Днес ми се случи едно от ония неща...
Нали ги знаете, да не ви обяснявам, тези магичните, дето те карат да се чувстваш извън времето, да вярваш във феи, тролове, джуджета и...толкоз. Такова ми дойде до главата, заета със Златки, силикони, ботокс, каруци, запорожци и мерцедеси.
Строгата тайна на професията ми ме задължава да кажа, че всички хора и събития в моята история са измислени.
Хипотетично, вие сте в сериал, медицински и той започва така...
Два дни преди случката.
Пристига съпруг на пациентка, който носи материал за изследване от друга болница. Моли да се прояви разбиране към казуса му.
Ние проявяваме необходимото съчувствие. Той няма направление по здравна каса, нито белия чаршаф за междуболнична помощ. Ще донесе документ при получаване на резултата.
Днес.
Мокрия от сълзи фиш за междуболнична помощ ми разказа една история.
Случайна среща на пътеката към Алеко, по – скоро падане на млада туристка върху „ ветеран „ , дава началото на една обикновена любовна история.
Всичко върви по план, сватба, скромна, деца, две, почти пораснали, до първия тумор в нейната обикновено красива глава.
Терапия, операция.
Болката от химиотерапията е привилегия само на тези, които са я изпитали. Това е един вид мазохистично пристрастяване към живота. И искаш да я изпиташ още веднъж, но само ако се налага.
Размазаното 3 в горния ъгъл на документа не се спря. Винаги искаше да разкаже всичко на две, на три. Подписът обаче се беше заинатил и бавно ми говореше. Нищо, че и той беше размазан.
Годините на борба са седем. Колкото и махнатите рецидиви. Колкото и мазохистичните, животоспасяващи процедури.
Днес една сълза от тези, полуизсъхналите на листа ми прошепна:
„ Тя си отива...”
Подписът я контрира:
„ Ние не се предаваме.”
Тя не спори с него. Изпари се.
Магията е сложно занимание. Отдава се рядко. Не се култивира. Кой знае може би един ден тези, които виждаме магията в сълзите на едни съпруг, ще станем поне десет процента.
За себе си мога да кажа, че се срамувам от предишната си статия и огромния и брой посещения.
Един лист ме върна към това, което съм.
И една сълза ми прошепна...
"От петнайсетина години нашия живот биде подзет от един такъв студен, мрачен, сух материализъм, щото и нашите държавници почнаха да се въртят само в неговата сфера. Държавата ни се обърна на едно адвокатско и банкерско учреждение. Народното събрание ставаше все повече и повече събрание на лица от тези професии, които, колкото и да са достойни и даже отлични сами по себе си, все пак сами ще знаят, че един народ не може да се води тъй едностранчиво. Тая едностранчивост – тя е причината за всичката ни днешна мизерия.
ОтговорИзтриванеЕто защо с тия няколко мои нахвърлени мисли аз си позволявам да призова уредниците на нашия държавен и обществен живот да се позаинтересуват малко повече от всичко това, което наричаме поезия в живота. Да погледнат на човека като на същество, което знае не само да яде и да пие, и да работи, а да мисли, да чувства, да плаче, да се радва, да страдае, да ликува, и да се опиянява. И тоя интерес не трябва да бъде само материален, а жив, личен, свой."
1922 година, със съкращения от „Държавници и поети”; Александър Балабанов
Публикувано в блога "Истинска публицистика" от петър на 31.07.2010
Позволих си да цитирам нещо истинско в унисон със статията . Поздравления.