вторник, 8 декември 2009 г.

10 съвета за по – добър секс или мистериозните пътища на хипогликемията

Днес е 8 – ми декември. Светъл празник за студенти и добър ден за изграждане на алкохолна зависимост поне до Нова година от блестящите, млади умове на нацията. Но се оказа, че и преподавателите...

В някакъв момент, около обяд, усетих характерното замайване и позива на ниската кръвна захар. Бях гладен. И ми се ядеше манджа, тъй като се бях почнал от девет и половина сутринта с едни прекрасни пълнени чушки, които си бях занесъл на работното място от къщи.

Слизайки по стълбите на клиниката се сетих за единственото място в района, разполагащо с готварница. Тъй като замайването на главата ми беше придобило вселенски размери, краката сами ме поведоха натам. Заведението не е нищо особено, готвят сравнително и чисто, но приборите са под всякава критика и им е необходимо повторно измиване, а най – добре изхвърляне, тъй като носят по себе си древните хранителни отпадъци на строителите на пирамидите. Ама хипогликемията не прощава и се носих като волна птичка към въпросното заведение, носещо гордите три звезди на вратата си.

Тя се затвори след мен и ме посрещна родната миризма на пържени картофи и печени кюфтета, гарнирана с чесън в оцет и шкембе.

На таблото на отличника, където се помещава дневното меню съзрях любимата си супа – телешко варено и любимата си гозба – дроб сърма. И тъй като вече се бях пуснал по наклоненанта плоскост се замислих, колкото можех разбира се, за гарнитурата, три или четири кебапчета да бъде. Набирайки скорост по наклона, пустата му кръвна захар не знае милост, се замислих и за една пенлива течност наречена бира.

Отдал се на тези порочни и зловредни за храносмилането страсти, чух че ме викат на третия път. Обърнах се към гласа с изражението на наркоман, прекъснат точно преди да си вземе жадуваната дрога и видях ТРАПЕЗАТА. Четири, не пет маси бяха обединени с обща цел – събиране на повече мезета, туршии, бутилки, филета, три и повече печени пилета, тава с кюфтета и празно място за нещо голямо.

Около тях се бяха разположили обединените сили на преподавателски кадри от всякакъв порядък. Хората явно се бяха подготвили за празнуване. На моя кротък въпрос какъв е повода ми отговориха, ми как какъв 8 – ми декември. Леле, колко съм бил въздушен, демек кух, да не знам, че е студентски празник. Лейко, лейко никаква вода не ти е останала, казах си аз. Поканен да седна, аз се присъединих към компанията, оценявайки, колко е ръбесто ръбчето на една пейка. Шефа на групата, ще го нарека Тошко, ме извика гръмогласно и посочи зад гърба си. Шест, не седем пласмасови бутилки от целия спектър безалкохолни се бяха наредили зад него, но не си мислете, че в тях е имало Фанта, бяха пълни с течности, чиито цвят варираше от безцветен и говорещ до тъмно жълт и ревящ. Да не говори за мастиките, купешките ракии, водките, Метаксата и десетлитровия бидон с червено вино, него го разпознах по облака от винарки, заплашващи да го отнесат нанякъде, най – вероятно към хоризонта. На въпроса, какво ще пия и моя отговор – газирана вода, компанията, първо придоби леко озадачен вид, а след това ме заля с цунами от подигравки, дюдкания, даже и едно подсвиркване.

Вълната от негодувание по мой адрес бе прекъсната от появяването на поднос, който би бил гордост дори и за средновековна трапеза. Димящи пържоли, ангешко бутче, къде го намериха това агне по това време, и две свински глави с портокали в устата. Е, това доуби и малкото останал ми мозък. Също така и скоростта на усвояване на въпросното блюдо. Хората се тъпчеха като обезумели, обезкостяваха и се караха за връхчета на ушите на главичките. С подобна скорост намаляваше и моята хипогликемия. От кумова срама хапнах малко пържола със специалния сос и се усетих, че всъшност съм един вид ресторант и ми взеха пари за содата. Видях как, когато свърши една от салатите се извади торба с домати, краставици и зехтин и се направи нова от скоклива служителка към едно от представените ведомства. Виното, ракията и другите, да не ги изброявам пак, бяха внесени отвън. Заведението не предлага свински главички и това е сигурно. Но содата струва пари. За мен. Не са ми ясни тия неща.

Как едни си носят доматите, а други си ги плащат. За другото да не говорим.А, уж се водя към приятелскя кръг на собствениците.

Явно, някои са повече приятели от други.

И се наложиха в моето съзнание няколко важни извода.

Първо, никога, ама никога, когато чета супер интересната статия за протонните помпи на P.aeruginosa, няма да си ям чушките.

Второ, никога ама никога няма да си взимам, чушки от къщи. Ще си взимам сандвичи. Тях мога да си ги разпределя във времето и няма да съм подвластен на кръвната захар.

И трето, не ги ли беше срам тези хора. Там имаше и обикновени клиенти.

И трето, явно чувството за срам е отлетяло с облака винарки, изпаренията от свинските уши и Шекспир.

Няма коментари:

Публикуване на коментар