Сняг, боб и бушидо /мразонеделене или неделна проповед от мен/

А, беше толкова хубаво и романтично. Музиката, която обичаме, питието, което обичаме и човека, който обичаме. Децата бяха почти послушни – нирвана, ама не групата, той Кобейн умря и се разпаднаха, но музиката...

Красива сутрин. Вали сняг. Прекрасна зима се открива през заскрежения прозорец, но не в седем и половина сутринта, след инвазия от две извънземни с неизчепаем ресурс на сила и мотивация. Няма значение, за тях моето душевно и донякъде физическо състояние.

Тоя сняг, няма право да вали толкова лошо. На снежинки, които ми правят миниеров синдром.

Кафето, което не поглеждам, е направено, двамата муджехидини искат пържени филийки...Поглеждам към печката и там ври боб.

Умилително нали, ставаш в неделя сутринта, в здравословно време, вън вали сняг, на печката къкри боб – мили родни картинки.

Да, но като изключим това, че имах планове за пустия му зрял фасул, като това, че неделята е единствения ден, в който не ставам рано, и че ми идва да убия първия срещнат, който не е от домочадието, всичко е прекрасно – бялата зима отвън, пържените филийки с песто и малкото останало „Бри” от снощи и оранжевия списък за пазар.

Вече е девет и двайсе и три, оранжевата гадост на масата помръдва и ми казва, като човечето на Петър Вучков – „Няма време”. Правя се, че не чувам вопъла му и си пуша. Нооо, нищо не остава ненаказано. Идва леко разплакания Ладен, който ме гледа като котето от Шрек, и се оказва, че феята на зъбките му е донесла дракон. А, не пари, Той имал планове. Лек туш на ситуацията, отстъпление от позиции, без мисъл за атака, мислите са сложно нещо и определено не за мен, поне в момента...

Не знам защо, обаче си виждам мозъка като портокал. Оранжев.

Събирам цялата си хара, според японците това е вътрешната сила на самурая, поглеждам към боба, проваления ми боб, бобът, който трябваше да е самото съвършенство и се отправям на мисия.

Почти десет е, и с кротка надежда, че ще избегна натрупването на човешка маса в магазина, се отдавам на снегогопрекосяването.

Парещото листче в джоба на якето ми съдържа:

- боб – мамка му това е за да ме раздразнят още повече.

- ориз

- чесън

- яйца

- прясно мляко

- хляб

- данет – нечетна бройка

Влизам в магазина и откривам, първо – те не спят дори и в неделя и второ, както е казал един от любимите ми поети, „хиляди маса народ”.

Бръснещ, като разгонена лястовица, полет на мисълта ми даде прозрението, че точно тук ще дам воля на гнева и болката си.

Но, имаше уловка, всички бяха мили и възпитани, а аз дето си търсих повод за скандал се покаях и се наредих на опашката, без да мрънкам. Една жена даже ме пусна да мина пред нея, била само за хляб и не бързала.

За момент се почувствах истинки българин. Учудиха ме неща, които са нормални в нефолковия свят. Почти омиротворен се отправих към моя дом.

С любимия ми човек, разопаковахме покупките, видях боба, но вече ми беше минало и седнах на компютъра да видя все пак , какво се е случило в другия свят.

Потресен и с крива усмивка видях, че министър Цветанов е демонстрирал чувство за хумор, по повод, така наречените футболисти, дето ги клали.

Е, демонтирах се и написах това.

Нали уж съм самурай.