Всяка стъпка върху мен се отпечатваше. Бях лист от тези до червената стена и много харесвах оградата и фенера. Той ми беше приятел.
Жълтите и червените до мен не ме харесваха. Бях още зелен. Вятърът ме отнесесе на една пейка. Там беше студено , но това не пречеше на двама да се натискат. Страхотна пейка изваяна и на точното място. Само за влюбени. Махнах се, не посвое желание разбира се. Вятър и жълта лодка ме изстреляха в басейна на....
Питомен кестен подаде ръка и се измъкнах. Зелен лист не вирее в есента.
Мамка му, попаднах между две колони. Йонийски. И пустото му течение. Настинах.
Така ме завихри вятъра, че видях само зелена трева и поток до нея. Мразя акациите. Те са почти вечно зелени.
И пак съм лист, ама не искам да ме повлече реката.
Искам да си кацна на пейката.
Краищата ми стават кафяви, може би съм далеч от реката на зелените листа.
Паника, паника, ставам все по – кафяв и се обръщам към средата.
Станах толкова плосък, че си виждам ребрата.
Стъпката се отпечата от прах.
Няма ме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар