За кожата на един снегорин

Странна работа, началото на февруари в София вали сняг. Изненадващо, нали? Как може такова нещо. На тия географски ширини сняг? Моля ви нека да бъдем сериозни.
Обаче агенциите от сутринта бълват съобщения за запушени булеварди в столицата. Без движение по тях. Слава богу снегът спря да вали и може би ще мога да се прибера от работа горе – долу нормално. Въпреки уверенията на общината, че положението е под контрол.
Хаосът май започна да става втора природа в държавата. Идват едни хора да помагат, правят се назначения на други, вече не е ясно кое, как и защо се случва. Много се говори, реално случващите се неща са толкова малко, че не си заслужава да се споменават.
Мачизмът, като движение придоби едно ново измерение и тотално побългаряване, вече по тези географски ширини му се вика мачовщина.
Бавно и сигурно оскотяването придобива плашещи измерения.
ГЕРБ вървят към страшен провал. Към тотално запушване.
За мен вече са набрали необходимата инерция.
Сигурен белег за това е мълчанието на „Позитано”.
Щом там са кротки, значи нещата се развиват по техен вкус.
И ще нанесат удара си в точния момент, и ще бъдат безмилостни.
И тогава от говорене няма да има полза.
И пак ще сме два метра под морското дъно.
И месията няма да дойде. Ама никога.

Снимка: http://mysilistra.net/gallery//displayimage-14-36.html

Аз съм малка икебана, кой ще каже, че съм не

Вали сняг, ще спре по някое време. Вали и забава по света и у нас.
Започвам с интересното назначение на Путко Манафи в екипа на Христо Стоичков. И си представям следната картинка.
Мач. Много завързан. Спорна ситуация. Съдията отсъжда в полза на противниковия отбор. Ицо скача от пейката и изревава:
- Да ти е.. п.....а майчина!
Дотичва услужлив човечец и му казва:
- Кажи шефе.
- Ти пък какво искаш – се обръща към него Камата.
- Ами, викаш ме...- объркано.
- Абе, я си е... п....а майчина!
- Кажи шефе.
И така до безкрай. Или поне до края на мача. Люн ор уин. Ху керс. Холидейс ин.
Потресаващата новина за изключването на Красьо Черничкия от ВУЗ, ме покруси и изненада. Може ли такова добро момче, толкова популярно, толкова контактно, толкова услужливо да бъде подложено на такъв геноцид. И то в Свищов. Човека бил по средата на докторантурата си на тема „Съдебната система – утопии и реално финансиране на физически лица. Подзаглавие – щатни и нещатни длъжности.” И изведнъж сякаш от небето – изключен. Предполагам, че Краси, както галено го нарича приятелката му, ще заведе съдебен иск за морални щети.
Лошото обаче не идва само. И Магда е със спрени студентски права за неопределено време. А е пълна отличничка на книга. Малко не се е явила на повечето изпити, ама на другите няма по – малко от шест. И после ще ми разправят, че фолк – звездите били тъпи. След като стана ясно, че няма шанс да продължи обучението си тази година, Магда се зае с новия си проект – „Изключена”. Очаквайте го началото на юли с няколко горещи летни хита.
В Гуантанамо излиза малък вестник. На страницата на обявите четем следната:
„Българското правителство търси морален талибан, възраст до 40 години, ръст 176 см, синеок, може и плешив, семеен. Достойно поведение, без вредни навици. ПК 101010101 WC.”
Министър Цветанов допълни:
„Семейният живот е допълнителен механизъм, с който се доказва, че затворникът се придържа към семейните ценности, а това е предпоставка за интегрирането му в демократично общество като нашето.”
Тая история с талибана малко ми прилича на легендите за благородните проститутки и милосърдните касапи, ама нейсе. Важното е, че е избран и в скоро време може дори да участва в Биг Брадър 4. Като консултант разбира се.
Тази седмица логото на най – посещавания сайт за клюки bg.vip.com, беше – „От учене не се умира, но трябва ли да се рискува.” Ами друг девиз до Андреа и Николета Лозанова би бил нелеп. И все пак...Откровеното проповядване на неграмотност не е гот. Това е един вид детска порнография. А, не всички знаем, че 53 / петдесет и три / процента от децата до 15 години в България са неграмотни. Остава ни утехата, че ще зяпат картинките на каките и няма да прочетат гореспоменатата крилата фраза.
Страхотна седмица, страхотна забава, малко през сълзи, ама важното е купона да върви.
Все пак „От икебана дървесата ги боли”.
До сетен дъх.


Снимка: http://pogledni.com/grupi/izkustvo-ikebana

Силиконовата планина

Случайно попадам в творчески запек, рядко ми се случва, но е качествено. Отворения лист на Word седи отворен вече втори ден, а аз си нямам история, която да разкажа. И...
Влизам в офиса, така му се казва на помещението, където намират подслон кафето, бисквитите, шоколадовите бонбони и всевъзможните неща за ядене, в едно болнично подразделение. Казано просто, стаята на персонала. Сипвам си кафе и виждам най – новия брой на списание „Блясък”. Едно заглавие ме удря като гръм и със скоростта на рициново масло и малко магия, от запека ми няма и следа.
„Когато Андреа беше никоя.”
Хищно се втурвам към списанието, отварям го на подходящото място и започвам да разглеждам снимките на Теодора, отнема ми известно време да стопля, че Андреа е творчески псевдоним и по дяволите коя е тая Теодора дето се е настанила на страничката на Жената Диня, която е половинка на Кубрат Пулев, който е много известен боксьор, което научавам от кратка справка с Google.
Извинявайте леко придобих оттенък на словесна салата, та за това отначало и по – бавно.
Бях чувал за Андреа, но не можех да се сетя. Google, вездесъщият Google ми помогна с кратки и не толкова данни за тази Тигрица на поп – фолк дивите. Дори видях и тортата за двадесет и третия и рожден ден, която е Произведение на кича поне за три столетия напред. Украсата представлява самата Андреа - Теодора по бански без да се пестят детайлите.
В списанието е проследен пътя от малката гара Теодора до необятния космодрум Андреа.
Снимки с дядо Коледа, на море с мама и тати, първата фотосесия на седемнадесет и с първия домашен любимец.
Удивителна метаморфоза.
Пълна промяна.
И това само за някакви си пет години.
Толкова е времето да се изкачи планината. Да станеш супер звезда. Да рекламираш мастика по бански с две дини под мишница и да пишат за теб във всяко клюкарско списание. Щях да забравя, гаджето ти трябва да е спортист. Не е задължително да е известен. И от малкото момиче, което е вярвало в дядо Коледа да не е останало дори името.
Снощи приказката за лека нощ на дъщеря ми беше ”Малката русалка”. Тя си я избра. Вълшебникът Ханс – Кристиан Андерсен. Там в неговия изкривен свят няма място за правоверни звезди и техните половинки. При оловните войници, кибритопродавачките, цветята, Кай и Герда, огнивото, вълшебните сандъци и прочие глупости. Това е място за хората, които плачат за Ариел, която се е превърнала на морска пяна, които обичат храбрия оловен войник и вярват, че лебедите всъщност са принцове. И си имат по едно грозно пате в двора.
На силиконовата планина много и здраве.
Имаме си достатъчно истински.
„Когато Андреа беше никоя.”
Добре, а сега коя е?

Приложна или изящна психология по избор

Мразя понеделниците. Много добре осъзнавам световната конспирация, която ти дава два дни почивка да се разглезиш и след това с цялата си сила и подлост върху главата ти се стоварва понеделника.
Ставане в шест, кафе, баня, дежурната разправия на тръгване и минус четиринадесет градуса навън. Раница, проект в размер А3, който е за петък, но го носим днес за по – лесно, лед в между блоковото пространство, пристигане в училище.
Много ми е студено и виждам рейс, който спира под носа ми и, ако се кача ще ме закара до болницата за две минути. Миналия път, като се изкуших, попаднах на засада от три контрольорки и ме глобиха. Рискувам и се качвам.
Оглеждам се плахо, не виждам заплаха, въздъхвам облекчено и в този момент чувам току - до мен пронизително ридание.
И както бях подложен на масаж тяло в тяло, така около мен и жената издала вопъла се освободи място за поне още десет души. Тя изглеждаше съвсем нормално, добре облечена, с поддържана коса, държеше в ръцете си два вестника „Труд” и „Стандарт”. И не миришеше. В този момент някой изшътка, истинско мъжко шъткане, такова, с което се заповядва на жената да млъкне, след като е изяла два шамара, защото не е сервирала салатката навреме, а ракиите са вече четири. Оглеждам се в опит да локализирам източника на тази мъжественост и виждам лицата на хората, които се отдръпнаха благородно и ни направиха толкова много място. Погнуса, нездраво любопитство, присмех, кикот от страна на две девойки, най – вероятно девети клас, но гримирани като за петнадесети.
Отново вопъл и хлипане, вече целия рейс гледа към жената. Една госпожа поклати глава и я тръсна сякаш отпъждаше някакво гадно насекомо, онзи не посмя втори път да изшътка, но се захили и го локализирах, типичен представител на местно – аборигено – дружбенската общност, все пак рейса е с номер 204, но най – страшното бяха очите им. Не мога да опиша, какво точно изразяваха, смесица от чувства, които бяха всичко друго, но не и състрадание. С такива погледи се гледат стоножките, жабите, змиите, голите охлюви, повръщаното и да не продължавам.
Намразих ги и както не исках да се намесвам, попитах жената всичко ли е наред. Тя се обърна към мен. Очите и бяха разводнени от сълзи, на върха на носа се бе образувала малка капчица, отново хлип и вой, който в един момент придоби членоразделен характер.
Ще се опитам да я цитирам по памет, като проявявам цялото си съчувствие:
„ Детенцето ми умира, задушава се и умира, не може да му се помогне, Бойкоооо излекувай ми детето, нали можеш, всичко, Бойкооо, Борисооов, спаси ми момиченцето...”
Смехът беше оглушителен, всички, ама всички се забавляваха. Подвикваха на горката жена какво ли не.
Спирката ми дойде. Слязох от рейса, като издърпах госпожата със себе си, опитах се да я успокоя, но тя продължаваше да моли Бойко за помощ. В един момент тя се извърна и побягна, подхлъзна се, падна, изправи се и пак се затича между измръзналите дървета.
Усетих нечие присъствие.
Един старец в бяло, с бяла брада и ореол около главата седеше на една пейка и ме гледаше с недоумение. Помислих си, тоя пък какво ли ме зяпа?
Повдигнах рамене и му обърнах гръб.
Както би сторил всеки на мое място, нали?

Печени кюфтета с топено сирене

В студеното време единственото, което може да те сгрее и да осветли битието е мисълта за лятото като понятие. Сутринта прилежно увит във всякакви зимни атрибути се сетих за най – топлия сезон и респективно за морето.

Необходими продукти: 1, 1 ½ кг. кайма смес / Зорка предпочита да има малко дивечово, по възможност архарско/
1 яйце /кокоше или както Зорка предпочита 3 от пъдпъдък/
2 филии бял хляб
1 глава кромид / с полепнала кал от градината, както предпочита Гоце/
Подправки: Червен пипер в голямо количество, шипка черен за цвят, кимион / може и без него, важен е Червения пипер/
1 кутийка топено сирене с Червени чушки
200 г. настърган кашкавал
Олио за намазване / на какво и от какво не е ясно/

Станахме много рано, хванахме такси и ето ни на Централна гара. Кратка и висококалорична закуска в Макдоналдс, кафе, сладолед за децата и мисия да си открием влака за Бургас без да се контузя от осемдесеткилограмовия куфар, който мъкна.

Начин на приготвяне:
Каймата се омесва с гореизброените съставки. Оформят се средни по големина кюфтета, Гоце ги предпочита средно по – големички. В средата на всяко се слага топено сирене. Нареждат се в тава и се поръсват с кашкавала. Пече се в предварително загрята фурна на 200 градуса до готовност.

Излизаме на перона и пред нас се открива гледката на един декоративен локомотив. Децата го зяпат в захлас, даже и аз малко му се възхитих, ама тайно. Ярките му реновирани цветове още са в съзнанието ми. Червеното най – вече.
Президентът е казал в интервю за вестник, че кризата не пречи на енергетиката. Напротив, ако има локомотив за икономиката ни, то това е енергетиката.
Аз обаче си мисля друго.
Гоце, приятелю, твоя локомотив е там, на Централна гара и е декоративен, не е истински един вид. Фалшименто, извън употреба. Може да блести с нови цветове и най – вече червено, но си е изпял песента.
На нас ни трябват кюфтета, локомотивите не стават за ядене.
Добър апетит!

Снимка: Супа!.bg

Сказание за трите циганки, снегорина и запорожеца

Колко полицаи са нужни за да сменят една крушка? А, колко работници от чистотата са нужни за да изхвърлят едно кошче за боклук?
Рано сутрин София е много интересно място. Особено, ако ходиш пеша и не ти пука от поредната приумица на времето, въплътена в средно обилен снеговалеж. Добре облечени, екипирани с шалове и шапки двамата с Александър се спускаме по булеварда, покрай покритите със сняг люляци. Аз нося ученическата му чанта и да ви кажа честно, дори и на мен ми тежи, а съм един и деветдесет и тежа деветдесет и три килограма. Как я носи той, за мен е мистерия, но тази сутрин загадката ще бъде разрешена, както и още няколко други.
Ругая на ум образователната система, мисля си за неминуемите сколиози, лордози и всякакви други изкривявания, с които ще се сдобие моя второкласник и виждам мила картинка, толкова отдавна забравена и детска, че чак ми се доплака. Бяхме задминати от Запорожец. Истински. Жълт. Колата бавно ни изпревари, от ауспуха и се виеше закачлив дим, а дядото вътре беше с ушанка. И докато се наслаждавах на гледката, той даде ляв мигач.
От другата страна на булеварда, става въпрос за бул.”Черни връх”, в локалното платно вече трети ден на пост стои снегорин. Величествен, стегнат, със свирепо изражение той представляваше заплаха за всяка снежинка дръзнала да кацне върху асфалта. Вътре отегчен до безобразие, операторът по снегопочистването, пуши цигара и се наслаждава на някаква топла напитка, най – вероятно, в този ранен час, кафе.
Легендарната кола даде ляв мигач в последния момент, премина двете платна, навлезе в локалното, завъртя се и спря на около метър от повелителя на снежинките. И го запуши. Ама така, че нямаше мърдане. Прехласнат наблюдавах сценката, онзи от снегорина слезе бавно и величествено, изхвърли си фаса в градинката, надвеси се над прозореца на колата и нещо заговори. Не чувах, далече сме, но смисъла на жестовете беше пределно ясен. Разкарай таз барака от тука бе, боклук. Дядото излезе ръкомахайки и пантомимата поясни, че Запорожеца е умрял завинаги. Онзи кимна и двамата се заеха с избутването на още топлия труп на колата. Алек ме задърпа за ръкава. Погледнах си часовника, установих закъснението и тръгнахме. В този момент обаче, усетих струя топъл въздух да преминава през мен. Нещо размърда замръзналите люляци и видях там духът на колата. Запорожецът, чисто нов, ярко жълт, блестящи джанти и нови стъкла. Намигна ми с единия фар и изчезна. Беше може би последния по рода си. Стана ми малко криво, но нищо не е вечно, дори и те.
Стигаме до училище. Слагам чудовищната раница на гърба на детето, тя и той придобиват формата на латинско ве, Алек издува жилите на врата си, с рязко движение премества раницата напред, придобива ускорение и наведен стига за нула време до класната стая, която е на другия край на коридора. Как взима завоите и как спира, ще го уточня, когато охраната ме пусне до класната стая.
Вървя си по булевард „България”, посока болницата и виждам пред мен три оранжеви униформи от чистотата в пълно бойно снаряжение, разбирайте метли, лопати и някакъв странен уред, който в последствие се оказва радиостанция, ама от ония, които бяха на въоръжение в армията осемдесетте години.
Вървят си трите жени, представители на ромското малцинство с вид на приятно мотаещи се след работа и в един прекрасен миг съзират кошче за боклук на фирмата „Титан”, което е бременно девети месец и вече пренася. Хищнически те се устремяват към него, едната го хваща отдолу, другата с отработено движение вади пластмасов чувал от джоба си, нахлузва го на кошчето, третата го хваща отгоре, следва рязко движение и боклука вече прибран на сигурно място.
Продължих по пътя си с куп поуки и чух зад себе си въздишка. Обърнах се и видях усмивката на облекченото кошче, което се поклащаше весело.
Рано сутрин София е много интересно място. Получаваш отговори, задаващи въпроси, срещаш приказки, общуваш с призраци и се убеждаваш, че още не си загубил детето в себе си.
И нещо дълбоко, е останало непокътнато, въпреки проклятието да живееш в интересни времена.

„Перла”, риба „Перла”/ „Герой нашего времени”*

Странно се държи мозъкът ми напоследък. Някакви хаотични, старозабравени мисли изплуват и се смесват с ежедневното настроение, което, не че е подредено, но все пак си има някакъв характер на ентропия с обратен знак.
Незнайно защо в обедните часове на неделя, камбаната на едно словосъчетание заби упорито и не ме остави на мира. „Перла”, риба „Перла”, се въртеше и сучеше в бедната ми глава. Мъчението продължи до времето на неделния ми следобеден сън, който обикновено е предшестван от бурен обяд.
Хладните чаршафи ми действат приспиващо и секунди след като главата ми и възглавницата се намериха, изпаднах в онова състояние между съня и реалния живот. И тогава ми светна.
Някога в декадентската ми младост, бях увлечен, не, обсебен от Лермонтов и неговия шедьовър „Герой нашего времени”. Непрекъснато говорех за книгата, подражавах на главния герой и малко по малко станах русофил, ама на оная Русия, на дуелите, разходките с тройка из заснежения Петербург, пиенето на шампанско в карета, на офицерството сътворило тостовете с водка и руската рулетка. И в подражанието си открих комбинацията мезе – алкохол, която да подхожда на увлечението ми. Водка, руска задължително, по възможност „Столичная”, червен хайвер, щото е по - евтин и салата риба „Перла” с двоен лук и троен лимон. Правейки тази поръчка, в което и да е заведение се чувствах почти истински офицер от царска Русия.
Та, като споменах „Перла”, сериалът свърши за тъга и мъка на целокупния български народ. Дори имаше, по една телевизия, няма да и споменавам името, все пак един вид реклама е, а не искам да се ангажирам, човешката история на едно семейство, което гледа последния епизод от турската сапунка. Сълзи, вопли, тъжни лица и финални надписи. Е, на хорицата това им трябва, това гледат. Другия по – важния сериал обаче, не се следи с такова внимание. На кой, освен на мен, група съветски учени и няколко мислещи приятели, му пука за скандалния казус „Румяна Желева”.
Сънищата не се подчиняват на желанията, но този път съм благословен и попадам на моето си място, т. е. Санкт Петербург, годината е 1839 – та, аз съм с мундир и в градски отпуск. Зимата е в разгара си, Коледа е след два дни и витае из въздуха заедно с няколко снежинки, вдигнати от преспите благодарение на конник прелетял по улицата. Слънцето грее, студено е, Нева е замръзнала, от устата ми излиза дим, което ме подсеща да запаля цигара, което удоволствие ме навежда на мисли за водка, чай, полусурова риба с лимон и компания от офицери и дами харесващи офицери.
Свърши се, тя си написа прощалното писмо, оттегли се от всички постове и ще работи на семейния фронт. Само се чудя, кому беше нужен този латино... опа, тия вече не са модерни, сериал. Преди време пледирах за милост, може би защото ми беше малко жал. Но, последвалото поведение изтри всякакви следи от благородство в мен. Никакво състрадание към такива персони като г – жа Желева. Джентълменски, разбира се, без лични нападки за зъбите или танците и. Безметежната наглост и високомерието заслужават да бъдат заклеймени безмилостно.
Вихър от танци, тостове, флирт, не един, а няколко, водка, чай, после пак водка и насрочен дуел за седем и половина сутринта. Обидил съм годеницата на някакъв счетоводител, който бил братовчед по майчина линия на някакъв министър. Дванадесетия тази година, какво им става на тия цивилни, не се ли научиха. Няма да го убивам, въпреки наглостта му само ще го раня в рамото. Да не се пробва да стреля повече.
Можеше да стане много по – елегантно. И много по – просто. Почти цяла седмица Европарламента се занимава със „случая Желева”. То не бяха преговори, совалки, между другото НАСА продават такива по 28 млн. долара, правителството може да си купи една за такива бедствия, сметки, огромен пасив за страната, ни в чисто морален аспект. Неосъществения еврокомисар обаче отказваше твърдо да се оттегли. И да запази поне малко от достойнството си.
Излизам от поредния прием и се отправям към мястото, където съм разквартируван. Ритам една пряспа и снежинките политат към греещата луна. Тя и ярките звезди осветяват пътя и дърветата имат сериозно, почти магьосническо изражение. Изведнъж всичко се завъртя и се оказах събуден в собственото си легло с онзи остатък от сън, който е почти истина.
Кафе и размисли. Не се чувствам на място. Съня ми ме провокира, и не съм героя на своето време. Румяна Желева е.
За нея понятията чест, достойнство и разни други такива романтики не важат. Некомпетентната, амбициозна, готова на всичко, високомерна жена е съвършения продукт на тази действителност.
Едно писмо не променя мнението ми за нея.
Но пък, какво ли значение имам аз, който сънувам, моите мечти за друго време и други хора?
Никакво.

*Герой на нашето време.

Снимка: Санкт – Петербург, Пушкин. Зима / сумерки /. Артур Терентиев