Моята молитва за теб, Григорий

Ставането рано сутрин, никога не е спадало към приоритетите ми в живота, избягвам го дори и без повод. Друг е въпроса, че работата ми е такава и всяка сутрин в работните дни ставам в шест. Днес съм почивка и станах достатъчно рано, за да възмутя дори и себе си. Бъдни вечер е, но за мен този ден винаги е бил по – специален, освен светлия празник баща ми имаше рожден ден.

Днес, взех майка ми и се отправихме към най – тъжното място на света през зимата – гробищата. То е особено място и аз гледам да го избягвам, но точно днес някакси не мога, колкото и да ми се искаше.

София е празна, колата няма проблеми с трафика. Дори не ни искат пари за вход. Няма жива душа, все пак е девет сутринта. Всичко е замръзнало, сковано, дори и малката вазичка на гроба. С неистови усилия, без да смогна да я счупя, успявам да се преборя и да сложим в нея двете червени рози и бялото цвете, на което не му знам името, но ти татко толкова много обичаше.

Майка ми дори ти е направила торта, чинийка коледни сладки и чаша уиски допълват езическия ритуал, който извършваме. Запалвам ти цигара, след това на мен, и чакаме свещите да догорят. Десет са, по една за всеки един от нас – живите.

Всичко е толкова делово, че чак ми става неудоно, но знам какво изпитваме аз и майка, то не може да се предаде с думи, пък и аз не съм най – великия писател на света.

Тръгваме, гробът остава зад нас, портите на гробището също. Решаваме да минем по „Раковски”, ненадейно майка ми проговаря. Нещо делнично. Отвръщам със също толкова безмислени фрази, относно вечерята на Бъдника, да всички ще се съберем в къщи, не грешка не всички...Теб, те няма за втора Коледа и аз трябва да продължа традицията и за втори път да прочета Молитвата.

Иска ми се да съм поне една трета, толкова велик човек, колкото ти беше.

Липсваш ми безкрайно.

Честит Рожден Ден, татко!