В казармата съм, годината е 1989 – та и моите родители ми идват на посещение, взел съм си гарнизон с преспиване, за неходилите в армията по това време, пускат те в рамките на града, преспиваш в рамките му и си щастлив и доволен. Казанлък е много хубав град, Майка ми е родена там. Баща ми го обичаше повече от улица „Вълкович” номер седем , където си е прекарал детството.
Та да се върнем на историята, за която се сетих, докато бърках мъфини и осъзнах, колко сме близки със жена ми.
Излизам аз от портала , чакат ме майка и татко, в униформа, някога ще си публикувам снимките, смях и ужас са, и се отправяме към домът на родителите на майка ми. Баба ми и дядо ми.
Минаваме прелеза без да ни сгази влак и пристигаме. Баня. Цивилни дрехи. Пълното щастие.
Вече цивилка, излизаме да се разходим и баща ми предлага да отидем на кино.
Кино „Искра” се намира в центъра на Казанлък и е супер. Нямам идея, какво е станало с него, не съм бил там оттогава, колкото и да е странно.
Всичките ми ваканции минаваха в този град, поне до девети клас, знаех го наизуст. Чувствам се в свои води, ако някой си мисли, че това е градът на розите е прав, но само до известна степен, минаваме покрай пожарната, като дете винаги съм се възхищавал на камионите там, пазарът го отминаваме, това е второто ми любимо място, там Чудомир си е писал и рисувал на кутията от „Слънце” и стигаме до центъра
Фонтанът все още работеше, но първия пробив на перестройката е факт. Каравана с надпис „Кафе и иперитиви”.
Пием кафе там, разбира се, ако не знаете по онова време в армията беше забранено кафето, алкохола и жените.
Киното е отсреща, блаженството ми е пълно.
„Феникс” и кафе.
Мислих си, че това е съвършения ден, но много съм се заблуждавал.
До киното има книжарница.
С изложени книги.
Бавно и полека тръгваме към салона, блуждаещия ми поглед попада, и отново се връща на „Модерна генетика”, книгата, за която една от преподавателките ми в гимназията, Доцент Вълчева ми беше разказвала легенди.
Тя и съпругът й я бяха превели на български.
Като дете видяло сладолед, казах искам я.
Влизаме в книжарницата, другарката продавачка съобщава цената от 26 лева, за по – малките да поясня, това беше една осма от заплатата на майка ми, която е професор.
Те се поглеждат, татко вади парите и денят ми придобива вселенски характер.
Много по – късно разбрах, че това са били последните им пари и са взели заем от баба и дядо, за да се приберат в София.
А, аз, моята книга...