„Мразя Италия по футбол.”
Това беше едно от първите смислени изречения на голямата ми племенница. Годината е 1982 – ра и Джентиле, току – що е съдрал безнаказано фланелката на Зико.
Всички ние викахме за Бразилия. Онази Бразилия. Футболът като такъв в най – чист вид.
Години наред, когато само чуех италиански, италианско, ииталианска, свързано с футбол – мразех. Тези са убийци на красотата.
Вече на възраст, която предполага повече мисъл в главата ми осъзнах, че Световните Шампиони от 1982 – ра с Италия са играчи, за които всеки отбор уважаващ себе си, би извадил нокти и три, четири зъба, президентът на Реал 349 милиона, за да ги има в резервите си.
Покойния Гаетано Ширеа, Бруно Конти, Дино Дзоф, Клаудуо Джентиле, Паоло Роси....
Да не говорим за треньора, сега му викат селекционер. Енцо Беардзот. Клонинг на кроманьонската сган, която владее света.
Легенди, разказвам една история, която се е превърнала в легенда, която е станала мит.
Днес техните потомци – Световни Шампиони – отпаднаха...
В един безумен мач загубиха от... Марти Шкъртел и компания.
Италия не си отива така.
Мамка му, кого ще мразя сега?!
Ограбен съм !!!!!
Световно без Италия на елиминации е като спагети без пармезан.
И като се замисля, последния италианец от онези си е у дома.
Марко Матераци се радва на последната си татуировка.
И пак ми стана тъжно....
Няма коментари:
Публикуване на коментар