Случвало ли ви се е уважаеми читатели и вече приятели, да имате въображаем приятел.
Онзи невидим човек, който ви разбира и е точно толкова очарован от вас, колкото ви се иска.
Аз си имам. Не се срамувам от това, какво като съм на 40 години.
Дълбоко в себе си всеки таи едно зрънце, мъничко колкото ориз, желание да бъде оценен от всички.
При мен е цяло оризище.
Един човек, няма значение кой, илитерат посвоему, трогателно непосредствен, откровено базиран на тъгата от картофите, избран да ръководи държавата ни си е позволил да каже на студентите, посмели да му зададат въпроса „Каква реализация имаме в България?”, следното:
„Има безработни, а ето, търсят се толкова много овчари. Агнешко месо и зеленчуци се купуват и навън.”
Цитатът е от вестник „Стандарт”
А едно дете се притеснява за изпита си по литература. За Яворов и Дебелянов.
Изключително талантливо дете.
Та реших да и напиша телеграма.
„Мила ми, за какво са ти тези двамцата, ще ги рецитираш на агнетата?
И те ще мълчат на среща ти.
Бягай. Далече.”
Моят въображаем приятел вече не ме харесва, толкова колкото трябва. Оказа се, че е овчар.
И продава агнешко в чужбина.
Явно е странник в моя обикновен ум.
И ще си отиде, там където е роден.
Агнетата все още не ми говорят.
Защо ли?
