понеделник, 7 септември 2009 г.

СТОТЕ ЧИФЛИКА Feat Ралица Ковачева


ГЛАВА 5 – та
/ предизборната кампания - събранието /

Джорджо Неса приемаше Театъра много сериозно. Но не като изкуство. О, не, той беше над тия неща. Духовност, идеали! Тия работи просто продаваха стоката му много добре. Беше трудно да имаш театър в нещо, което даже не беше съвсем град, и да продаваш култура на фермерите. Но Джорджо Неса му беше хванал цаката. Първо успешно забрави, че е роден в 9-я чифлик на Северозапад. После обиколи съседната околия за няколко месеца и тъй като за фермерите времето се мереше в реколти не беше трудно да ги убеди, че е живял дълги години по широкия свят и даже е станал министър на културата на зулусите. Които според разказите му бяха най-богата и просперираща нация в света. Когато се върна в 100-те чифлика и отвори театъра, Джорджо Неса имаше конкретен и дългосрочен план. Най-напред прекара дълги вечери в кръчмата, събеседвайки интимно с посетителите и убеждавайки ги как ще задоволи неподозираните им духовни нужди. Но за да се почувстват наистина удовлетворен, трябва да си платиш, това ще ти даде самочувствието на успял човек, упоително нашепваше меценатът, наслаждавайки се на умението си да манипулира простите хорски души. Така успя да получи напълно безплатно сграда от общината, убеди местните дърводелци да му сковат сцената и дори преспа с шивачката от 56-и чифлик, за да му ушие завесите. В наемането на персонала Неса беше истинки виртуоз. Фотографите Илад и Ремо се съгласиха да актьорстват по съвместителство, след като им обеща да им плаща да снимат представленията. Дори и не им хрумна, че през това време ще са на сцената, а когато го осъзнаха, беше твърде късно. Сладкарката Лив беше идеална за второстепенни роли на влюбена девойка. На нея й се падна честта да доставя лека закуска за публиката по време на антракта. Тя мислеше, че това ще рекламира бизнеса й, но се оказа, че находчивите фермери просто си хапват обилно в театъра и не намират за нужно да дават пари в сладкарницата й. Освен това, Лив и кръчмаря Мисирков имаха нещо май, но тя беше женена и театърът беше съвсем достоверно оправдание да отсъства от къщи, за да го вижда. А пък Мисирков...на него сцена му дай! Той се превъплъщаваше неочаквано добре във високи по метър и 90 герои, прелъстяващи пищни красавици и покоряващи непознати територии с кървави битки. Просто Неса знаеше как да използва комплексите на хората. При това много добре. На тези, които се мислеха за много велики, даваше шанс да са такива. На други, които не подозираха за това, им предлагаше това което търсеха: трибуна. Като Ева. Ева.... той спонсорираше вестника. Малка брошурка издавана всяка събота. И четена само от Ида и Горо по принуда.
Затова след като видя кладата, Джорджо се обърна към хората от кръчмата и каза строго:
- А бе, какво става тук?
- Ами, той Доктора малко ги пообиди снощи, ама си бяхме пийнали, а те влетяха... – отново през пространствено времеви портал се бе появил Оглег Мисирков.
- Вярно ли е? – объна се Неса към лекаря.
Последния дигна рамене пренебрежително и се прибра в кръчмата.
Още не бе седнал на стола си, когато чу гръмотевичния глас на Джорджо:
- Ти направи ли го, или не го нарпави? – и след това мъчителна кашлица. Неса имаше своя интерпретация на Хамлет, а всъщност – Хамлет говори с мощен, тържествен и гробовен глас в прословутия си монолог. Т. е. вика. Тия фермерчета, оставаха без дъх, като го чуеха. Той също, ама пустите цигари.
- Кое, бе пич? – Алехандро отпи от бирата си.
- Кхъм, кхъм ... да обидиш хората...
- Май да, ама не смятам, че съм казал чак толкова обидни слова. Все пак те ме горят на клада. И някакси обиждат положението ми тук. И обезмислят изборите. Много лесно ще се махна. Още сега.
Цяло ято свещи и факли се запалиха в главата на Джорджо. Ако тоя си тръгне, няма да има град, а той нямаше да е директор на Градки Театър.
- Спокойно – каза Неса с благ гласец – ще го уредим, някаси... Тука си имаме нещо като съвет, ще се съберем да решим казуса.
Доктора пак повдигна рамене и завря нос в халбата. „На тоя, какво му стана!?” – мислеше си той. И след като реши да не се задълбочава, каза на Джулио:
- Още две...
Джорджо излезе забързан от кръчмата, махна заповеднически на Оглег и с широка крачка се отправи към ковачницата. Кръчмаря подтичваше до него и задъхано питаше:
- Ккаво става?
- Нищо, ще свикаме съвета. Доктора трябва да стои тук, дори и само в кръчмата ти. И да не си посмял да му режеш главата.
- А, тоя си има достатъчни средства. Видях му кесийката.
- Добре, но...
- Даа, даа, добре.
Сигнаха за две минути. Рупр ковеше меч. Това си му беше хоби, останало от армията и доходоносен бизнес. Всички от столицата му поръчваха такива оръжия, може би, защото не бяха виждали или просто от „модата на провинциалния уред”.
- Рупр – извика Неса.
Ковачът се обърна. Набит, засукал мустак, пронизителен поглед и наистина гръмотевичен глас.
- Кажи бе ! – Груп никак не понасяше театрала. Беше му леко, а бе, много хлъзгав.
- Имаме случай, който трябва да се разреши от съвета – високомерно каза Джорджо.
- Какъв?
- Виж на площада.
- Какво да видя бе, Ева пак с нейните глупости!
- Не е точно така – намеси се Оглег – Доктора я е обидил.
- Къв доктор, бе мойто момче. Тука, аз не съм виждал такова чудо.
- Ами вчера пристигна...
- И какво?
- Ами малко попрекалихме, той пие едно не е за разправяне, и те дойдоха, той й каза мацка, и след това започна да й се подиграва на кампанията. И сега му горят чучелото на площада.- обясни Оглег.
- Ъхъ, и оная с котките е с нея, и Горо нали? Чудя се тия кога ще се земат? – промърмори тихо. И изрева:
- ПОКАЖЕТЕ МИ ГО ТОЯ МУШМОРОК!
И каза тихо:
- Говори със съдията и не се прави на режисьор, Неса. Ти ела с мен – обърна се към Оглег.
Доктора седеше и кротко си пиеше бирата, светът придобиваше цветове, различни от сиво и сиво, когато...
- Как си бе, мойто момче? – и сто тона полегнаха кротко на дясното му рамо. Той се обърна и видя пред себе си засукан мустак, пронизителен поглед и ковашка престилка.
- Ъм – и посочи бирата си с глава.

Няма коментари:

Публикуване на коментар