Някога в едно добро време с моя син си нарисувахме игра. Той я нарисува всъщност. Аз бях този, който направи кръгчетата на героите. Тези, по които те да се движат. След едно хвърляне на две зарчета.
Самата игра е проста – има вулкани, блата, мостове пазени от тролове, гори с дружелюбни елфи и ... всичко, което може да си представи един приказен мозък на седем и един също толкова на тридесет и осем.
Днес, той случайно попадна на старата ни игра, която придоби нова скорост...
Мооомент, нашта, неговата нарисувана игра е един картон, скаран съм с форматите, ама е голям, случайно се появи от препълнения с книги бивш дрешник, организиран като хранилище за книги, с рафтове, енциклопедии и творения, толкова големи и несъбиращи се в нормална стая и изискващи към себе си навиване на руло.
Там открил той отново това онова съкровище, заровено преди години и неизползвано до този ден.
Играта прилича на стар пергамент, това я прави „...още по – ценна...”, и има допълнителни условия, които ще се обсъждат утре, когато я изправим, все пак след две години в дрешник – библиотеката навита на руло...трябва и поне една нощ да се изправи.
Принцесата на хаоса иска да играе и тя...
Майка и също.
Оказа се, че малката ни рисувана от него игра е много „ яка „ ...
Дали ние големите бягаме от реалността по този начин.
И колкото можем, поне благодарение на децата си.
Аз чакам утре и нарисуваната игра.
Вие?