Мостът

Буря от болка

Замръзнал водопад

Вятърът танцува полка

Имало едно време едно дете. Всъщност, защо всички приказки започват с това „имало едно време”? Не мога да си отговоря. Смятам да наруша традицията и да започна моята история така:

Днес, в ледената пързалка на улицата, между боричкащите се кучета до кофата за боклук, видях нещо отживяло времето си, смятано от мнозина за ненужно, а за мен откровение за размисъл, колкото и парадоксално да е.

Кибрит.

Да, точно така, онези малко клечици, които произвеждат огън.

Но, не за тях ми е думата.

Забравих детето. То е важното.

Денят, който съм си нарочил за полупочивен се превърна в седмица изпълнена с поредни задачи.

Петък.

Някъде по света, моят свят, защото той е малко по – особен, един малък архитект строи „Мостът над Темза, ония в Англия” с кибритени клечки.

Без да ги лепи.

Има стратегия, подпори, конец и всичко необходимо. Часовете отминават, старанието му е пословично, сравнимо с това на тибетските монаси. Крехката структура се крепи само и единствено на неговия гений, който обаче не е предвидил течението. Местенето на въздушни маси от едно място на друго.

Той се изправя. Оглежда творението си и въздъхва облекчено.

Виждали ли сте бавното свличане на мост от кибритени клечки?

Гледката е сравнима с....

Той се прави, че не плаче. Гадни сълзи, защо текат така сега!

Ляга си.

Оставя „ Онзи мост дето е над Темза” разрушен.

В болницата намирам отново кибрит. Това е поличба. Започвам да си играя с него, както едно време в казармата, въртя го между палеца и средния си пръст и пред очите ми е той.

Архитектът.

Той се хвана на бас с баща си, че може да направи пирамида от клечки, кибритени без да ги лепи.

Успя.

Частично.

Баща му видя само руините.

Той не се научи да си спира въздишането след свършената работа.

...

Хората са странни.

Архитектът, вече такъв и построил първия си истински мост, сдържа дъха си, когато разбиха бутилката шампанско в една от подпорите.

Сълзите, гадни са, защо текат сега.