четвъртък, 3 септември 2009 г.

СТОТЕ ЧИФЛИКА


ГЛАВА 4 – та
/ предизборната кампания - изгаряне /

Горо копаеше боровинките и се наслаждаваше на изгрева. Предишната нощ му дойде малко повече и той реши да се отдаде на чифлика си и спокойната работа на полето. Облаците се бяха разпръснали и слънцето весело си играеше с една дъга. „Красота” – помисли си младият мъж. Той се наведе и започна бавно и с любов да окопава един боровинков храст. Ръчния труд му доставяше огромно удоволствие. Предпочиташе го пред машината за окопаване, която беше изобретил миналата година. Тя си работеше много добре, но много по – поетично беше да правиш всичко на ръка. Леки стъпки в царевицата го извадиха от опиянението му.
- Как е тя? – попита без да се обръща.
- Още е вцепенена .- отвърна Ида.
- Ама, то какво толкова, понапил се човека, весело му било...
- Тии, какво, защитаваш ли го?
- Не ама...
- Тая русата, мацка, активисти, да продължавам ли? И целия тоя смях, и то от Оглег и оная стогодишна фльорца Мери – Джейн, дето я питаха за плакатите, за речите, за идеите й и подиграваха!!!
- А бе, и те малко си бяха пийнали...
- МАЛКО ли му викаш на това, по десет чаши имаше пред тях!
- Според мен, той я харесва.
- Коя, бе... – задъха се от ярост Ида - Мери – Джейн ли? Е как няма да я харесва, беше увила като октопод около него. Като лиана го беше задушила.
- Имах предвид Ева.
- Да бе, тоя нещастник, дето корми трупове за закуска ли? Дето не разбира от обноски ли? Дето не може да си стои на краката след две чаши?
- .Ти нали каза, че са били по десет?
- Толкова бяха, такава е приказката.
- А, добре...
- Въпроса е, какво ще правим, тоя компрометира кампанията с неговите подигравки.
- А бе, според мен и тя го харесва.
- ЕВА ЛИ? ТИ АКЪЛ... имаш, много даже, да не мислиш, че не съм ти чула машината за окопаване, даже я и видях един път...- никой не можеше да различи лицето на Горо на фона на доматите. Изглеждаше като гащиризон без глава. Толкова беше червен.
Ида му се усмихна, което подобри качеството на червеното, и продължи:
- Е, може би в началото имаше искри, но след снощи...Имам план, отиваме при Ева!
Ева Справедливова седеше на малкото дървено столче срещу печката и гледаше някъде в себе си. Той й се бе сторил толкова мил, толкова любезен, толкова...различен. И се оказа най – обикновен простак, като всички, с изкючение на Горо, разбира се. Нещо беше пламнало в нея и бе полято с цяло ведро от помията, с която Ида си хранеше котките.
Вратата се отвори с трясък и Ида Филенкацен нахлу като ангел на отмъщението, следвана от светналия Горо:
- Имаме план – каза Ида на стресната Ева.- Ето какво....

Ковачниците трябва да се далеч от кръчмите и лечебниците. Първо защото ковачите стават много рано и второ, защото удрят с тия чукове сякаш живота им зависи от това да е по – силно. Алеханро се опита да пренебрегне тези два факта и с изненада установи, че тялото му има собствен живот, различен от този на главата. Опитът му за изправяне започна от горната част на бедрата му и плавно се пренесе към гръбначния стълб, той повдигна тялото му, но главата оставаше закована за...Едно по едно се отвориха очите му. Сумрака го заслепи и му трябваха няколко минути да свикне с силата на светлината. Огледа се и първата мисъл беше: „ Ама, къде съм, иии кой съм...”. Бавно и полека спомените се процедиха през мъглата на мозъка му. Имаше две жени и един младеж, кръчма...Мозайката на белите полета се опита да се нареди, но те бяха твърде много. С неистово усилие на волята той се изправи и седна. В този момент заби и камбаната на черквата, той се хвана за главата и през адския трясък му се чу пеене. „ Е, вече халюцинирам” – помисли си той. Отвори грубоскованата врата и си по дълбоко въздух. Навън беше свежо лятно утро, птички пееха, камбаната биеше, а ковача ковеше. „Умрял съм и съм попаднал в Ада”. Огледа се и видя позната постройка. Кръчмата. Като се олюляваше се запъти натам. Отвори вратата и се насочи към бара.
Джулио отвори кръчмата призори. Не беше мигнал. След третото кафе се почувства малко по – добре. Освен това дойдоха Илад и Ремо – фотографите. Те отново спореха за концепцията на това изкуство.
- Не можеш да боядисваш фотографиите – нареждаше Илад.
- Рисувам ги, а не ги боядисвам, ако толкова искаш да знаеш!
- Нарушаваш всички принципи на фотографията.
- Ти си назадничав...
- Ти пък се научи да снимаш... Две кафета, едното със сладолед, ванилов!
- Знам, знам – промърмори Джулио, всяка сутрин едно и също.
Те седнаха на тяхната си маса и продължиха да се заяждат. Влезе Джорджо – театрала, аристократично седна и благороднически помаха с ръка. Висок и сух, с прегърбен нос, кръстоса крак връз крак и отвори седмичната програма на Театъра. Иванка му занесе кафето и той отпи от него, като кутрето му стърчеше нагоре. Лиф Карамфи се появи като сияние и озари помещението, донесла със себе си дъх на подправки и торти.
И в този момент на идилия се появи доктора. С кръвясали очи, раздърпан, брадясъл и с дъх способен да убие кон поне от сто метра. Той се приближи до бара и каза пресипнало:
- Бира...Две бири.
Поръчката бе изпълнена моментално и също толкова бързо... консумирана.
- Още две.
Вече по - бавно хмеловия екстракт започна да отива по предназначение. Директорът на театъра стана от стола си, приближи се, изискано се поклони и каза:
- Джорджо Неса, Директор на Театъра, а вие собствено...
- Алехандро, Директор на бараката отзад.
- Ооо, ДОКТОРА, много ми е приятно!
- Ъхъ – изсумтя в халбата лекаря.
Отвън се чу глъчка. Някакви женски гласове скандираха нещо. Илад скочи като хрътка надушила плячка и се изстреля навън. И се провикна:
- Елате да видите!
На средата на площада имаше клада. На нея се кипреше чучело на доктора с неговия цилиндър. Ева, Ида и Горо я бяха наобиколили. В ръцете си държаха плакати, на които пишеше с големи черни букви „ВЪН!”. Двете дами скандираха:
- ДОКТОРА ВЪН! ДОКТОРА ВЪН!
Когато съзря хората излезли от кръчмата, Ида изкомандва:
- Пали!
Горо поднесе запалката си към кладата и тя лумна с весели пламъци. А Илад, като в транс повтаряше на брат си:
- Снимай, бе, снимай!

Няма коментари:

Публикуване на коментар