Бибилотеката на дядо, малко пчеларство, малко битие, и малко мед

Понякога, когато съм въдворен в събитията, ми се случва да се сетя за един Дядо. Не е оня от Лапландия.

Амиии... ще започна отначало.

Аз съм обикновен софийски дришльо. Нямам никакво понятие, какво се твори в другите краища. Обаче някакси се сдобих с него. Повелителя на пчелите.

Отивам аз при Скалите на ”запознай се с наште” и той се появява.

Сух, белокос, наресан назад, пронизителен син поглед.

Дядо на жената, която в последствие стана майка на децата ми.

Моментално оцених шансовете си. Близо до нулата.

Да получа одобрение.

Не се шегувам. Има хора, които не са подвластни на времето, обществото, правителствата, съседите, планетата, щото те са я измислили, и които са достатъчни за Баланса.

Аз така го чувствам този.

Имах опит с един подобен, който ми беше баща.

За тяхната среща и разговори те им, ще е нужен роман.

Това лято, защото неочаквано за всички, най – вече за мен, получих одобрението му, той ми показа неговата библиотека за пчели.

Дори и мисълта за такава ме вдъхновява да напиша приказка.

Там имаше всичко за пчеларството.

И тъй като книгите са една хартия с някакви знаци по нея, разказите му за пчелите, по време на ваденето на мед, бяха за мен откровение.

Не се бях чувствал така от дете, а съм на четирсет.

По този начин баща ми говореше за баскетбола и ме учеше.

Кротко, без излишни нерви, без натрапване, бях зарибен да стана пчелар.

Вервайте ми, станах, поне духом.

Обаче, когато някой ми заговори за мед, знаете ли колко съм отворен.

Центрофуги – видове, как се маха восъка от питата, ще напиша книга – 101 начина да мехнеш восъка от една пита, докато жена ти го яде...

И мирис на мед.

Аз мразя мед от дете.

Повелителя на пчелите ме накара да го харесам.

Не на вкус, а на възприятие.

Няма да ям мед.

Но ще имам усещането за него.