сряда, 2 септември 2009 г.

СТОТЕ ЧИФЛИКА


ГЛАВА 3 – та
/ предизборната кампания - надпиване /
Вратата се отвори и отвън дойде мириса на двудневен дъжд. Изпаренията от разлята бира леко се разредиха от полъха на свеж въздух. Мери – Джейн Гран Травай лениво погледна към вратата. На прага стоеше млад мъж. „Висок, хубава фигура, елегантен...” автоматично отбеляза тя наум. „От столицата...”. Преди да се усети вече беше на крака и с най – милата си усмивка / дори престолонаследникът я беше виждал от близо / попита:
- Какво желаете?
Младият мъж свали мокрия си цилиндър и уморено каза:
- Бих искал нещо топло...голямо уиски с две люти чушки вътре. И моля ви кажете ми къде е лечебницата?
- Мии, тя не работи, защо ви е да не сте болен? – знаеше си тя, такива, като тоя хубавец или са смъртно болни или са поети, болни от туберкулоза. В столицата се беше нагледала на такива.
- Не, не съм болен - Мери – Джейн повдигна оформените си вежди – аз съм лекаря, Алехандро дел Муерто ла ве Мария, и там ми е работното място.
Крушки, колкото да украсят елхите в средно голям град, светнаха в главата на къдравата жена:
- Аз съм Мери – Джейн Гран Травай, салонен управител, елате ще ви настаня на някоя по - тиха маса – пред този глас дори и министър – председателя омекваше.
- Не, благодаря, ще седна на бара – тихо каза младежа и наистина седна там.
- Джулио веднага обслужи ДОКТОРА!
Разговорите моментално секнаха. Всички погледи се приковаха в лекаря. Той сви рамене леко притеснено и се обърна към питието си. Ненадейно, от някъде, може би през меджупространстен портал, до него се появи дребен наглед човек с широка усмивка и ведро излъчване. Подаде ръка и каза:
- Здравейте, много ми е приятно, аз съм Оглег Мисирков, горд собственик на това малко питейно заведение. – и поскочи леко за да се качи на барстола.
- Здравейте, много ми е приятно аз...
- Да чух, случайно разбира се, Алехандро – той тропна по плота и извика – Ина и на мен същото като на Докторчето!
Обърна се към задименото и окадено помещение и извика:
- Днес кръчмата черпи, всяко осмо питие.
И добави:
- Осмо, на човек разбира се.
Млада жена с дълга руса коса донесе питието на Оглег. Той го помириса и каза:
- Хайде докторче на екс – и добави – ние в Стоте Чифлика така правим за добре дошъл!
Доктора кимна, чукна чашата си тази на съдържателя и я изпразни на един дъх. Мисирков също кимна и...:
- Ъгггггррррррххххххххйх... кмъх – последвано от бурна кихавица.
Алехандро го потупа по гърба съвсем професионално и си поръча второ питие.
- Ти кво пиеш, бе? - изгъргори кръчмаря, така сякаш го душеше ония пехливан от панаира миналата седмица в Друм Чифлик.
- Ами, уиски с две люти чушки вътре – благо каза доктора.
- Дай по още едно – пресипнало нареди Оглег.
Мери – Джейн и Джулио се сблъскаха за да изпълнят поръчката.
- Той е мой! – изсъска тя.
- Не си го и мисли! – през зъби каза той – Какво като си с това късо поле? Мислиш се за неотразима ли?
- Млъкни, аз съм по – компетентна от теб и съм ти шеф. Била съм столицата докато навърша двадесет и четири.
- И си тука от както се помня!
- От две години, идиот такъв!
- Между, които има петнадесет!
- ПИТИЕТАТА!
Двама се изправиха и смирено сервираха втората порция течност, имаща собствен живот.
Ева се прибра унила в своя чифлик. Изпитваше угризения за поведението си днес. Лекаря изглеждаше мил, а те... му се скараха, викаха му, дори и след това никой не го заведе до лечебницата. И той си тръгна самотен под този дъжд. Тя сложи чайника на котлона, облакъти се на масата и се загледа в ръчноплетената покривка, наследство от майка й. Мислите й се рееха докато свирката на чайника не я извади от унеса. Тя се сепна и взела решение, с рязко движение си облече пелерината и се отправи към оградата на Ида. Мина през лехите с боровинки без да се изцапа. С лек подскок преодоля една леха тикви и се отзова до оградата. Взе от земята една тояга и започна да удря по плета и коловете. И отговора не закъсня:
- НЕ Я ЛИ ОПРАВИ ТАЯ ОГРАДА, БЕ ГОРО!?
- Викаш в обратна посока Ида! – леко повиши тон Ева.
- А, ти ли си? Аз си помислих...
- Да, добре. Виж мисля, че трябва да се извиним на човека, дето го нагрубихме днес.
- Добре. ГОРОООО...
- Не на него, на доктора!
- ААА..., и сега искаш да ходим до кръчмата, така ли? – леката ирония не беше никак лека.
- Хайдее, моля те!
- Добре. ГОРООО!
- Да!
- Отиваме на кръчма.
- По това време?
- Че по кое, приятелю.
Тримата се събраха на кръстопътя и поеха към питиепродавницата. Пътя се виеше между чифлиците, дъждът ръмеше, а Горо мрънкаше.
- Там, Оглег не кара студен чай, нито сок от ябълка, какво да пия?
- Кой ти е виновен, че не пиеш! – отряза го Ида.
И така в приятни разговори и смях те стигнаха до кръчмата.
- Мразя го това място – каза Ева. През целия път беше казала само две думи и се чувстваше странно напрегната.
Горо отвори вратата и...
Доктора седеше на барстола полулегнал. Пушеше цигара и беше прегърнал кръчмаря, който се кикотеше неудържимо. Мери – Джейн Гран Травай седеше на коляното му и се кипреше. Лекаря погледна към врата и каза, фъфлейки:
- Я, акхтивисти за вечря! Зрасти мацка! Даа, ти руста не се праи...

Няма коментари:

Публикуване на коментар