Събота е странен ден, най – странния от всичките седем. Моето безсъние в почивните дни и леност рано сутрин в работните, вече го знае и последния протон в Япония.
С моята скала в живота, тя е скала щото аз се люшкам, сготвихме отборно мусака, тя заведе детето на зъболекар и аз реших да отида да си купя бяло вино за пиршеството на рецепторите, което предизвиква едно толкова примамливо ястие.
Денят започна страхотно, в един през ноща все още си слушахме музика, хармонията цареше в малкото пространсто наречено наш дом.
Краткият сън и станалата в 7 Дара не нарушиха никак уа – то на скромното ни битие.
Кафе, бира, белене на картофи, рязането им, дебненето на тавата са подробности.
Излизам аз за виното, влизам в някакъв денонощен магазин да си купя и...
Който си мисли, че Земята е кръгла най – верятно е пътувал с кораб много дълго и е стигнал до отправната си точка след дълги лишения. И е разбрал, че докато го е нямало кокошките на съседа са станали пуйки.
Казвам аз добър ден и получавм нещо средно между сумтене и лош поглед.
Живеейки все още в моя си свят, продължавам да съм учтив и любезен.
Купих си вино и газирана вода и изрекох цунами от думи, с които не се гордея.
Прибира се жена ми, която от вчера куца с левия крак по незнайни причини и разказва:
Действието се развива на „Витошка”, около бившето кино „Петър Берон”. Там има стоянка на таксита, около 10-ина са паркирали на сянка, защото ясно е, събота по обед не е силното им време откъм клиенти. Приближавам до първия в колоната и надниквам през прозореца: Добър ден, може ли до РУМ „Черни връх”?
Без да спира да говори по телефона, шофьорът казва нещо, което след секунди осмислям като „Нье, идьете назадье”. „Назаде” четирима шофьори си приказват, подрпени на колите. Поздравявам все така любезно и питам ще ни закара ли някой. След кратко мълчание и споглеждане единият, очевидно нещо като неформален лидер на групата, посочва един от колегите си и казва, ти ще я закараш.
Посоченият влиза в колата с видимо неудоволствие и пита: И сльед РУМ-а накъдье послье? Няма после казвам, до там сме. И обратьен курс няма ли да има?!, пита шофьорът с тон, в който възмущението и ядът, че са го прецакали се борят с желанието му да ни свали мигновено. Поне благосклонно предлагам да минем по „царския път”, а не през кварталните улички, което, както и наличието на дете в колата, го умилостивява.
Крайният резултат е, че ние все пак се прибираме, а шофьорът си тръгва с три лева. Видях цялото му презрение към банкнотата от два лева и монетата от левче, но се въздържах да го питам това, което ме мъчи всеки път в подобна ситуация: да, три лева може да не са впечатляваща сума, но нямаше да има и три лева, ако си беше останал на сянката. Това не е ли от значение? Не знам отговора, но емпиричните ми наблюдения показват, че не е.
А пък е хубаво дребните неща да са от значение. Те могат да те накарат да се чувстваш най-щастливия човек на света, просто ей така- заради мусаката, заради футбола с децата или просто заради съботата, има ли значение?
А светът е плосък и се намира в малкото ни пространство наречено дом.
