вторник, 9 февруари 2010 г.

Париж, щата Симеоновград


След краткия и безпросветен уикенд, един светъл лъч озари изтерзаната ми душа и направи света по – хубав. Статията на „Интернешънъл хералд трибюн”, „Женският фактор”, донесе упование, вяра, умиротворение в смутеното ми съзнание заето с битовизми, като снеговалежи и придвижване по магистрали и по – малки улички.
Цитирам началото на статията така услужливо преведена и публикувана от Агенция Фокус:
„Премиерът на България Бойко Борисов, бивш карате инструктор, бодигард и някогашен пожарникар, може да не изглежда феминист. Но бившият кмет на София през последните месеци популяризира легион от жени в, както някои я определят, сексуална революция в политиката на трайно „мачо-балканската” страна.”
И Той стана феминист, и каза:
„ „Жените са по-старателни от мъжете, те не обядват твърде дълго и не ходят по барове”, коментира Борисов, като посочва майка си и германския канцлер Ангела Меркел за свои модели.”
Тази статия ме върна назад във времето на казармата и отличниците по БПП / Бойната и Политическа Подготовка /.
Историята ми започва есента на 1989 - та година. Място на действието – Трети казармен район Казанлък. Една неделя внезапно пристигна ротния. Строи ни на плаца, раздаде няколко непоряда за неопрятен външен вид и ни представи един...войник. Щял да бъде в нашето войсково подразделение. След година служба в Грудово. Леле! Тоя изглеждаше като изваден от реклама на армията. Избръснат, лъснат, с чисто бяла якичка, без нито едно петънце по него. Потвърждение на казармената мъдрост: „Службата е мое хоби, уставът това съм аз”. Не неговия фон дори и най – старателните от ротата изглеждаха като „мръсната дузина”. Моментално го намразихме дружно.
И това не беше всичко. Вече като стари кучета, ние игнорирахме повечето правила, ползвахме се с по няколко новобранеца на въоръжение и привилегията да ползваме няколкото бойлера в банята.
При този новопристигнал индивид нямаше такова нещо. Той работеше заедно с младите войници, никога не се оплакваше от командирите, не псуваше, само да поясня, че в казармата по това време ругатните бяха основен начин за комуникация. Да не кажа единствения. А, нашия герой беше културен, интелигентен и идеален войник. Винаги отдаваше чест по устав, като се сетя чак ми се плаче.
И на всичкото отгоре беше от Симеоновград. Само за протокола да спомена, че ние в основната си част бяхме софиянци, а в още по – основната си част, смятащи се за интелектуален елит софиянци. Все пак след уволнението си щяхме да щурмуваме бастиони на знанието като Медицинска академия, МЕИ, ХТИ, МИО в Икономическия и ред други престижни университети. Големата работа!
Започнахме да му правим всевъзможни мръсотии, ей така за спорта. Защото ни дразнеше. Обаче командния състав се влюби в него, убеден съм, че такова нещо не бяха виждали, и редник Стефанов, така се казваше негово съвършенство, стана за нула време младши сержант.
Интересното в случая беше, че той много добре знаеше отношението ни към него. Не промени своето към нас, по никакъв повод. Винаги дружелюбен и усмихнат.
Една вечер по времето на полагаемите отпуски, в полка бяхме останали седем, осем стари, на вратата на телефонната централа, където беше моето убежище се позвъни. Отворих и го видях на входа с мешка на рамо.
Помоли ме да влезе, имал молба. Каква молба можеше да има младши сержант Стефанов към мен?
Искал да се обади на родителите си. Щял да се отблагодари. Какво пък, помислих си аз. Свързах го. Той говори около две минути. След това влезе при мен на пулта и остави бутилка ракия на масата. По това време в армията внасянето на алкохол в района на поделението се наказваше с арест. Ако те хванат разбира се. И Идеалния ме подкупи с пиене. Поканих го да седне и докато си дигах долната челюст от земята извадих две чаши и мезе.
Бутилката свърши доста бързо в едно неловко полумълчание. Извадих от запасите втора и не издържах. Взривих се и му зададох въпроса дето ме тормозеше. Защо по дяволите си толкова примерен?
Ще остана на служба тук, бе спокойния отговор, за това се обадих в къщи, да не ме чакат след уволнението.
А, бе ти луд ли?
И тогава той ми каза нещо, което ме потресе.
Колевски, отново онзи овладян и спокоен глас, за мен тук е Париж.
Не знам какво стана с това момче след уволнението. Най – вероятно все още е в своя Париж.
А, моя къде е?
Не знам. Може би...Никога няма да разбера напълно.

3 коментара:

  1. Знаеш ли, много ми е интересно - като се самоопределяш за част от софийския ЕЛИТ - откъде са родителите ти, и техните родители, също.
    И с какво ви дразнеше човекът от Симеоновград? С това, че е от Симеоновград ли? Или че - въпреки че сте му правили мръсно - не е променил любезното си отношение към вас?

    И на мен ми се струва, че скоро няма да разбереш къде е твоят Париж. Прости за откровението, и остани със здраве, ДОКТОР Колевски. :D

    ОтговорИзтриване
  2. Докторе, велика история! :–) Велика!

    ОтговорИзтриване
  3. Разказът съвсем не предизвиква у мен провинциален гняв. Напротив - гъделичка ме изключително любопитство под формата на реторична гимнастика! Представяте ли си какво представлява Симеоновград за младия войник, щом като в казармата се чувства като в Париж? И какво ли би изпитал, ако наистина попадне в Париж? Всъщност... Май се досещам... Изпитал съм го на гърба си - като бивш перничанин и настоящ парижанин :-)

    ОтговорИзтриване