![](https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgdXG_zxRiwtE2LxWeRJnct3bPir3ypb1ii9Nwf7rFEMdml0mmTCv0p_PyAR1V_-ViwR-NBFPgnETuYgFE1535J_x0K5lYaX8y-00fy-R2GfcfsK3nom9mdPB3rtJ7JYkGEsARlqLtYn_k/s320/519x356.jpg)
За „ Дългият изгрев на Ена” се чакаше около месец, а „Лунна дъга” беше нещо като откровение споделено само с най – близките ти приятели.
Книги, едно такова нещо дето не те оставя на мира докато не прочетеш и последния ред.
Ласкае те, жили понякога, отегчава те, мразиш я, седи до главата ти докато спиш...
Плачеш тайно, когато стария Морел казва на сина си: „ Максимилян, мисля си, че това беше Едмон Дантес...”.
Смееш се на „ ...пустото колело се е изметнало и Пушилката няма никаква система, на друга маса нямаше да спечели и киселица!”
Играеш най – великият покер на света с Рандъм, докато Бранд го вика през валето каро.
Ставаш самурай и почти „говориш” японски с Торанага.
Коничи уа.
Том Бомбадил ти е симпатичен, ама го няма във филма.
Там ги има героите и битките.
Имаш „Куца съдба” и се чудиш какво точно се случва.
Тогава идва Шрайка...
И Планше краде от господин Бонасиьо с въдица.
Мартин плаче, а Юстоса го пита: „ Да не би да нямаш пари да се прибереш моето момче.”
Мога да продължа още...
Но
Книгите са опасни.
Оставят белези.
Завинаги.