Странно се държи мозъкът ми напоследък. Някакви хаотични, старозабравени мисли изплуват и се смесват с ежедневното настроение, което, не че е подредено, но все пак си има някакъв характер на ентропия с обратен знак.Незнайно защо в обедните часове на неделя, камбаната на едно словосъчетание заби упорито и не ме остави на мира. „Перла”, риба „Перла”, се въртеше и сучеше в бедната ми глава. Мъчението продължи до времето на неделния ми следобеден сън, който обикновено е предшестван от бурен обяд.
Хладните чаршафи ми действат приспиващо и секунди след като главата ми и възглавницата се намериха, изпаднах в онова състояние между съня и реалния живот. И тогава ми светна.
Някога в декадентската ми младост, бях увлечен, не, обсебен от Лермонтов и неговия шедьовър „Герой нашего времени”. Непрекъснато говорех за книгата, подражавах на главния герой и малко по малко станах русофил, ама на оная Русия, на дуелите, разходките с тройка из заснежения Петербург, пиенето на шампанско в карета, на офицерството сътворило тостовете с водка и руската рулетка. И в подражанието си открих комбинацията мезе – алкохол, която да подхожда на увлечението ми. Водка, руска задължително, по възможност „Столичная”, червен хайвер, щото е по - евтин и салата риба „Перла” с двоен лук и троен лимон. Правейки тази поръчка, в което и да е заведение се чувствах почти истински офицер от царска Русия.
Та, като споменах „Перла”, сериалът свърши за тъга и мъка на целокупния български народ. Дори имаше, по една телевизия, няма да и споменавам името, все пак един вид реклама е, а не искам да се ангажирам, човешката история на едно семейство, което гледа последния епизод от турската сапунка. Сълзи, вопли, тъжни лица и финални надписи. Е, на хорицата това им трябва, това гледат. Другия по – важния сериал обаче, не се следи с такова внимание. На кой, освен на мен, група съветски учени и няколко мислещи приятели, му пука за скандалния казус „Румяна Желева”.
Сънищата не се подчиняват на желанията, но този път съм благословен и попадам на моето си място, т. е. Санкт Петербург, годината е 1839 – та, аз съм с мундир и в градски отпуск. Зимата е в разгара си, Коледа е след два дни и витае из въздуха заедно с няколко снежинки, вдигнати от преспите благодарение на конник прелетял по улицата. Слънцето грее, студено е, Нева е замръзнала, от устата ми излиза дим, което ме подсеща да запаля цигара, което удоволствие ме навежда на мисли за водка, чай, полусурова риба с лимон и компания от офицери и дами харесващи офицери.
Свърши се, тя си написа прощалното писмо, оттегли се от всички постове и ще работи на семейния фронт. Само се чудя, кому беше нужен този латино... опа, тия вече не са модерни, сериал. Преди време пледирах за милост, може би защото ми беше малко жал. Но, последвалото поведение изтри всякакви следи от благородство в мен. Никакво състрадание към такива персони като г – жа Желева. Джентълменски, разбира се, без лични нападки за зъбите или танците и. Безметежната наглост и високомерието заслужават да бъдат заклеймени безмилостно.
Вихър от танци, тостове, флирт, не един, а няколко, водка, чай, после пак водка и насрочен дуел за седем и половина сутринта. Обидил съм годеницата на някакъв счетоводител, който бил братовчед по майчина линия на някакъв министър. Дванадесетия тази година, какво им става на тия цивилни, не се ли научиха. Няма да го убивам, въпреки наглостта му само ще го раня в рамото. Да не се пробва да стреля повече.
Можеше да стане много по – елегантно. И много по – просто. Почти цяла седмица Европарламента се занимава със „случая Желева”. То не бяха преговори, совалки, между другото НАСА продават такива по 28 млн. долара, правителството може да си купи една за такива бедствия, сметки, огромен пасив за страната, ни в чисто морален аспект. Неосъществения еврокомисар обаче отказваше твърдо да се оттегли. И да запази поне малко от достойнството си.
Излизам от поредния прием и се отправям към мястото, където съм разквартируван. Ритам една пряспа и снежинките политат към греещата луна. Тя и ярките звезди осветяват пътя и дърветата имат сериозно, почти магьосническо изражение. Изведнъж всичко се завъртя и се оказах събуден в собственото си легло с онзи остатък от сън, който е почти истина.
Кафе и размисли. Не се чувствам на място. Съня ми ме провокира, и не съм героя на своето време. Румяна Желева е.
За нея понятията чест, достойнство и разни други такива романтики не важат. Некомпетентната, амбициозна, готова на всичко, високомерна жена е съвършения продукт на тази действителност.
Едно писмо не променя мнението ми за нея.
Но пък, какво ли значение имам аз, който сънувам, моите мечти за друго време и други хора?
Никакво.
*Герой на нашето време.
Снимка: Санкт – Петербург, Пушкин. Зима / сумерки /. Артур Терентиев
Няма коментари:
Публикуване на коментар