлагат му да емигрира в Канада, но той отказва - в България е студент, бъдещето е пред него. Други негови приятели също състезатели обаче емигрират, а той им помага да организират заминаването си и не предупреждава "органите" на реда. Съответно го прибират, пребиват го, в продължение на няколко денонощия го разпитват в някакво подземие. Майка му обаче шие дрехи за партийната аристокрация, за Станишеви, Джурови и т.н., та затова успява да го измъкне преди да го пратят в някой лагер.

    Човекът се разболява от диабет, зарязва спорта, но завършва българска филология и журналистика с отличие. Започва работа като учител, след това става журналист, редактор, зъбите му опадат и в преносния, и в буквалния смисъл от ортодонтоза. Странно защо обаче кариерата не върви, може би защото е син на чужденка, или защото си е имал неприятности с милицията, или защото не е партиен член. Оженва се, има две деца. Постепенно животът му изтича, а на хоризонта не се задава нищо ново, нищо хубаво, статиите му са едни и същи, разказват за едни и същи неща с едни и същи думи, защото друго от него не се иска. Човекът се чувства фрустриран, започва да пие, изпитва искрена ненавист към висшестоящите партийци, назначени на важни служби пради кръвна връзка с тоз или онзи големец. Един ден главният редактор - неграмотен "антифашист" и брат на милиционерски шеф - му хвърля един материал в лицето. Човекът не успява да се удържи и понечва да изхвърли главния редактор през прозореца. Най-добрият му приятел присъства на сцената и успява да го озапти. След това минава пред дисциплинарна комисия, обаче приятелят отказва да свидетелства, Човекът остава ненаказан, но бива принуден да напусне. Повече никога не се вижда с най-добрия си приятел.

    Следва апокалиптично падение, алкохолизъм, Човекът започва работа в мината, жена му се поболява покрай всичките неприятности, а и покрай Чернобил, ракът я отнася за броени месеци - тя така и не успява да види свободата и цивилизования свят, за който може би тайничко си е мечтала, омъжвайки се за Човека.

    Идва "демокрацията", но не донася нищо. Човекът решава да емигрира. Продава апартамента, с половината пари заминава за чужбина, другата половина изгарят по време на шанвиденовата зима. Заминава за родината на майка си, но мислено остава в България и се надява нещата да се променят.

    Животът му наистина се подобрява, спира да пие, храни се качествено, ходи на риболов, диабетът се стабилизира, лекуващият го лекар го праща периодически на лечения в модерната болница в Монпелие, но... пак не може да преглътне болката от несправедливостта.
    Прибира се редовно с децата в родината си, уж по навик, а всъщност с надеждата да види промяна. При едно такова завръщане открадват колата на дъщеря му, а когато прави опит да я открие и откупи, негови "приятели" го завличат с много пари. Седмица по-късно получава първи инсулт. Постепенно здравето му окончателно се съсипва.

    Пет години по-късно втори инсулт го праща при жена му во веки веков, амин.

    ОтговорИзтриване
  2. Адаш, нарочно не споменах професията и името на приятеля ми, нито останалата част от историята, той не ми позволи, а това е най - покъртителната част. Някой ден ще я разкажа цялата, но сега не мога, пък и вече не искам. Но вярвай ми разплакваща е.

    ОтговорИзтриване