петък, 31 декември 2010 г.

Блог – панаирът ми за една година назад / чете се без да се спира на точките, не че има такива /

Новогодишна тишина

Снежна рапсодия / как да спрем цигарите безболезнено /

La leçon particulière* по богословие

Печени кюфтета с топено сирене

Аз съм малка икебана, кой ще каже, че съм не

За кожата на един снегорин

ГМОмутацията на гладните врабчета

Париж, щата Симеоновград

Кичур коса за Стела

Мразя стълбите и Гоце

Приказка за тримата строители, мастиката и 140 лева на квадрат

Великденските страсти на чалга поколението

СЕМки, папийонки и бонбонки

Пенсиите на Бойко, Андреа и Галена

Англия на Капело: Подлучено пиле с доматен сос по черноосъмски и прокиснал „ Гинес”

Правителството: „Аз съм пътя, Левитрата, Виаграта и Веселин Маринов...

Това е елитарна статия, не са желани шибани неподготвени лица

Буболечо – Мечова реалност

Бъгария – страната на буболечките

Всеки си носи кръста...и задника под него

Другияя бряяяг на рюкътъъъъ или първи стъпки в Хърватия

Последният ми разговор с Бог

Историята на Тримата влъхви, които се сблъскали с една учителка по рисуване

Бибилотеката на дядо, малко пчеларство, малко битие, и малко мед

Вярвайте в Коледа и Весела Коледа

Mein Kampf*

Пописах, помечтах, поправих се на интересен, на моменти дори се попиках, но пък излъсках някои идеали, направих ги почти нови и може би станах малко по – извисен отколкото ми се иска.

Весела Нова Година!

четвъртък, 23 декември 2010 г.

Вярвайте в Коледа и Весела Коледа


През декември 1897 година в редакцията на вестник „Ню Йорк поуст“ се получава писмо от едно осемгодишно момиченце, което по съвет на баща си моли авторитетния вестник да й отговори на въпроса има ли наистина дядо Коледа. Дават писмото на един от най-опитните журналисти Франсис П. Чърч. И той сяда и пише отговора. Неговото неподписано есе днес има славата на най-известната вестникарска публикация на всички времена. Вестник „Ню Йорк поуст“ го публикува в навечерието на всяка Коледа до 1949 година, когато спира да излиза.

Ето оригиналният текст на писмото на Вирджиния О Ханлън:

„Драги редакторе! Някои от моите малки приятели казват, че дядо Коледа не съществува. Моля ви, кажете ми истината! Има ли дядо Коледа?”

Вирджиния О Ханлън.

Отговорът на Франсис П. Чърч е:

„Да, Вирджиния, има Дядо Коледа!

Вирджиния, твоите малки приятели не са прави. Те са повлияни от скептицизма на една скептична възраст. Те не вярват, ако не видят. Те мислят, че нещо не съществува, ако не го възприемат техните малки умове. Всеки ум, Вирджиния, и на големите хора, и на децата, е малък. В огромната ни вселена човекът е същинско насекомо, мравка, по своя интелект в сравнение с безкрайния свят над него, ако се мери възможността му да овладее цялата истина и всички знания.

Да, Вирджиния, има Дядо Коледа.

Че той съществува, е толкова сигурно, колкото е сигурно, че съществуват любовта, благородството, предаността. А ти знаеш, че ги има навсякъде и те носят красота и радост в живота. Уви! Колко тъжен би бил светът, ако го нямаше Дядо Коледа! Той би бил толкова тъжен, колкото ако нямаше Вирджинии. Тогава нямаше да има детската вяра, поезия, романтика, които правят поносимо нашето съществувание. Нямаше да получаваме никакви удоволствия, освен усетеното и видяното. Светлината, с която детството озарява света, ще угасне.Да не вярваш в Дядо Коледа! Ти би могла да не вярваш и във феите. Можеш да накараш някого да наблюдава всички комини в коледната вечер, за да хване Дядо Коледа. Но дори да не го видиш как влиза в комина, какво доказва това? Никой не вижда Дядо Коледа, но това не е знак, че няма Дядо Коледа.

Най-истинските неща на този свят са тези, които нито децата, нито възрастните могат да видят. Някога виждала ли си феи да танцуват на поляната? Разбира се, че не, но това не значи, че те не съществуват. Никой не може да възприеме или да си представи всички чудеса на света, които са невидени и невидими. Ти можеш да счупиш бебешката дрънкалка и да видиш какво издава шума вътре в нея, но има един воал, който покрива невидимия свят, и него не може да разкъса нито най-силният човек, нито обединената сила на най-силните хора, живели някога на този свят. Само вярата, поезията, любовта, романтиката, могат да дръпнат завесата и да съзрат и обрисуват върховната красота и великолепието зад нея. Реално ли е всичко това? Ех, Вирджиния, в целия наш свят няма нищо по-реално и трайно.

Нямало Дядо Коледа? Благодарим ти, Господи, той е жив и ще живее винаги. След хиляди години, Вирджиния, нещо повече, след 10 пъти по 10 години, той ще продължи да носи радост на детското сърце. Честита Коледа и весела Нова година!”

Вирджиния завършва хуманитарни науки и през 1912 г. започва работа като учителка в Ню Йорк. Пенсионира се след 47 години работа в образователната система. През целия си живот тя получава хиляди писма, в които деца и възрастни се интересуват от историята на публикацията в „Ню Йорк поуст“. Към всеки свой отговор Вирджиния О’Ханлън прилага красиво отпечатано копие от есето на Франк П.Чърч. Тя умира на 81 година в старчески дом.

Това е копирано от Блога на Бела Чолакова и поради невъзможност да ми извади линк го пускам аз

сряда, 22 декември 2010 г.

Mein Kampf*

Заглавието е стряскащо нали?

Особено по Коледа не се пишат такива неща, но някакви си хора успяха да се намесят и да ме провокират да напиша това.

Мили мои деца това е послание към вас.

Не е Коледно и вие ще го прочетете, когато сте пораснали, но...

С майка ви направихме всичко възможно за вашия списък с подаръци.

Вие си имате Собствена Библиотека, нещото за което мечтаех, като дете.

С майка ви се борим с вълните, които ни заливат и се справяме почти добре.

Вярно е, понякога сме строги без да има повод...

Това е , защото толкова много искаме да станете като нас.

Опитваме се да ви споделим нашия свят, защото го заслужавате.

И защото, мили мои деца, химикалката, не е важна, важно е какво ще напишеш с нея.

Книгата, която четете не е важна, важно е отношението ви към нея, защото книгите са...

Омръзна ми да ви го повтарям. Книгите са най – важното нещо на света.

Книгите, не тази конкретната.

И знаете ли, колко се чувствам изгубен по Коледа?

Толкова колкото...ми се полага.

По Коледа стават чудеса.

Вие мили мои, сте едно от тях.

И вярвам във вас.

Моята борба е за това.

*Моята борба

четвъртък, 16 декември 2010 г.

Алек, мойто дете, има Коледа и мога да те запозная с тях

Моето писмо до Дядо коледа е по – различно от всички останали.

Провокирано е от случка, на която бях неволен свидетел.

Нещо не ми беше коледно и сутрината на отиване на работа споделихме с една колега, че, абе не ни е празнично като друг път.

В болницата е онова безвремие на подранили с празниците колеги и пациенти, че на човек да му се отще да работи. Всички говорят за Коледа, за Нова Година, болните са излекувани...

Непразнична скука. С малки изключения.

Имах среща в кафето до болницата.

Нищо важно, можеше да почака до след празниците, но взех едно от малкото такива решения, да не отлагам имам предвид и не съжалявам за нито една микросекунда от срещата.

Подраних, седнах на бара и се зазяпах във валящия сняг.

Почти не обърнах внимание на девойките седнали до камината.

Мернах само, на една от масите небрежно захвърленото оранжево чудовище наречено „Хирургия”.

„Студенти” мина през главата ми мимолетно, докато се настройвах на работна вълна за срещата.

Обаче...

- Какво искат тия, ако трябва ще се гримирам като клоун и ще отида в дома в „Надежда”...

Едната от студентките беше повишила тон. Мразя да ми нарушават пространството и точно да се обърна и да им кажа не крещят, когато тя продължи и ме гръмна право в десетката.

С две думи, няма да са две, ама така се казва, тези деца в свободното си от следване, работа (защото работят, докато учат) време, посещават домовете за деца и им правят партита със собствените си средства и талант на Коледа, Нова Година, 1 – ви юни, Великден и каквито се сетите празници.

Сами. С помощ от приятели, които могат да направят...куклен театър например. Или могат да пеят. Или разказват приказки. Или жонглират с ябълки. Или се гримират като клоуни.

„Та, Коледа, мили ми

Имаш конкуренция, да знаеш.

Нямам желание. Не ща подарък. Получих си го днес.

Моето Коледно настроение.

Тези две деца са Коледата, такава каквато трябва да бъде.”

Моята среща не се състоя, поне в работния и вариант.

Много важно...

Аз слушах двете Коледа.

събота, 11 декември 2010 г.

Кой измисли снежинките / писмо до Бойко /

Да вали сняг по наште ширини е нормално.

В Алпите валеше преди месец и половина, магистралата беше чиста, нямаше истерични снегочистачни ескадрили, чакащи онова природно явление да се случи, защото там по това време има сняг.

Тук валенеснягането е случка.

Медийна при това.

Мили ми Бойко,

Не си измислил снега, нито той е измислил теб, защото си под структурата му на чувствителност.

Има хора, които биха могли да го направят, имената им не ти говорят нищо – Кобейн, Морисън, Ленън / след Бийтълс /, Дали, Пикасо, Моне, но ти не си от тях.

Замръзналата вода падаща от небето, защото е гениална по структурата си е знаела кои са. И те са знаели..

Вервай ми, той, снега, дори и не подозира, че те има.

В неговата водност, ти си на предпоследно място.

Има и последно, но дори и там няма да си първи.

Аре, със здраве.

петък, 10 декември 2010 г.

Бибилотеката на дядо, малко пчеларство, малко битие, и малко мед

Понякога, когато съм въдворен в събитията, ми се случва да се сетя за един Дядо. Не е оня от Лапландия.

Амиии... ще започна отначало.

Аз съм обикновен софийски дришльо. Нямам никакво понятие, какво се твори в другите краища. Обаче някакси се сдобих с него. Повелителя на пчелите.

Отивам аз при Скалите на ”запознай се с наште” и той се появява.

Сух, белокос, наресан назад, пронизителен син поглед.

Дядо на жената, която в последствие стана майка на децата ми.

Моментално оцених шансовете си. Близо до нулата.

Да получа одобрение.

Не се шегувам. Има хора, които не са подвластни на времето, обществото, правителствата, съседите, планетата, щото те са я измислили, и които са достатъчни за Баланса.

Аз така го чувствам този.

Имах опит с един подобен, който ми беше баща.

За тяхната среща и разговори те им, ще е нужен роман.

Това лято, защото неочаквано за всички, най – вече за мен, получих одобрението му, той ми показа неговата библиотека за пчели.

Дори и мисълта за такава ме вдъхновява да напиша приказка.

Там имаше всичко за пчеларството.

И тъй като книгите са една хартия с някакви знаци по нея, разказите му за пчелите, по време на ваденето на мед, бяха за мен откровение.

Не се бях чувствал така от дете, а съм на четирсет.

По този начин баща ми говореше за баскетбола и ме учеше.

Кротко, без излишни нерви, без натрапване, бях зарибен да стана пчелар.

Вервайте ми, станах, поне духом.

Обаче, когато някой ми заговори за мед, знаете ли колко съм отворен.

Центрофуги – видове, как се маха восъка от питата, ще напиша книга – 101 начина да мехнеш восъка от една пита, докато жена ти го яде...

И мирис на мед.

Аз мразя мед от дете.

Повелителя на пчелите ме накара да го харесам.

Не на вкус, а на възприятие.

Няма да ям мед.

Но ще имам усещането за него.

сряда, 8 декември 2010 г.

Историята на Тримата влъхви, които се сблъскали с една учителка по рисуване

Нещо тия дни съм се емнал на тема образование.

Всяка прилика с действителни лица и деца е случайна и непредумишнена.

Имало в наше време едно училище с разширено изучаване на изобразително изкуство.

Та, нашия герой, шестокласник, трябвало да нарисува картина на тема Коледа.

Детето, доколкото тези от шести клас са още деца, защото на нас ни се иска да вярваме, работило върху картината си няколко дни.

Занесло я с гордост в училище и получило за нея:

ЧЕТВОРКА...

Била незавършена.

На Коледните картини на тема Коледа, трябвало да има семейство, Коледна елха и подаръци.

Така споделила неговата учителка по изобразително изкуство.

На неговата картина нямало нито едно от изброените.

Репликата на учителката „ пиша ти ЧЕТИРИ по милост...” , не се коментирала в скромния събор от хора, на които то със срам показало рисунката си.

Питате се какво имало на нея?

Детето било гледало по някоя от образователните програми / Дискавъри, Хистъри и тем подобни / за пътешествието на Тримата Влъхви.

И нарисувало на картината си, Тях на камили, прекосяващи пустинята.

Не забравило и Витлеемската звезда в небето.

За жалост не разполагам със снимков материал за рисунката.

Видях я с очите си и вярвайте ми, няма по – добра Коледна картина от тази.

А, учителката...

Да си стои под елхата без да е подарък.

Там и е мястото.

вторник, 7 декември 2010 г.

Образование ли? Моля Ви... Книги ли? Айде да сме сериозни...

41% / ЧЕТИРСЕТ И ЕДИН / ПРОЦЕНТА ОТ УЧЕНИЦИТЕ НЕ РАЗБИРАТ ПИСАН ТЕКСТ.

PISA 2009.

Глупецо, нисш,

Кому говориш там,

Според това проучване 21% смятат четенето за загуба на време.

В домовете на 26% от учениците има между 26 и 100 книги, при 20% книгите са между 0 и 10, при 18% книгите в семейството са между 11 и 25. В домовете на 15% от децата има между 100 и 200 книги и 17% са с между 200 и над 500 книги.

Аз никога не съм си задавал въпроса, колко книги има вкъщи, но днес се потрудих и започнах да броя. Само книгите на децата влизат в 17 – те процента.

И спрях.

Като дете четях всичко, което ми попадне.

Като юноша с месеци чаках поредната книга от „Галактика” и спях пред книжарниците, за да си я купя.

И разбирах писан текст.

Изправен, край брега

Разказвам своята тъга,

Като студент не можех да смогна на наводнения от книги пазар... И така до ден днешен. Почти всяка неделя ходим със семейството ми на лов за книги на „ Славейков”.

И все още разбирам писан текст.

Третокласника ми, личния, чете „Алиса в страната на чудесата” и е очарован.

И той разбира писан текст.

Бях писал преди време за приливната вълна от неграмотност тук.

Ами, продължава и става още по – страшно.

И това не е новина.

Много по – важно е правителството да си пази рейтинга.

И да си следи СРС – тата.

И наистина защо да взима отношение, тия нечетящите пак ще гласуват за него.

И защо да четат, когато от всяка медия ТО, да ме прощава Стивън Кинг, им говори да се реят, тук са цветя и магистрали. И срязани ленти.

В скоро време и забранени книги.

На повей глух на камък ням.

О, нека не говори друг

Вълните шепнещи ми стигат тук.

събота, 4 декември 2010 г.

Световно по футбол в Русия? Разбира се, колко давате?

Роман Абрамович си купил „Челси”. В „Газпром” помислили разсмяли се и си купили ФИФА. Виц, виц ама станА истина.

Според Путин, Световното ще струва на Русия 50 / петдесет / милиарда евро.

Дали пък Блатер няма скромната идея да фалира Русия.

Никъв шанс.

За жалост играта се превърна в политическа.

За жалост тя вече не е онова, за което висях пред „Софията” / за по младите Софията не е Софията, а е вид телевизор, черно – бял и видял какво ли не, включително 5 световни първенства, като се започне от 1966 –та /.

Ами да ви кажа, искам да гледам чернобелия футбол от онова време.

Не искам да гледам цифровото Световно от Сибир или пустинята и толкоз.

Не ме кефи.

Защото, как може губернатора на Чукотка да си има клуб?

Безобразия товарищи, безобразия!

У нас ФИФА есть!

петък, 3 декември 2010 г.

….


Мътните листа паднали от осиротяло дърво

Жалбата за шоколад

Се извива над некупените бои

Събота