понеделник, 11 май 2009 г.

ЕХОТО НА ВРАНИТЕ

 

 

Аз съм врана. Бях.

Първият ми спомен : ВЕНЕТА ДИМИТРОВА СТОИМЕНОВА  1934 – 1988.

Аз и моите братя и сестри растяхме на гробище. Много красиво място е гробището. Храна, зеленина, места за гнездене и кацане. Красиви дървета и паметници. Имаше всякакви: върби, кротко заспали ангели, липи, богородици, доминиращи букове, летящи самолети, паднали клони, брези, чернобял мрамор и толкова стърготини.

Летях и виждах хора. Те правеха нещо странно за мен. Плачеха. Аз не плача. Аз летя и си търся храна.

Ден след ден летях до поредната плячка и ....

се случи нещо, което промени живота ми.  Малко дете плачеше на един паметник. Само.

Кацнах на плочата. Беше необичайно. Защо ? Какво оплакваще тя ?

Пак си летях и си търсих храна, но защо...

Спрях с търсенето на храна. Следя на кой паметник ще дойдат хора и кацах при тях.

Усетих за първи път тъга и болка. Странни усещания. Имах : само храна.

Моята вранасъпруга измъти първите си яица когато...

Брат ми ме викна. Странен  човек вървеше между гробовете. Цялото ято грачехме и летяхме около него а той...

Просто вървеше, наля вода от чешмата и ме погледна...

Яйцата ми се излюпиха. Гледах моите деца и ми се прииска...

 да съм  като него, тях, онзи човек, който ме погледна и си пожелах.

 Превърна се в мания. Летенето ми е болка. Храната ми е болка.

 желаех

И желанието ми се сбъдна. Станах човек.

Такъв като онзи. Маратонки, дънки, дебели очила.

Не усетих онова. Опитвам се.

Не мога да се храня, не мога да летя.

Останаха дърветата. Няма грозно дърво. И...те.    

Моите паметници.

Аз съм врана. Бях.

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар