Както винаги в събота станах по никое време. Време...относително понятие. Помня как се роди. Цялата лудница, гладещата ти майка с контракции, таксиметровия шофьор и неговата вода, едната маратонка и акушерката, която ми каза – „Честито имате момиченце”. Не и разясних, че просто сестра ми ражда, а аз като лекар съм там от съображения за сигурност.
Мило дете, много съм си мислил за теб и всеки път стигам до заключението, че си странна.
От онзи тип странни хора, които правят Баланса.
Крехкото равновесие на този свят. Дори и само с присъствието си.
Знам, че един ден ти ще промениш света. Може и да го продадеш. Но, ще оставиш Следата, за която си заслужава да те познавам.
Да те познаваме всички ние, нестранните и обикновени хорица.
Исках да ти напиша приказка, но не можах...
Вече почти петнадесет години не съм приключил с „Приказки за Демина”.
Днес, на твоя Рожден ден, слагам края.
Ти започваш.
Вече нямаш нужда от мен.
Имаш мисия.
И когато напишеш твоята приказка, след последната нота...
Честит Рожден Ден, мойто дете!
Това не може да бъде.Аз не съм свикнала да бъда без рамото , без ръката.Не искам така.Дори в личен план /самия факт че знаеш че някъде има някой ,който ти е безкрайно близък и те очаква с приятно чувство/само малко е нужно за да летиш.Не приемам да съм сама-отново...Мисълта че радвам другия ме кара да искам да дам още
ОтговорИзтриване